Минало време

17

Карел влезе в стаята отзад. Посрещнаха го с подсвирквания, ръкопляскания и потупвания по рамото. Стивън се обърна, затрака по клавиатурата и записът на мониторите се превъртя назад с голяма скорост. Движенията на трите фигури на тях бяха толкова комични — бързи, резки и на обратно. Той заговори с глас като на телевизионен коментатор:

— А сега, драги зрители, ще помоля колегите за повторение и ще попитам героя на деня как се чувства след отбелязването на този хеттрик…

Записът продължи с нормална скорост и на екраните се появи усмихнатият Карел, който подканяше Пати и Шорти да отидат до стаята си. Миг по-късно прозвуча гласът му:

— Можете да си съберете багажа. Това е работа за две минути.

— Всичко е въпрос на добро пласиране и точен удар — отвърна истинският Карел, макар да преправи гласа си така, сякаш идваше някъде отдалече.

А на екрана се появи Пати, Която казваше:

— Вече сме го събрали. Готови сме да тръгнем.

— От този момент нататък започнах да импровизирам — обясни Карел. — Предположих, че рано или късно може да се случи нещо. Разбрах, че трябва да ги вкарам в стаята и да затворя вратата. Извадих късмет и успях.

Останалите започнаха да подсвиркват отново. Марк поклати глава.

— Изобщо не беше въпрос на късмет. Беше направо виртуозно изпълнение. Трябва да запазим това видео завинаги. Трябва да го гледаме отново и отново, докато го научим наизуст. Все едно слушах прочут виртуоз да свири на цигулка. Правил си го и преди, нали, Карел?

Всички присъстващи се смълчаха.

На екраните продължаваше да тече същият запис. Сега трите фигурки разговаряха тихо, приведени между хондата и дървената тераса.

— Ти се дистанцира от нас — продължи Марк, — като се престори, че не си ни приятел, а това ти помогна да установиш по-здрава връзка с тях. И те попаднаха в капана, който им беше заложил. Сам-самички. Изпълниха се с доверие към теб. А ти го засили, като потвърди най-мрачните им страхове, свързани с несъответствията, които бяха забелязали. После продължи в същия дух, като се съгласи, привидно бавно и неохотно, да им помогнеш с бягството. Това беше шедьовър на емоционалната манипулация. Качи ги на емоционално влакче на ужасите. Цялата им сутрин мина в тревоги, след което изведнъж се изпълниха с надежда, която преля в еуфория в момента, в който застанаха с багажа си в ръце и очакваха да се качат в камиона, а накрая видяха мечтите си разбити.

Стивън превключи камерите в реално време. Пати и Шорти седяха на леглото в тъмната стая, без да помръднат.

— Така ще се получи още по-добре — заяви Карел. — Гарантирам ви го. За предпочитане е, когато останат насаме със своите мисли и чувства. Това сякаш размеква мозъците им. И впоследствие става много по-забавно. Честна дума.

После подхвърли:

— До скоро — и излезе навън.

Ричър видя отклонението вляво. Започваше на стотина метра пред него. Срещаше се с главния път под широк ъгъл и се завърташе леко, сякаш неохотно. После продължаваше право напред през овощните градини с ябълкови дървета. Ричър се запъти натам. В един момент се наложи да мръдне встрани и да стъпи на бордюра, за да се размине с камион на „Пътна помощ“. Беше огромен, яркочервен и безупречно чист. И покрит със златисти ленти. Земята се разтресе под тежестта му. Ричър го проследи с поглед, после продължи напред и свърна по отклонението.

Страничният път се оказа по-тесен от главния, но все пак достатъчно широк и отъпкан, за да позволи преминаването на онези стари камиони, използвани някога за превоз на дърва, въглища или калай. Клоните на ябълковите дървета от двете страни на пътя бяха увиснали ниско, отрупани с едри плодове. Ричър долавяше аромата им, който изпълваше въздуха наоколо, примесен с мириса на сухи треви. Над главата му жужаха насекоми. А високо в небето се рееше ястреб, уловил топло въздушно течение.

