Минало време

20

Пати събу обувките си, защото беше канадка, качи се на леглото и се изправи върху неравната му повърхност. Завъртя се леко и вдигна поглед към лампата.

— Моля ви, вдигнете щората — каза тя. — Направете ми тази услуга. Искам да виждам слънчева светлина. Какво може да се случи? И бездруго никой не идва тук.

После слезе, седна на ръба на леглото и се обу отново. Шорти зяпаше прозореца, сякаш гледаше бейзболен мач по телевизията. Взираше се със същото напрегнато внимание.

Щорите не помръднаха.

Шорти сви рамене.

— Добър опит — прошепна той.

— Предполагам, че го обсъждат — отвърна също толкова тихо Пати.

Двамата зачакаха.

И тогава щорите започнаха да се вдигнат. Моторът забръмча и през прозореца нахлу ярък слънчев лъч. Отначало бе съвсем тесен, но бързо се разшири и изпълни стаята със светлина.

Пати вдигна поглед към тавана.

— Благодаря!

Тя отиде до вратата, за да угаси топлата жълтеникава лампа. Три крачки. По време на първата се почувства добре, защото обичаше дневната светлина. През втората се почувства още по-добре, защото ги бе накарала да направят нещо за нея. Беше установила някаква комуникация. Беше ги накарала да разберат, че и тя е човек. При третата обаче отново се почувства зле, защото осъзна, че им е разкрила начин, по който да я манипулират. Беше им показала какво се страхува да загуби.

Пати опря лакти на перваза и чело на стъклото и впери поглед в гледката, която се разкриваше през прозореца. А тя не се беше променила. Паркингът, колата, тревата, дърветата. Нищо друго.

Марк приключи разговора, който се провеждаше в стаята отзад, и затвори. Погледна екраните. Пати беше щастлива.

Той се обърна към останалите с думите:

— Чуйте ме внимателно. Обади се един от съседите. Собственик на ябълкова градина на трийсетина километра от тук. При него се отбил някакъв тип, който му създал проблеми. Иска да си отваряме очите за него. В случай, че потърси стая при нас. Ще изпрати хора, които да се погрижат за него. Явно е решил да му даде урок.

— Няма да дойде — обади се Питър. — Днес свалихме табелите.

— Фермерът го описа като едър и корав мъжкар. Същото каза и нашият приятел в окръжната администрация. Едър тип на име Ричър, който проучвал семейната си история. Интересувал се от данните за четири различни преброявания. В две от които се споменава адрес в Райънтаун. На теория на това място са живели мои далечни роднини. И то се намира в непосредствена близост до въпросната ябълкова градина. Този Ричър издирва някогашния дом на своето семейство. Обикаля наоколо. Сигурно е някакъв маниак.

— Смяташ ли, че ще дойде тук?

— В нотариалния акт е вписано името на дядо ми. Но това е било след Райънтаун. След като забогатял.

— Не ни трябват проблеми точно сега — каза Робърт. — Имаме по-важна задача. Първият клиент ще пристигне след по-малко от дванайсет часа.

— Той няма да дойде тук — заяви Марк. — Вероятно принадлежи към друг клон от семейството. Никога не съм чувал за него. Предполагам, че ще се ограничи с проследяването на непосредственото си родословие. Няма причина да дойде тук.

— Току-що вдигнахме щората им.

— Оставете я — каза Марк. — Той няма да дойде.

— Могат да подадат сигнал за помощ.

— Наблюдавайте пътя, ослушвайте се за звънеца.

— Защо да го правим, ако смяташ, че няма да дойде?

— Защото някой друг може да го направи. Който и да било. Трябва да проявим максимална бдителност. Защото така ще спечелим големите пари, момчета. Вниманието към детайлите днес ще ни се отплати с лихвите утре.

Стивън превключи два от мониторите и на тях се появи краят на пътя, който излизаше между дърветата — на единия отблизо, на другия под широк ъгъл. Нищо не помръдваше.

