Минало време

23

Първият гост пристигна още преди изгрев-слънце. Беше редовен клиент. Живееше в най-северната част на Мейн, в дървена къща, разположена сред стотици километри гори, негова собственост до последния квадратен метър. Както обикновено, шофираше само през нощта. Колата му бе очукано волво комби, на което никой не би обърнал внимание, но за всеки случай снабдено с фалшиви номера от Върмонт, които местното управление никога не бе издавало. Телефонът му подсказваше накъде да завие, но той, разбира се, отлично помнеше как се стига до това място. Беше запаметил маршрута още при първото си идване тук. А и как можеше да го забрави? Разпозна отклонението, напукания асфалт, дебелия гумен кабел. Който задействаше звънец някъде, за да предупреди за пристигането на гости.

Посрещна го само Марк. На рецепцията на мотела. От останалите нямаше и следа. Вероятно наблюдават охранителните камери, предположи новодошлият. Надяваше се да е така. Марк му предложи стая № 3 и той прие. Марк го проследи с поглед, докато паркираше комбито. Проследи го и докато внасяше багажа си вътре. Сигурно се пита в кой сак нося парите му, предположи новодошлият. Остави нещата си до гардероба и излезе навън. Обгърна го мек влажен воал от мъглив нощен въздух. Новодошлият не можа да се сдържи. Промъкна се по дъсчената алея, мина покрай стая № 4, а после и покрай № 5. Мина и покрай повредената хонда. Ниско приведен черен силует на фона на лунната светлина. Пристъпи към паркинга и заобиколи, за да огледа стая № 10 от разстояние. От пръв поглед. Беше заета. Същото гласеше и имейлът. Но в момента бе потънала в тишина и тъмнина. Щората на прозореца беше спусната. Не се виждаше светлина. Не се чуваше звук. Нищо не се случваше.

Новодошлият постоя така в продължение на минута, след което се върна в стая № 3.

Ричър си наля кафе от каната в дежурната стая, след което Еймъс го отведе в кабинета си. Изглеждаше същият както и миналия път. Стара сграда, ново съдържание. Бюрото, столовете, шкафовете, компютърът.

— Помолих те да не излизаш от стаята си и да не се излагаш на опасност, за бога! — избухна тя.

— Нещо ме събуди — отвърна Ричър.

— Съществува ли закон, който да изисква от теб да станеш и да излезеш навън веднага щом се събудиш?

— Понякога.

— Можеха да пристигнат точно в този момент.

— Именно. Затова реших да ги посрещна облечен, с панталон. Излязох да огледам. Но не видях нищо освен патрулен полицай Дейвисън. Така станах свидетел на образцовото му дежурство. Нямам нищо против това. Дори се радвам на възможността да почакам тук. Всичко е наред. Съжалявам само, че са те събудили толкова рано.

— Аз също — отвърна Еймъс. — Освен това си излязъл, за да вечеряш.

— Откъде разбра? — учуди се Ричър.

— Познай!

От кръвта на улицата, помисли си той. От онези типове от ябълковата градина. Сигурно е това.

Но на глас отвърна:

— Нямам представа.

— Картър Карингтън ни каза — заяви Еймъс. — Изминал си осем преки, за да стигнеш до бистрото, в което е вечерял той. И още осем, за да се върнеш обратно. Това не се покрива с представата ми да си стоиш в стаята и да не се излагаш на опасност, както те предупредих.

— В онзи момент прецених, че едва ли ще има проблем.

— Трябваше да ми позвъниш. Дадох ти визитка. Щях да донеса пица в стаята ти.

— Защо сте разпитвали Карингтън за мен?

— Не сме. Потърсихме го за правна консултация. В хода на разговора разбрахме, че сте се видели случайно по време на вечеря.

— Каква правна консултация?

— Можем ли да задържим някого, преди да е нарушил закона.

— И какво ви отговори?

— Че в наши дни можем да задържим почти всекиго.

— Може никой да не дойде — предположи Ричър. — Онова хлапе е било ужасен гадняр.

— Никакъв шанс.

— Добре, може да не им е приоритет. Може да са решили да си вземат дрехите от химическото чистене. Аз ще съм напуснал града в девет и половина. Няма да ме заварят.

