Минало време

4

Пати Сандстром също се събуди в осем сутринта. По-късно, отколкото би искала, но накрая бе отстъпила пред умората и бе спала непробудно още почти пет часа. Усети, че леглото до нея е празно. Обърна се настрани и видя, че вратата е отворена. Шорти бе излязъл на паркинга и разговаряше с някого от мотела. Може би с Питър, предположи тя. Човекът, който поддържаше атеветата. Двамата стояха до хондата. Предният капак беше вдигнат. Слънцето грееше ярко.

Тя стана от леглото, наведе се ниско и се промъкна в банята. За да не може Питър — или как се казваше онзи там, до хондата? — да я види. Взе душ и облече същите дрехи, защото не си бе взела други. Излезе от банята. Беше гладна. Вратата продължаваше да стои отворена, но сега Шорти беше сам. Другият си бе отишъл.

Пати излезе навън и поздрави:

— Добро утро.

— Колата не пали — отвърна Шорти. — Онзи тип й направи нещо и сега не ще да помръдне. А снощи беше добре.

— Не бих казала.

— Снощи запали, а сега не иска. Явно е прецакал нещо.

— Какво точно направи?

— Ровичка нещо под капака. С гаечен ключ и клещи. Май окончателно я повреди.

— Питър ли беше? Онзи, който поддържа атеветата?

— Той твърди така. Но ако е истина, мога само да ги съжалявам. Сигурно заради това държат девет атевета. Само така могат да бъдат сигурни, че поне едно работи.

— Колата запали вчера, защото беше горещо. Сега е студено. Има разлика.

— Откога стана автомонтьор?

— А ти? — отвърна Пати.

— Мисля, че онзи е счупил нещо.

— А аз мисля, че се е опитал да ни помогне. Трябва да сме му благодарни.

— За това, че счупи колата ли?

— Тя си беше счупена.

— Но вчера запали. От раз.

— Имаше ли проблеми с вратата на стаята? — попита Пати.

— Кога? — учуди се Шорти.

— Когато излезе сутринта.

— Какви проблеми?

— Снощи ми се прииска да подишам свеж въздух, но не можах да я отворя. Беше заяла.

— Нямах никакъв проблем. Веднага се отвори.

В този момент видяха Питър да излиза от плевнята, разположена на петдесетина метра от тях. В едната си ръка носеше кафява платнена чанта. Изглеждаше тежка. Инструменти, помисли си Пати. За да поправи колата.

— Шорти Флек, слушай ме внимателно — каза тя. — Тези хора се опитват да ни помогнат и аз искам от теб да проявиш нужното уважение. Най-малкото да не им даваш повод да се откажат да ни помогнат, преди да са свършили. Ясно ли ти е?

— Господи! — възкликна той. — Държиш се така, все едно съм виновен или нещо подобно.

— Да, нещо подобно — отвърна Пати, после млъкна и зачака Питър с чантата с инструменти.

А той ги посрещна с жизнерадостна усмивка, сякаш ръцете го сърбяха и нямаше търпение да се захване за работа.

— Благодаря ви за помощта — каза Пати.

— Няма нищо — отвърна той.

— Надявам се повредата да не е прекалено сериозна.

— В момента колата ви не иска да запали. Обикновено причината е в електрическата система. Разтопен кабел например.

— Можете ли да го оправите?

— Можем да го подменим. Или да шунтираме повредената част. Но рано или късно ще ви се наложи да отидете в сервиз. Някои части или кабели често се разхлабват от друсането.

— Колко време ще отнеме подмяната?

— Първо трябва да открия разтопения кабел.

— Двигателят запали снощи — обади се Шорти. — Оставихме го да работи две минути, после го изключихме. През нощта би трябвало да се е охладил. Как тогава ще се разтопи някой кабел?

Питър не отговори.

— Той просто пита — обади се Пати. — В случай, че повредата не се окаже разтопен кабел и не успеете да откриете проблема. Не бихме искали да отнемаме от времето ви. Много мило, че се съгласихте да ни помогнете.

— Всичко е наред — увери я Питър. — Въпросът беше съвсем резонен. Когато изключите двигателя, изключвате също перката на радиатора и водната помпа. Следователно няма принудителна циркулация на въздух и антифриз, а горещата охладителна течност се издига бавно към цилиндровата глава. Възможно е някой кабел да се е допрял именно до нея.

Той мушна глава под капака и се надвеси над двигателя. Проследи кабелите с пръст, провери жиците, подръпна тук, почука там. Огледа и акумулатора. Използва гаечния ключ, за да провери дали кабелите на акумулатора са добре затегнати около клемите.

Накрая се изправи и каза:

— Опитайте отново.

Шорти се намести зад волана, но единият му крак остана отвън. Обърна се напред и хвана ключа. Вдигна поглед. Питър кимна. Шорти завъртя ключа.

Не се случи нищо. Абсолютно нищо. Нито щракване, нито жужене, нито бръмчене. Сякаш изобщо не бе завъртял ключа. Двигателят остана безмълвен. Все едно беше мъртъв. По-мъртъв от най-мъртвото нещо на тази планета.

