Минало време

8

Бренда Еймъс кликна два пъти с мишката и въведе парола. Кликна отново, приведе се напред и зачете на глас:

— Една вечер в края на септември хиляда деветстотин четирийсет и трета година млад мъж бил открит в безсъзнание на тротоара на улица в центъра на Лакония. Бил пребит. Идентифицирали го като двайсетгодишен жител на града, добре известен на полицията като скандалджия и побойник, но практически недосегаем, тъй като бил син на местен богаташ. Предполагам, че колегите от управлението тайно са се зарадвали и са започнали разследване само от приличие. Трябвало е да следват правилата. Така попаднали на възрастна дама, която видяла всичко с бинокъла си. Жертвата започнала свада с двама младежи, очевидно с намерението да ги пребие, но се получило точно обратното.

— Защо възрастната жена е гледала с бинокъл толкова късно вечерта? — попита Ричър.

— Тук пише, че обичала да наблюдава птици. Проявявала особен интерес към нощната миграция и непрекъснатия полет. Заявила, че е в състояние да различава птиците на фона на нощното небе.

Ричър замълча.

— Идентифицирала един от младежите като член на местния клуб на любителите орнитолози — продължи Еймъс.

— Баща ми също обичаше да наблюдава птици — отбеляза Ричър.

Еймъс кимна.

— Старицата разпознала въпросния младеж, тъй като лично го познавала. Заявила, че това е шестнайсетгодишния Стан Ричър.

— Сигурна ли е била? Доколкото знам, през септември четирийсет и трета той е бил едва на петнайсет.

— Била е категорична за името. Предполагам, че вероятно е сгрешила възрастта. Наблюдавала е сцената от прозореца на апартамента си, разположен над магазин за хранителни стоки, който гледа точно към улицата, на която се разиграла случката. Жената видяла Стан Ричър и неидентифицирания му приятел. Двамата били на една възраст. Вървели към нея, отдалечавайки се от центъра на града. Минали под светлината, хвърляна от улична лампа, което позволило на старицата да разпознае единия. От другата посока идвал двайсетгодишният младеж. Той също минал под светлината на друга лампа. Тримата се срещнали в сумрачното пространство между двете улични лампи, но там все пак имало достатъчно светлина, за да може старата дама да проследи случващото се. Тя твърди, че все едно гледала куклен театър. Играта на светлини и сенки направила жестовете им много ясни и отчетливи. Двете по-малки момчета стояли с лице към нея, а по-голямото било с гръб. Явно искало нещо от двете хлапета. След което започнало да ги заплашва. Едното хлапе избягало веднага, вероятно се уплашило. Другото обаче останало на място и ударило голямото момче в лицето.

Ричър кимна. Той лично наричаше това изпреварващо възмездие. Да си отмъстиш предварително. Изненадата е полезно нещо. Умният никога не брои до три.

Еймъс продължи:

— Според показанията на възрастната жена по-малкото момче продължило да налага по-голямото, докато то не паднало на земята, след което дребното хлапе го изритало няколко пъти в главата и ребрата. Накрая голямото момче се изправило с мъка и се опитало да побегне, но по-дребното го настигнало и го спънало точно под близкия уличен стълб, което позволило на старата дама да види как дребосъкът продължава да рита другото момче. Изведнъж спрял така внезапно, както започнал, отишъл при приятеля си, който стоял някъде встрани, и двамата си тръгнали заедно, сякаш нищо не се било случило. Жената веднага си записала някои неща на лист хартия и дори начертала схема, която на следващия ден предала на полицаите.

— Добър свидетел — отбеляза Ричър. — Обзалагам се, че в прокуратурата са останали доволни. Какво се е случило след това?

Еймъс се зачете в екрана.

— Нищо — заяви тя. — Случаят не е бил предаден в съда.

— Защо?

— Полицията не разполагала с достатъчно хора. Две години по-рано била започнала мобилизацията. Полицейските управления разполагали с минимален персонал.

— Онова момче, което било на двайсет години? Защо не е било мобилизирано?

— Богат баща.

— Не разбирам — призна Ричър. — Колко хора са необходими, за да стигне подобно дело в съда? Имали са свидетел. Трябвало е само да арестуват едно петнайсетгодишно момче. Това не е никак трудно. Не е било необходимо да викат специалните части.

— Не са идентифицирали нападателя и не са разполагали с достатъчно хора, които да го издирят.

— Но нали възрастната жена го е познавала от клуба на орнитолозите?

— Самоличността на момчето, което се е сбило, не е установена. Стан Ричър е момчето, което е побягнало.

Домакините почерпиха Пати и Шорти с кафе, после двамата тръгнаха към стаята си. Марк ги следи с поглед, докато не изминаха половината път до плевнята, за да се увери, че няма да се върнат. След което се обърна и каза:

— Добре, можете да включите телефона.

Стивън го направи и Марк продължи:

— А сега ми покажете проблема с вратата.

— Проблемът не е във вратата — отвърна Робърт, — а във времето ни за реакция.