Ричър послуша Еймъс. Върна се в стаята си и не си подаде носа навън целия следобед. Никой не го видя. Което беше добре. Вечерята обаче можеше да се окаже проблем. Беше се настанил в приятна малка къща за гости, която не предлагаше обслужване по стаите. В нея нямаше никаква храна освен може би някое кексче за закуска. Безплатно, във фоайето.

Но не сега, а чак след дванайсет часа. Най-рано. А по-вероятно — четиринайсет. Човек можеше да умре от глад за това време.

Ричър погледна през прозореца, което си бе чиста загуба на време, защото не видя нищо освен задната уличка. Той обаче знаеше, че мястото, където предлагат храна през целия ден, се намира само на една пряка от тук. Кой ще го види, ако отиде там? Най-много двама-трима случайни минувачи по тази малка уличка в центъра на градче като Лакония. И по залез-слънце. Плюс клиентите на заведението. И персоналът. Който вече го бе виждал веднъж. На обед. А това не беше добре. Защото някоя сервитьорка можеше да каже: „Да, често се отбива при нас. Редовен клиент ни е“. Което щеше да сведе радиуса на търсене до най-близките улички. Най-логичното място бе именно малката къща с избеляла фасада. Не можеше да има никакво съмнение. Хората, които го търсеха, щяха да решат, че непременно трябва да се отбият там. Вероятно рано сутринта, преди още да е станал от леглото.

А това не беше добре.

Налагаше се да потърси някое заведение по-далече от къщата за гости. Ричър извърна поглед от прозореца и извика в съзнанието си картата на града, която бе запаметил. Първото място, където беше спал, кметството, окръжната администрация, полицейското управление, всички магазини и заведения между тях, местата, където бе обядвал, вечерял, пил кафе, разглеждал витрините с кожени чанти и кухненски принадлежности. Искаше да вечеря в заведение, което не бе посещавал до този момент. Смяташе, че да го видят два пъти на едно място е десет пъти по-лошо, отколкото да го видят някъде само веднъж. Това беше едно от правилата му. Винаги е по-добре да си непознатият, който се появява за пръв път. Спомни си едно бистро с тясна фасада и един-единствен прозорец, закрит до половината с пердета. Лампите вътре бяха с онези старомодни електрически крушки с широки нажежаеми жички. Вероятно персоналът бе малък. Клиентелата също. Подобно място предлагаше повече дискретност. Бе минал покрай него, без да влиза вътре. Намираше се на шест преки от къщата за гости. Или на седем. Идеално, защото така можеше да върви на зигзаг по страничните преки, които би трябвало да бъдат по-безлюдни.

Да, този план изглеждаше достатъчно сигурен.

Ричър слезе по стълбите, излезе навън и тръгна по улицата. Смрачаваше се. Беше запаметил добре картата на градчето. Само веднъж се поколеба накъде да продължи, но се оказа, че е направил верния избор. В далечината се появи бистрото. Оказа се на осем преки, а не на шест или седем. По-далече от очакваното. Което означаваше, че е прекарал повече време на открито. Преброи осемнайсет минувачи. Не всички погледнаха към него. Но все пак някои го направиха. Нито един от тях обаче не му се стори подозрителен. Бяха най-обикновени хора.

Той спря на тротоара пред бистрото, надигна се на пръсти и огледа помещението над пердето. Искаше да оцени ситуацията. Не беше придирчив към храната. Всичко в менюто го устройваше. Но предпочиташе ъглова маса, където да седне с гръб към стената, и малко клиенти, не прекалено много. Достатъчно, за да го обслужат бързо и да не го запомнят. Заведението му се стори подходящо. В задния ъгъл имаше свободна маса за двама. Сервитьорките бяха бързи и делови. Салонът бе пълен наполовина. Клиентите бяха шестима. Добре. Всъщност идеално. С изключение на обстоятелството, че двама от шестимата бяха Елизабет Касъл и Картър Карингтън.