Седем-осемстотин метра след онзи лек завой, встрани от Лакония, пътят се извиваше отново, но вече по-решително, на запад. След което продължаваше право напред през нови и нови ябълкови насаждения към миниатюрно лъскаво петънце в далечината, за което Ричър предположи, че е паркиран автомобил. А зад него отново растяха дървета, но вече не ябълкови, ако се съдеше по разликата в нюансите зелено. Когато приближи, видя, че това наистина е кола. Която блестеше не защото боята й бе особено лъскава, а защото слънцето грееше силно. Всъщност автомобилът се оказа очукана таратайка. Субару, като онова, в което се бе качил на стоп. На онзи строителен предприемач. Между двата модела имаше бегла прилика, но този тук бе с поне двайсет години по-стар. Колата беше паркирана с предницата, обърната към дъсчена ограда, пред която свършваше черният път. Отвъд оградата се простираше поредната ябълкова градина, а зад нея следваше нова ограда, зад която растяха дървета с по-едри листа.

В субаруто имаше някой.

Мъжът седеше зад волана. Ричър различи яката на синя джинсова риза и дълга посивяла коса, вързана на опашка. Мъжът не помръдваше. Само се взираше мълчаливо през предното стъкло. Ричър мина покрай колата откъм страната на шофьора и застана с гръб към непознатия. Следващата ограда бе на стотина метра. Зад нея се издигаха типичните за Нова Англия диви дървесни видове, израсли нагъсто, в пълен безпорядък. Вероятно благодарение на семена, които вятърът бе довял.

Оградата изглеждаше здрава. А това беше обещаващ знак.

Вратата на автомобила се отвори зад гърба на Ричър и мъжът заяви:

— Ти си онзи, който е говорил с Брус Джоунс.

— Така ли? — обърна се Ричър.

Мъжът, излязъл от субаруто, бе висок, слаб и мъртвешки блед. Беше поне на седемдесет. Якето висеше на раменете му като на телена закачалка.

— Показал ти е писмото, което написах навремето.

— Ти ли си авторът?

— Същият. Той ми позвъни. Решил, че може да проявя интерес към факта, че ти проявяваш интерес. Затова дойдох да те посрещна.

— Как разбра къде да ме намериш?

— Нали търсиш Райънтаун — отвърна мъжът.

— Нима съм го намерил?

— Намира се право пред теб.

— Сред онези дървета?

— В средата са по-рехави. От тук се вижда добре.

— Сигурен ли си, че почвата не е отровена?

— Калаят може да бъде доста опасен. Концентрация от над сто милиграма калай в кубичен метър въздух представлява сериозна заплаха за здравето и живота. А най-лошо става, когато калаят се свърже с определени въглеводороди и образува органокалаени съединения. Някои от тях са по-отровни от цианида. Това ме разтревожи едно време.

— Какво се случи в крайна сметка?

— Химията премълча онова, което трябваше да каже.

— Въпреки че по случая са работили авторитетни учени?

— Онази корпорация от Колорадо забрани да стъпвам на земята, която обяви за своя. Дори се сдоби със съдебна заповед. Нямам право да минавам отвъд онази ограда.

— Жалко — каза Ричър. — Можеше да ме разведеш наоколо.

— Как се казваш?

— Ричър.

Мъжът изрече адрес. Име на улица и номер на тази улица. Същото име и същият номер, които Ричър бе видял на екрана на компютъра в четвърта кабинка, когато бе преглеждал данните от преброяването, извършено, когато баща му е бил на две.

— Намираше се на приземния етаж — поясни мъжът. — Част от плочите още са там. На пода в кухнята. Във всеки случай, бяха там преди осем години.

— И оттогава не си се връщал?

— Човек не може да надвие системата.

— Кой ще разбере? — сви рамене Ричър. — Само този път.

Мъжът не отговори.

— Почакай — каза му Ричър.

Погледна напред, отвъд стотината метра овощна градина чак до втората ограда и дърветата зад нея. После попита:

— Ако това наистина е Райънтаун, защо пътят свършва тук?

— Едно време стигаше чак до края — отвърна мъжът. — Строго погледнато, фермерът, насадил ябълковите дървета, е заграбил тази част от земята. Преди четирийсет години мразовита зима скова земята, а следващата година отново бе студена и това разруши основите на пътя. През пролетта фермерът нае булдозер, изравни земята и посади още дървета. През лятото пристигнаха хора от окръжната служба, огледаха щетите и поправиха каквото можаха. Но през есента фермерът вдигна онази ограда и оттогава насетне всички смятат земята за негова. Докато не се опита да продаде парцела. Защото нотариалният акт крие неприятна изненада за купувача.

— Добре — каза Ричър. — Може да се видим по-късно.