Те прекосиха вътрешния коридор и отвориха вратата, която водеше към задната стая. Помещението бе малко в сравнение с това отпред и все пак имаше достатъчно място. Всички повърхности бяха боядисани в черно. Прозорецът бе закован с дъски. Четирите стени бяха покрити с плоски монитори. В центъра на стаята бе разположен въртящ се стол, заобиколен от четири пейки, отрупани с клавиатури и джойстикове. Приличаше на команден център. На мониторите се виждаха Пати и Шорти, които в момента минаваха покрай плевнята, излизаха от обхвата на една скрита камера, но веднага след това попадаха във фокуса на друга. Част от мониторите ги показваха в едър план, друга част показваше как двамата се отдалечават от сградата.

Робърт прескочи една от пейките и седна на стола. Кликна с мишката и на екраните се появиха други кадри.

— Записът е от три часа през нощта — обяви той.

Изображението бе неясно, леко размазано заради слабото осветление, но широката спалня в десета стая и спящата двойка на нея се виждаха съвсем ясно. Камерата, скрита в детектора за дим, бе с широкоъгълен обектив, от онези, които наричаха „рибешко око“.

— В момента тя не спи — продължи Робърт. — Спа в продължение на четири часа, доколкото мога да преценя, след което се събуди. Но не помръдна. Нито мускулче. Никакъв признак, че е будна. Често казано, в този момент и аз си бях легнал, защото бяха минали четири часа, без да се случи нищо. Беше ми доскучало. А и не се съмнявах, че спи. Оказа се обаче, че тя лежи и мисли. Вероятно за нещо, което я измъчва. Защото… вижте…

Сцената на екраните остана същата, след което бързо се промени, без никакво предупреждение. Пати отметна рязко завивките, стана от леглото и се отправи към вратата е уверена, решителна крачка.

— Докато стана и натисна бутона за отключване, тя вече бе завъртяла топката веднъж — продължи Робърт. — Предполагам, че искаше да подиша чист въздух. Трябваше да взема решение. Реших да оставя вратата заключена, това ми се стори по-логично. Стоя така, докато Питър не отиде да оправи колата им. Тогава я отключих, защото предположих, че някой от двамата ще иска да разговаря с него.

— Добре — отвърна Марк.

Робърт кликна отново с мишката и изображенията на екраните се промениха. Появи се дневен кадър, направен от друг ъгъл. Пати и Шорти седяха един до друг на неоправеното легло в стая № 10.

— Това се случва, докато закусваме — обясни Робърт.

— Аз бях дежурен — обади се Стивън. — Вижте какво ще стане.

Робърт натисна бутона за възпроизвеждане. Имаше и звук. Шорти се опитваше да отклони вниманието на Пати от собствените си грешки и се оплакваше, че автомонтьорите изисквали допълнително заплащане за посещенията на място. „Той ще таксува дори идването до тук, можеш ли да повярваш? Все едно му плащаме за това, че още сме живи. Няма нищо общо с отглеждането на картофи“, оплакваше се Шорти.

Робърт спря записа на пауза.

— Какво се случва след това? — попита Стивън.

— Надявам се Пати да му обясни, че между работата на автомонтьорите и на фермерите няма нищо общо в икономически план — отговори Марк.

— Аз пък се надявам Пати да го фрасне в лицето и да му каже да млъкне — обади се Питър.

— Не познахте — разочарова ги Стивън. — Тя ще се ядоса отново и ще поиска да излезе.

Робърт отново пусна записа. Пати стана рязко, при което матракът подскочи, и каза:

— Излизам на свеж въздух.

— Много е неспокойна и рязка — посочи Стивън. — Отиде от леглото до вратата за едно цяло и една секунда. Преброих видеокадрите. Не можах да стигна навреме до бутона. Видях, че Шорти става, за да й помогне, затова отключих по-късно. Реших, че ако той се справи там, където тя се е провалила, Пати ще обвини себе си, а не вратата.

— Можем ли да го оправим? — попита Марк.

— След като сме наясно с проблема, ще вземем мерки да го решим. Предполагам, че ще трябва да внимаваме повече.

— Кога трябва да вземем окончателното решение?

Марк се замисли продължително. Накрая каза:

— Можем да го направим и сега, ако искате.

— Наистина ли?

— Защо да отлагаме? Мисля, че видяхме достатъчно. Едва ли ще намерим по-добри кандидати. Идват отдалече и никой не знае, че са заминали. Мисля, че сме готови.

— Аз гласувам „за“ — каза Стивън.

— Аз също — добави Робърт.

— С мен ставаме трима — обади се Питър. — Според мен са идеални.

Робърт превключи камерите, които следяха какво правят Пати и Шорти в момента. Двамата седяха на пластмасовите столове, разположени на верандата пред прозореца, и се наслаждаваха на следобедното слънце.

— Единодушно — обяви Марк. — Един за всички и всички за един. Изпратете имейла.

Изображението на екраните се промени отново. Появи се електронна поща и текстове, преведени на чужди езици. Робърт написа пет думи.

— Съгласни ли сте? — попита той.

— Изпрати го.

И той го изпрати.

Съобщението гласеше: Стая номер десет е заета.