Елизабет Касъл вдигна поглед от екрана, но не каза нищо, сякаш обмисляше възможните сценарии и действия съобразно различните обстоятелства. Първото, което й минава през ума, каза си Ричър, е, че аз съм пълен глупак и съм сбъркал града. В такъв случай следващата й стъпка ще бъде да се отърве от мен, несъмнено любезно, но въпреки това бързо и категорично.

— Вероятно са били наематели — заяви тя накрая. — Повечето хора тук живеят под наем. А данъците върху имотите се плащат само от собствениците. Ще трябва да ги потърсим на друго място. Фермери ли са били?

— Не мисля — отвърна Ричър. — Не си спомням някой да е разказвал как е излизал навън в зимния студ, за да нахрани кокошките, или как е изминавал трийсет километра в снега, за да отиде на училище. Защото фермерите си разказват подобни истории, нали? Аз обаче не съм чувал нищо подобно.

— В такъв случай не съм сигурна откъде да започнете.

— Най-доброто начало е регистърът на ражданията.

— Той обаче се намира в окръжната служба, не в градската. Тя е разположена в друга сграда, съвсем близо до нас. Може би трябва да потърсите архивите от преброяванията. Баща ви би трябвало да е включен в две от тях — първото, когато е бил на две години, и второто, когато е бил на дванайсет.

— А тези архиви къде са?

— Отново в окръжната служба, в друга сграда, която се намира още по-близо.

— Че с колко сгради разполагат тези архиви?

— Доста.

Елизабет Касъл му даде адреса, на който трябваше да отиде, и му обясни най-подробно по коя улица да тръгне и къде да завие, за да стигне до там.

Ричър подмина къщата за гости, в която бе прекарал нощта. Подмина и заведението, в което възнамеряваше да се върне за обяд. Продължи на юг и на изток по малки улички, застлани с павета и плочки, износени от осем-десетгодишна употреба. Или дори стогодишна. Магазините бяха чисти и добре поддържани. Повечето от тях предлагаха домашни потреби — тенджери, чинии, прибори, покривки и какви ли още не артикули, свързани с приготвянето и консумирането на храна. От време на време се появяваха и магазини за обувки, в някои от които бяха изложени и чанти.

Сградата, която Ричър търсеше, се оказа модерна — ниска и просторна. Щеше да изглежда по-уместно в кампуса на някой технопарк, заобиколена от компютърни лаборатории. Всъщност това е именно компютърна лаборатория, помисли си той. Едва сега осъзна, че е очаквал да види безкрайна редица от стелажи, отрупани с купища мухлясали листове хартия, написани на ръка с избеляло от времето мастило, привързани с канап. Всичко това наистина съществуваше, но не и тук, в Лакония. Папките отлежаваха в някой склад и за да се добере до тях, трябваше да минат три месеца. Преди това обаче някой ги бе сканирал и запазил в компютър. Ричър търсеше информация, която нямаше да открие сред колички с документи и облаци прах, а с помощта на компютър и принтер.

Добре дошли в съвременния свят.

Ричър влезе в сградата и се отправи към рецепцията, пренесена сякаш от музей на модерното изкуство или луксозна стоматологична клиника. Зад нея стоеше мъж, чийто вид подсказваше, че приема работата си тук като наказание. Ричър го поздрави. Мъжът го погледна, но не отговори. Ричър го уведоми, че иска да види два преписа от стари преброявания на населението.

— За къде? — попита мъжът, сякаш изобщо не се интересуваше от молбата на Ричър.

— Тук — отвърна Ричър.

Служителят го изгледа объркано.

— Тук. Лакония. Ню Хампшър. Съединени американски щати. Северна Америка, планетата Земя, Слънчевата система, Млечният път, Вселената.

— Защо две преброявания?

— Защо не?

— От кои години?

Ричър му каза първо годината, в която баща му бе навършил две, а после и тази, в която бе вече на дванайсет.

— Жител ли сте на окръга? — попита мъжът.

— Защо питате?

— Заради заплащането. Подобни справки не са безплатни. Освен за местните.

— Живея тук от известно време… толкова, колкото живях и на предишното място.

— Поради каква причина се интересувате?

— Толкова ли е важно?

— Трябва да отметна съответните позиции във формуляра.

— Проучвам семейната си история — отвърна Ричър.

— Ще ми трябва името ви.

— Защо?

— Такива са правилата. Трябва да въведа името ви, в противен случай шефовете ще си помислят, че надуваме цифрите, за да се правим на заети.

— Но вие можете да измислите колкото си искате имена!

— Освен това ще ми трябва документ за самоличност.

— Защо? Тази информация не е ли общественодостъпна?

— Добре дошли в реалността — отвърна мъжът.

Ричър му показа паспорта си.

— Роден сте в Берлин — отбеляза служителят.

— Точно така — потвърди Ричър.

— И това не е Берлин, Ню Хампшър.

— Проблем ли е? Да не мислите, че съм чуждестранен шпионин, изпратен да осуети нещо, случило се преди деветдесет години?

Служителят записа Ричър във формуляра.