Набра се върху оградата, преметна крака от другата страна и скочи в ябълковата градина.

— Почакай — спря го възрастният мъж. — Ще дойда с теб.

— Сигурен ли си?

— Кой ще разбере?

— Живей свободен или умри — каза Ричър. — Нали това пише на регистрационната табела на колата ти. Девизът на Ню Хампшър.

Мъжът стъпи на по-ниската от напречните греди и прехвърли оградата по същия начин, както бе направил преди малко Ричър. Двамата тръгнаха заедно покрай ниските дървета, отрупани с лъскави зелени ябълки, до една по-големи от топка за тенис, а някои дори колкото бейзболна топка. Препъваха се често, явно подравняването на земята след онази мразовита зима преди четирийсет години бе извършено доста набързо. След стотина метра се озоваха пред втора ограда. Отвъд нея се издигаха съвсем различни дървета — не бяха декоративни или плодни, не бяха подредени в стройни редици, не ухаеха на зрели плодове. Бяха саморасляци, доста по-тънки и криви, и имаха нездрав вид, защото растяха върху някогашния черен път, а не върху подравнена от булдозер земя. Затова Ричър прецени, че е най-добре да продължи право напред. Можеше да си проправи път и без помощта на мачете. От време на време се налагаше само да отмести някой клон. Мъжът с конската опашка се съгласи. Не бе идвал тук от осем години, но бе убеден, че това е правилната посока.

— След колко време ще видим нещо? — попита Ричър.

— Всичко е пред нас — отвърна възрастният мъж. — Погледни в краката си. Вървим по стария път. Всичко е така, както е било някога. Никой не е променил нищо, освен природата, разбира се.

А тя бе наложила своя отпечатък върху това място. Това си пролича веднага след като Ричър и непознатият прескочиха оградата и започнаха да си проправят път сред тънките фиданки и рехавите храсти. Земята под краката им бе напукана от дъждовете, излели се през последните шейсет години, и от корените, прорасли през това време. На места те дори бяха повдигнали и разместили големите камъни. Не след дълго Ричър се озова в нещо като вътрешен кръг, почти като дупка в геврек, където дърветата растяха нарядко, защото земята бе в още по-лошо състояние. Пътят продължаваше напред и завиваше към място, от което долиташе ромон на вода. Потокът. Може би леярната се намираше там някъде. Построена до водата или дори направо върху нея.

Мъжът с конската опашка започва да му показва едно-друго. Обърна му внимание на основите с правоъгълна форма вляво. Размерите им бяха като на малък гараж. Това е била църквата, обясни мъжът. Скрита в пустошта, сякаш за да избяга от изкушението и покварата. Вдясно от нея се простираха основите на друга постройка. Ниски каменни стени, високи едва педя и обрасли целите в мъх, ограждаха пространство, покрито с гъста растителност, защото някога тук не бе имало павета или каменни плочи, а само пръстен под, подгизнал още след първите по-обилни дъждове. Класната стая, обясни мъжът. Единствената стая в училището, което се оказало по-добро, отколкото можело да се очаква, защото всички деца знаели да четат и да пишат. Някои дори се научили да мислят. Тук към учителите се отнасяли с уважение.

— Да не би да си преподавал? — попита Ричър.

— За известно време — отвърна мъжът. — В един друг живот.

Леярната се намираше на мястото, където пътят достигаше рекичката. От нея беше останала само плетеница от масивни каменни основи, която наподобяваше лабиринт, покрита с мъх и треви. Една от тях беше солидна, с размерите на комин. Друга бе също толкова солидна, но с размерите на стая. Тук вероятно е било монтирано тежкото оборудване. Леярни котли, тигели, черпаци… Мъжът показа на Ричър дупка в пода, през която се виждаше водата отдолу.

Жилищата на работниците се намираха от другата страна на улицата, в две съседни сгради. От тях също бяха останали само основите. Но все пак можеха да се различат централният вход със стълбите и апартаментите, разположени вляво и вдясно от тях. Две сгради с по четири апартамента. Общо осем. Райънтаун, Ню Хампшър. Население вероятно под трийсет души.

— Ако съдим по адреса, семейство Ричър са живели в апартамента на партера вдясно. Той е разположен най-близо до леярната. По традиция в него е настаняван началник-смяната. Твоят дядо, предполагам — каза мъжът.

— Известно време е работил в пътното строителство. Асфалтирал е шосета наоколо. Но адресът му останал същият.