— Искрено се надявам това да се окаже самата истина.

— Да се надяваме поне част от това да се окаже истина.

— Получихме новини — продължи Еймъс. — Леко окуражителни за нас. Но не и за теб.

— За какво става въпрос?

— Последната информация, с която разполагаме, гласи, че рискът от прегазване с автомобил е намалял. Смятаме, че е малко вероятно да се случи. Шефът разговаря по телефона с колегите от Бостън. Според тях онези типове няма да действат на наша територия. Вероятно ще се опитат да те подмамят да се качиш в колата им, за да те откарат в Бостън, където да те хвърлят от някоя висока сграда. Така процедират. Нещо като тяхна запазена марка. Не искам да се случи и с теб.

— Тревожиш ли се за мен?

— Чисто професионална загриженост.

— Няма да се кача в колата на непознат — увери я Ричър. — Мисля, че мога да ти го гарантирам.

Еймъс не отговори.

Вратата на кабинета й се открехна, един полицай надникна в процепа и каза:

— Получихме доклад по радиостанцията. Автомобил с масачузетски номера приближава от югозапад. Черен крайслер, модел триста, седан, който според колегите от Масачузетс е регистриран на името на транспортна фирма, базирана на летище „Логан“, Бостън.

— Какви са демографските характеристики на крайслер триста?

— Моделът е предпочитан от компании за даване на автомобили под наем, но също и от гангстери.

— Къде се намира в момента?

— Южно от центъра. Следван от наш патрул.

— Нашият човек в състояние ли е да огледа салона?

— Прозорците са затъмнени.

— Достатъчно тъмни ли са, за да спрем колата за проверка?

— Ще направим каквото ни наредите.

— Рано е още — отвърна Еймъс. — Продължете да го следвате. Без да се криете. Нека разбере, че сме го взели на мушка.

Главата изчезна и вратата се затвори.

— И така — каза Еймъс, — това е положението.

— Не мисля — отвърна Ричър. — Не е нашият човек.

— Колко още улики ти трябват?

— Точно това имам предвид — обясни Ричър. — Голям черен седан с тъмни прозорци. Лъскав автомобил, който веднага привлича вниманието. И лесно може да бъде проследен до Бостън. Собственост на транспортна компания със седалище на голямо международно летище. Със същия успех може да си окачи неонова реклама. Колата е просто примамка. И те искат да я налапате. Да тръгнете след нея. Ще обикаля из града цял ден и ще се движи точно с четирийсет и девет километра в час при разрешени петдесет. Ще дава мигач на всеки завой. Обзалагам се, че и стоповете работят както трябва. А междувременно другият играч ще пристигне с микробус на електротехник. Или на водопроводчик. Или на цветарски магазин. Нещо от сорта. Не бива да изключваме вероятността противникът да притежава здрав разум. Другият ще се промъкне незабелязано в града. Надявам се да го направи след девет и половина сутринта. Което ми се струва напълно логично. Защото дотогава ще сте следили черния седан вече повече от шест часа. Ще започнете да се уморявате. Той го знае. И ще чака. А аз ще съм си заминал.

— Много неща зависят от това дали вчерашният ти приятел ще се появи отново.

— Предполагам, че си права.

— А той ще се появи ли?

— Не бих се учудил каквото и да реши. Той си е такъв.

— И ще се появи навреме?

— Същият отговор.

— Ами ако не дойде? Ще останеш тук цял ден. Вече обещах на Шоу да не го допусна.

Ричър кимна.

— Не искам да те злепоставя — отвърна той. — И се извинявам, ако вече съм го направил. Ще чакам моя човек трийсет минути. Не се ли появи до десет, можеш лично да ме откараш извън града. Устройва ли те?

— А после какво?

— После Шоу остава доволен. Ще се намирам извън неговата юрисдикция.

— Юрисдикцията е просто една линия, прокарана по картата. Лесно могат да те проследят. Електротехниците обикалят навсякъде. Както и водопроводчиците. И доставчиците от цветарските магазини.

— Но поне ще прехвърля проблема от градската на окръжната полиция.

— На твой риск, предполагам.