— Втора кабинка, господин Ричър — каза той и посочи вратата отсреща.

Ричър влезе и се озова в потънало в тишина квадратно помещение с приглушено осветление и продълговата маса, разделена с паравани. Всяко от тези своеобразни работни места бе обзаведено със стол с тапицерия от туид, монитор с плосък екран, добре подострен молив и тънък бележник с името на окръга в най-горната част, досущ като тефтерче на хотелска верига. Подът бе застлан с дебел мокет. Стените бяха покрити с текстилни тапети. Ламперията бе с отлично качество. Ричър предположи, че обзавеждането на това помещение като нищо може да е струвало и един милион долара.

Ричър се настани във втора кабинка и екранът пред него оживя. Грейна изцяло в синьо, като единственото изключение бяха двете иконки в горния десен ъгъл, които приличаха на пощенски марки върху писмо. Ричър не се справяше добре с компютрите, но все пак имаше известен опит, а и достатъчно често бе наблюдавал какво правят останалите. Днес дори евтините мотели разполагаха с компютри на рецепцията. Безброй пъти бе изчаквал служителят да отвори дадена страница и да въведе името му в нея. Дните, когато човек можеше да остави няколко банкноти и мигом да получи голям месингов ключ, бяха отминали безвъзвратно.

Ричър постави ръка върху мишката и насочи курсора към иконките. Знаеше, че това са файлове. Или папки с файлове. Трябваше да кликне върху тях, за да се отворят. Но не беше сигурен дали трябва да кликне веднъж или два пъти. Беше виждал хора да го правят и по единия, и по другия начин. Той самият обикновено кликваше два пъти. Сякаш се съмняваше, че ще успее от първия път. Не знаеше дали това помага, но определено не вредеше. Като да простреляш някого в главата. И да му пуснеш още един куршум за всеки случай.

Ричър насочи курсора към иконката вляво и кликна два пъти. Синият фон отстъпи на сив, който напомняше палубата на боен кораб. В центъра на екрана се появи черно-бяло изображение на титулната страница на официален документ, почти като ксерокопие с добра резолюция, с елегантен старомоден шрифт. В горната част пишеше: Съединени американски щати, Министерство на търговията, Р. П. Ламонт, министър, Бюро по преброяванията, У. М. Стюарт, директор. В средата имаше друг надпис, който гласеше: Петнадесето преброяване на Съединените щати. Данни за окръг Лакония, Ню Хампшър. А надписът в долната част гласеше: За продажба от Службата за публикуване на нормативни актове, Вашингтон, окръг Колумбия; цена 1 долар.

Ричър видя и втората страница от документа да наднича от долната част на екрана. Налагаше се да прегледа документа от първата до последната страница. Това беше повече от ясно. За целта трябваше да използва онова колелце, монтирано в предната част на мишката. Точно между двата бутона. Под показалеца му. Удобно. Интуитивно. Ричър пропусна уводните страници, което бяха посветени на подобрения в системата, въведени след четиринайсетото преброяване. Не звучаха самохвално, а по-скоро като вътрешна информация, която един специалист споделя с друг. Неща, които човек трябва да знае, ако обича да брои.

Накрая стигна до списък с имена и професии и светът отпреди деветдесет години започна да оживява пред очите му. Имаше майстори на копчета и ръкавици, шапкари и тъкачи, локомотивни инженери, фермери, които добиваха смола за терпентин, работници от близките леярни за калай… Имаше дори отделен раздел, озаглавен Необичайни професии за деца. Повечето бяха определени съвсем оптимистично като чираци. Или помощници. А всъщност ставаше въпрос за невръстни ковачи, зидари, монтьори, за хлапета, които работеха в топилни и леярни.

Сред тях обаче нямаше нито един Ричър. Не и в Лакония, Ню Хампшър. Не и по времето, когато Стан Ричър е бил на две години.

Ричър се върна в началото на документа и този път обърна специално внимание на колонката със сирачета. Нищо чудно да се бе случил някакъв трагичен инцидент и осиротелият Стан да е бил приютен не от роднини, а от добросърдечни съседи. Които да са запазили рожденото му име.

Но сред сирачетата нямаше нито един Стан Ричър. Не и в Лакония, Ню Хампшър. Не и по времето, когато се предполагаше, че той е бил на две.

Ричър забеляза, че в горния ляв ъгъл на екрана има три малки кръгчета: червено, оранжево и зелено, досущ като миниатюрен светофар. Кликна два пъти върху червеното и документът изчезна. После отвори дясната папка и откри данните за шестнайсетото преброяване, извършено под ръководството на друг министър и друг директор, но отново със значителни подобрения спрямо предходното. Прегледа списъци, съставени преди осемдесет, а не деветдесет години. Забеляза разлика в имената на семействата, забеляза и че работните места във фабриките са се увеличили, а във фермите са намалели.

Но въпреки това не откри нито един Ричър.

Не и в Лакония, Ню Хампшър, в годината, в която се предполагаше, че Стан е навършил дванайсет. Ричър кликна два пъти върху червеното кръгче и документът изчезна от екрана.