— Леярната затворила за две години в началото на Голямата депресия. Нямало смисъл да изхвърлят дядо ти на улицата. Не са го уволнили, не са имали нужда от жилището му. Леярната работела едва-едва. С началото на Втората световна война обаче нещата се променили.

Ричър вдигна поглед към небето. Беше изпълнено с птици. Опита се да си представи мястото без дърветата и със стария комин. Зачуди се как ли е изглеждало през есента на 1943 г., когато леярната е работела денонощно и коминът е бълвал облаци дим.

— По-добре да тръгвам — каза мъжът. — Не биваше да идвам тук. Ти остани, ако искаш. Ще те изчакам в колата. После мога да те откарам до града, ако желаеш.

— Благодаря — отвърна Ричър. — Но не ме чакай по-дълго, отколкото ти се иска. Обичам да ходя пеша.

Мъжът кимна и тръгна между дърветата, следвайки пътя, по който бе дошъл. Ричър пристъпи към основите на апартамента, разположен вдясно от входа. От него не бе останало нищо освен едно-единствено каменно стъпало. То бе широко и високо. Граничеше с канавката, която минаваше по протежение на улицата. Самата канавка пък бе оформена от павета, подредени в дълбока U-образна форма, но повечето бяха разместени от прораслите плевели. Ричър застана по средата на някогашната входна площадка. Циментовият под отдавна бе напукан и дори разцепен на парчета с неправилна форма; наподобяваше ледени блокове по течението на река в началото на пролетта. Всяка пукнатина бе превзета от някакво растение.

От стената вдясно не бе останало абсолютно нищо с изключение на няколко парчета от тухли, осеяли пода. Приличаха на счупени зъби, щръкнали от болни венци. В средата на стената имаше каменен праг. Нисък, но добре запазен. Входната врата на партерния апартамент вдясно. Ричър влезе вътре. От пода на коридора се издигаха три дръвчета. Стъблата им не бяха по-дебели от китката му, но бяха високи почти шест метра. Устремени към светлината. Зад тях, както и от двете им страни, се виждаха ниски очертания от счупени тухли, които показваха разположението на стаите. Наподобяваха архитектурна скица, оживяла в бледо триизмерно подобие. Две спални, определи Ричър, плюс дневна и кухня, която е служила и за трапезария. Всичките малки. Тесни и неудобни според съвременните стандарти. Нямаше и следа от баня. Сигурно бе разположена отзад.

Върху парче, откъртено от онова, което някога сигурно е било под на кухнята, Ричър забеляза оцеляла плочка. Беше най-обикновена, старомодна и евтина, а циментът под нея изглеждаше ужасно ронлив, но по някакво чудо на химията тя бе успяла да се задържи върху него. Мотивът бе ужасно избелял след шейсетгодишното излагане на милостта на природата, но по всичко изглеждаше, че някога е сияел в пъстра викторианска плетеница от ярки цветове, листа на меча стъпка, тагетис и разцъфнал артишок. Ричър се опита да си представи плочката през погледа на едно дете, затова запристъпя напред-назад, като цветовете ту се появяваха във фокус, тук изглеждаха размазани. Добре си спомняше, че единственият цвят, който Стан харесваше, бе масленозеленото на военната униформа.

Ричър излезе от кухнята и мина покрай трите дръвчета в коридора. Което бе напълно излишно, защото можеше лесно да прескочи навън. Останките от стените едва ли бяха по-високи от десет-дванайсет сантиметра. Той обаче искаше да се върне по същия път, по който беше дошъл. Спря при вратата, която водеше към улицата — и която, разбира се, отдавна липсваше и седна на каменния праг, както би сторило едно хлапе, може би след дъжд, когато канавката отпред се превръща в буен поток.

И тогава чу необичаен шум. Идваше някъде отдясно.

Вик. Издаден от мъж. Определено не беше вик на радост или удоволствие. Нито пък на недоволство или гняв. А на болка. Далечен вик. Долетял откъм овощната градина, зад която бе паркирана колата. Ричър се изправи и затича колкото се може по-бързо по неравния паваж, като лавираше между дърветата. Следваше стария път. Подмина класната стая, училището и продължи към оградата.

На петдесетина метра пред себе си видя възрастният мъж с конската опашка да стои по средата на ябълковите насаждения. Друг мъж, два пъти по-едър от него, стоеше зад него и му извиваше ръцете.

Ричър прескочи оградата и се устреми към тях.