Втора среща. Деликатен етап от развитието на една връзка. Ричър не искаше да им развали вечерта. Двамата щяха да се почувстват длъжни да го поканят на масата си. Отказът нямаше да му донесе никаква полза. Дори да седнеше на две маси от тях, щеше да се чувства изложен на погледите им. Цялата атмосфера щеше да му се стори странна, напрегната, изкуствена…

Той обаче беше длъжник на Еймъс. Можеше да я постави в неудобно положение. Няма да излизаш от стаята си, за да не те види някой. Но можеше ли да си позволи да продължи да обикаля улиците?

В крайна сметка съдбата взе решение вместо него. Поради някаква причина Елизабет Касъл изведнъж вдигна глава. И го видя. В знак на изненада устните й се разтеглиха във формата на буквата „О“, заменена мигом от усмивка, която изглеждаше напълно искрена. Тя му махна с ръка, първо като енергичен поздрав, а после като покана да се присъедини към тях.

Ричър влезе в бистрото. В този момент следваше пътя на най-малкото съпротивление. Прекоси помещението. Карингтън се изправи, за да се здрависа с него, което бе леко старомодна проява на любезност. Елизабет Касъл се пресегна и придърпа трети стол. Карингтън го посочи като оберкелнер и каза:

— Моля.

Ричър седна с гръб към вратата и лице към стената. Пътят на най-малкото съпротивление.

— Не искам да ви съсипя вечерта — каза той.

— Не говорете глупости — отвърна Елизабет Касъл.

— В такъв случай поздравления. И за двамата.

— За какво?

— За втората ви среща.

— Всъщност четвърта — поправи го тя.

— Наистина ли?

— Снощи вечеряхме заедно, тази сутрин пихме кафе, после обядвахме, а сега отново вечеряме. Именно вашите думи ни събраха заедно. Толкова се радвам, че минахте оттук. Приемам го за поличба.

— Това не ми звучи добре.

— В добрия смисъл на думата.

— Добра поличба — уточни Карингтън.

— Открих Райънтаун — каза Ричър. — Всичко съвпада с данните от преброяването. Във формуляра пише, че дядо ми е работил в леярната, а посоченият адрес се намира точно срещу нея. Тя е затворила врати за известно време, което обяснява защо той е бил назначен в окръжното пътно управление. Предполагам, че се е върнал на старата си длъжност, когато леярната е подновила производството. Не си направих труда да проверя следващото преброяване. По това време баща ми вече е бил напуснал дома си.

Карингтън кимна и замълча по начин, който Ричър възприе като преднамерен и неохотен, сякаш искаше да каже много неща, но нямаше да го направи, за да не наруши добрия тон.

— Какво има? — попита Ричър.

— Нищо.

— Не ви вярвам.

— Е, има нещо.

— И какво е то?

— Тъкмо го обсъждахме…

— По време на романтична среща?

— Излизаме заедно само благодарение на вас. Разбира се, че ще го обсъдим. Цял живот ще обсъждаме вашия случай. За нас той е изпълнен със сантиментална стойност.

— И какво по-точно обсъждахте?

— Не сме сигурни — призна Карингтън. — Малко е неудобно. Не можем да го формулираме точно. Прегледахме оригиналните документи. И двете преброявания са проведени както трябва. Но когато човек работи продължително време в тази област, развива шесто чувство. Започва да вижда определени модели. Разпознава кои преброители са били по-старателни и кои — по-немарливи. Открива грешки. Открива лъжи. Най-вече относно грамотността на мъжете и възрастта на жените.

— И вие сте открили проблем в документите?

— Не — отвърна Карингтън. — Те са безупречни. Перфектни. Едни от най-добрите, които някога съм виждал. Преброяването през хиляда деветстотин и четирийсета година се смята за образцово. Затова сме склонни да повярваме на всяка една дума.