— Не, рискът е за електротехника. Той ще бъде проблем за тях, не аз. Освен това какъв избор имам? Не мога да го изпратя обратно в Бостън, след като го потупам по гърба и го черпя шоколадче. Не и при тези обстоятелства. Не искам онези хора да останат с погрешно впечатление.

— Ще изпратят някой друг. Дори двама.

— Но това отново ще бъде проблем на окръжната полиция, а не на градската.

— Не бива да оставаш тук.

— И аз не искам — отвърна Ричър. — Повярвай ми. Не обичам да се застоявам. Но от друга страна, не обичам и да ме гонят отнякъде. Особено хора, които възнамеряват да ме хвърлят от висока сграда. Между другото, струва ми се доста амбициозен план. Прекалено самоуверени са. Сякаш съм твърде незначителен за тях.

— Не позволявай на егото да замъгли здравия разум.

— Това се е случило с всеки генерал в историята на тази страна.

— Но ти не си генерал. Не допускай същата грешка.

— Няма — обеща Ричър. — Защото се съмнявам, че ще получа тази възможност. Съмнявам се, че пътищата ни ще се пресекат. Ще си тръгна след ден. Най-много два. Хлапето ще се оправи. Всички ще забравят за случилото още преди празниците. Животът ще продължи. А през това време се надявам да съм пристигнал на някое по-топло място.

Еймъс не отговори.

Вратата на кабинета й се открехна онова. В процепа се появи същата глава и каза:

— Черният крайслер обикаля безцелно из центъра и до момента спазва всички правила на пътното движение. Нашата патрулка го следва неотклонно.

Главата изчезна и вратата се затвори.

— Примамка — каза Ричър.

— Кога ще пристигне другият играч?

Ричър не отговори.

Вторият гост пристигна по съвсем различен начин. Посрещането му изискваше повече усилия. Питър се качи в мерцедеса си и отиде до малко летище близо до Манчестър. Там не кацаха дори корпоративни самолети. Само любители. Нямаше нито кула, нито дневник на полетите, нито каквато и да било документация. Питър паркира до оградата в края на пистата. Зачака със свалени прозорци.

Пет минути по-късно чу в далечината характерното боботене на витлов самолет. В бледото утринно небе просветнаха отблясъци. Във въздуха подскачаше двумоторна чесна, лека като перце, понесено от поривите на вятъра. Снижи се, кацна и мигом намали скоростта по отъпканата неравна пръст на пистата. Приличаше на неспокойна птица, която издаваше силен шум. Питър присветна с фаровете и самолетът се насочи към него.

Беше въздушно такси от Сиракюз, щата Ню Йорк. Бе наето от куха корпорация, притежавана от десет други. Превози един-единствен пътник, чиято шофьорска книжка, издадена в Илинойс, го представяше като Хоган. Той бе долетял в Сиракюз няколко минути по-рано на борда на луксозен частен самолет от Хюстън, Тексас, нает от друга куха корпорация, притежавана от десет други. Самолетът трябваше да превози пътник с калифорнийска шофьорска книжка, издадена на човек с фамилия Хърихейн. И двете шофьорски книжки бяха фалшиви. Освен това никой нямаше представа откъде е дошъл въпросният пътник, преди да се появи в Хюстън.

Той слезе от самолета и Питър му помогна да качи багажа си в мерцедеса. Три сака и два куфара. Парите са в някой сак, предположи Питър. Неговата вноска. Който тежеше доста, дори банкнотите да бяха стотачки.

Самолетът описа полукръг, ускори по пистата, но вече в обратната посока и се издигна във въздуха. Питър излезе през портала и потегли по черните пътища, които водеха към мотела. Новодошлият седеше до него на предната седалка. Изглеждаше възбуден. Дори се потеше леко. Искаше да каже нещо. Питър не се съмняваше. Но спътникът му се сдържаше. Поне в началото. Не проронваше нито дума, а се взираше през предния прозорец и се поклащаше едва забележимо, понякога напред-назад, понякога наляво-надясно.

В крайна сметка любопитството му надделя. И той не издържа.

— Какви са те? — попита новодошлият.

— Идеални — отвърна Питър.