Минало време

32

Бърк и Ричър стигнаха до края на пътя и се озоваха на неасфалтирания паркинг. От това място вече можеха добре да огледат онова, което ги очакваше пред тях. Ричър чу гласа на Еймъс в главата си, която говореше за ЛСД в кафето. Сега разбра какво е имала предвид. Защото отблизо товарният микробус, паркиран пред рецепцията, се оказа син. Тъмен, елегантен нюанс на синьото. Подчертан от златисти ръкописни букви. Персийски килими. Професионално почистване. И адрес в Бостън. Регистрационна табела от Масачузетс.

Най-голямото дежа вю в историята.

Всъщност не съвсем, защото Ричър виждаше микробуса за пръв път. Само бе чул описанието му по полицейската радиостанция. Пътните камери в Лакония го бяха засекли да слиза от магистралата прекалено рано, за да обслужва клиент в града. Преди беше виждал само аварийния камион. Това беше сигурно.

И то два пъти.

Това вече бе истинско дежа вю. Беше се промъкнал покрай камион, който бе видял два пъти, след което бе попаднал на микробус, за който бе чул от диспечера в полицейското управление. Ричър забави крачка и се замисли. Бърк го изпревари и продължи напред бавно, но неотклонно.

Ричър, който вървеше зад него, видя, че комбито, паркирано до микробуса, е волво, а номерата му бяха от Върмонт. Малкият компактен автомобил беше син, вероятно вносен, с непознати за него номера. Пикапът бе от онези, които хората използваха само за работа. Автомобил, какъвто би използвал един дърводелец например, за да слага дъските отзад. Беше мръснобял и имаше номера… може би от Илинойс. Ричър трудно можеше да прецени от това разстояние.

На всичкото отгоре това беше последната кола в редицата. Волвото бе паркирано пред стая № 3, а микробусът — пред № 7. Малката синя кола беше пред № 10. Щората на тази стая беше спусната, а на стола пред стая № 5 беше седял някой. Явно не беше на мястото си.

Двамата тегнаха към входа, над който светеше червена неонова табела. Влязоха вътре. Зад рецепцията ги посрещна млад мъж към трийсетте, с черна коса, бледа кожа и едва забележима свенливост. Може би заради това избегна погледите им. Но определено беше интелигентен. И образован. В добро здраве и добра физическа форма. Нищо чудно да бе спортувал в колежа. Най-вероятно бегач, а не тежкоатлет. На средни разстояния. Завършил магистратура по някоя техническа дисциплина. Беше слаб и жилав, леко напрегнат, може би дори притеснен.

— Трябва ми стая за тази вечер — каза Ричър.

— Много съжалявам, но мотелът е затворен — отвърна мъжът.

— Така ли?

— Свалих табелите. Надявах се да спестя на хората излишното разкарване.

— Тук има доста коли.

— Те са на работниците. Изоставаме с ремонтните дейности. Трябваше да оправим куп неща, преди да се върнат туристите. Оказа се, че единственият начин да го направим, е като затворим мотела за две седмици.

— И ремонтирате едновременно всички стаи?

— Водопроводчикът спря водата. Електротехникът работи по електрическата инсталация. Няма отопление, климатиците не работят. Нямам право да ви дам стая, дори да можех.

— Персийски килими ли имате?

— Всъщност от органична юта. Предпочитаме екологичните материали. Би трябвало да издържат десет години, но само ако се почистват както трябва. Използваме ли обикновена фирма за почистване с надеждата да спестим, ще платим повече в крайна сметка. Плащаме на тази фирма по тарифи за Бостън, но би трябвало да си избием разходите в дългосрочен план. Така поне показват сметките.

— Как се казвате? — попита Ричър.

— Как се казвам?

— Всеки си има име.

— Тони.

— Тони кой?

— Кели.

— Аз съм Ричър.

Младият мъж го зяпна, след което премигна и се взря учудено в госта, сякаш току-що бе асимилирал странно съвпадение.