— В такъв случай не виждам основания за съмнение.

— Както споменах, човек развива шесто чувство. Потапя се в един друг свят, докосва се до други хора. Слива се с тях с помощта на документите. С тази разлика, че той знае какво ще се случи впоследствие, а те не знаят. Наблюдава събитията от известна дистанция. Или просто знае как ще свърши филмът. Затова започва да мисли като тях, забелязва онези, които — както ще покаже бъдещето — са постъпили мъдро или безразсъдно.

— И?

— Нещо не е наред в историята, която ми разказахте.

— Но не и в документите?

— Нещо друго е.

— Но не знаете какво.

— Не мога да го определя.

В този момент се появи сервитьорката, взе поръчките им и разговорът продължи в съвсем друга посока. Ричър не засегна повече темата с преброяването. Не искаше да им разваля вечерта. Предпочиташе да ги остави да си говорят за каквото им се иска и да се включва, когато е възможно.

Ричър си взе само основно, изяде го и се накани да си тръгва. Искаше да ги остави да се насладят на десерта си. Това беше най-малкото, което можеше да направи. Те не възразиха. Той ги накара да вземат двайсетте долара, които предложи. Отвърнаха му, че са твърде много. Но Ричър ги помоли да предадат на сервитьорката да задържи рестото.

Той излезе навън, зави надясно и тръгна по обратния път. Мракът определено се бе сгъстил, а улиците бяха опустели. Почти не се виждаха автомобили. Нито пък минувачи. Магазините бяха затворени. Зад гърба му се появи кола, която го подмина и продължи направо. Движеше се по-бавно, отколкото на шофьора му се искаше, но това е обичайно за нощния трафик в градовете по света. Няма за какво да се притесняваш, нашепваше рептилоидната част от мозъка на Ричър, след като бе изчислила всички възможни данни за скоростта и посоката на автомобила, намеренията и логиката в действията на водача и бе стигнала до извода, че всичко е в рамките на нормалното.

И тогава Ричър видя нещо, което не беше.

Фарове, които се приближаваха към него. На стотина метра. Огромни, ослепителни, разположени нависоко и нашироко. А това означаваше голям автомобил. Който се движи по средата на улицата. И то бавно. В главата на Ричър светна червена лампичка. Скоростта на автомобила определено беше необичайна. Не се вписваше в контекста. Ричър можеше да я определи като предпазливо пълзене, дори още по-бавно, сякаш мислите на шофьора бяха насочени другаде. Би могло да се предположи, че човекът разговаря по мобилния си телефон, но Ричър беше убеден, че шофьорът се оглежда. Търси нещо. Затова кара по средата на улицата. Затова е включил дългите светлини. За да следи и двата тротоара едновременно.

Какво ли търсеше? Или кого?

Автомобилът определено беше голям. Полицейски патрул може би. Ченгетата имаха право да карат бавно по средата на улицата. Имаха право да търсят каквото си искат или когото си искат.

Светлината на фаровете го прикова на място. Обля го от главата до петите с ослепително синкаво сияние, след което го подмина и Ричър се озова в сумрачен свят, полусив от мрака, полусветъл от отражението на фаровете във вечерната мъгла. Обърна се и видя пикап, висок и лъскав, много дълъг, с двойна кабина, голямо корито и огромни алуминиеви джанти, които се въртяха бавно-бавно.

По-интересно бе това, което се случваше вътре.

В кабината бе настъпила радостна експлозия, сякаш някой току-що бе спечелил джакпота в казино. Сякаш невъзможното се бе случило. Пет лица се извърнаха към Ричър. Пет чифта очи се впериха в него. Пет усти зейнаха отворени. Една от тях се движеше.

— Това е той — казваше тя.

Мъжът, чиято уста се движеше, беше бащата от ябълковата градина.