— Купих това място от семейство, което се казваше Ричър — обясни той. — Роднини ли сте?

— Не знам — отвърна Ричър. — Предполагам, че ако се върнем достатъчно назад, всички ще се окажем роднини. Кога купихте мотела?

— Скоро ще стане година. Беше частично реновиран. Отворихме го навреме за първия сезон, но сега трябва да наваксаме с останалото.

— Защо го продадоха?

— Внукът беше поел нещата, но, честно казано, мисля, че това не беше за него. Беше човек на идеите, докато управлението на един мотел е свързано с безброй досадни дреболии. Май имаше и проблеми с разрешителното. Бързо реши, че не си заслужава усилието. Според мен обаче не е така. Затова го купих.

— Електротехникът ли е от Върмонт или водопроводчикът?

— Водопроводчикът. Там ще намерите най-добрите майстори на света. Идването им тук е свързано с разходи, но не искам да бъда на брашното евтин, а на триците скъп.

— Предполагам, че същото се отнася и за електротехника от Илинойс.

— Всъщност има известна разлика. Безработицата в Илинойс е по-висока, затова техните специалисти вземат по-евтино, което оправдава разходите около идването им тук. По-важното е, че се справят отлично с възложените им задачи. Тук има страшно много работа, а на тях им се плаща на час. Наемаме хора, които са ни препоръчани от някого и качеството на работата им е безупречно. Още повече че са работили по мотели като нашия. В Средния запад има далеч повече мотели, отколкото тук.

— Ясно — отвърна Ричър.

— Много съжалявам за проваленото пътуване — каза мъжът зад рецепцията.

А после се сепна и погледът му се зарея някъде встрани.

— Почакайте! — възкликна той.

Ричър и Бърк спряха.

Младият мъж погледна през прозореца.

— Как дойдохте до тук? — попита той. — Изобщо не съобразих! Не ми казвайте, че сте вървели пеша! Едва сега се сетих, че няма начин да сте дошли с кола. Аварийният камион препречва пътя.

— Дойдохме пеша — отвърна Ричър.

— Много съжалявам. Днес възниква проблем след проблем. Последният гост, когото приех, преди да затворим за ремонт, изостави повредения си автомобил. Колата не искаше да запали, затова той извика такси и изчезна. Аз пък реших да извикам авариен камион, за да го изтегли, но той се оказа толкова голям, че не може да мине през гората.

Мъжът надникна през прозореца, погледна наляво и надясно, сякаш проверяваше нещо.

След което понижи глас:

— Или човекът просто не иска да си одраска боята. Трябва да призная, че не съм доволен. Дърветата от двете страни на пътя са подкастрени според изискванията на Пътната служба. Много държа на подобни неща. Грижа се за всяка дреболия, повярвайте ми. Всеки стандартен камион би трябвало да мине без проблеми.

Мъжът замълча, замисли се и предложи:

— Нека ви откарам обратно. Поне до аварийния камион. Предполагам, че колата ви е паркирана зад него. Това е най-малкото, което мога да направя.

— Какъв е проблемът с изоставения автомобил? — попита Ричър.

— Нямам представа, но ми изглежда доста стар.

— А какъв е този номер?

— Канадски. Може еднопосочният билет до Канада да е излязъл по-евтино от разходите по връщането на автомобила там и рециклирането му. Предполагам, че има някакви регулации в това отношение. А може да е докарал колата до тук само за да я зареже. Въпрос на сметки — кое е изгодно и кое не.

— Добре — съгласи се Ричър. — Можете да ни откарате обратно.

— Благодаря — обади се Бърк.

Мъжът ги поведе навън, заключи вратата на рецепцията зад тях и ги помоли да изчакат на паркинга. После закрачи усърдно към плевнята, която се намираше на трийсетина метра. Тя беше невзрачна правоъгълна сграда с девет атевета, паркирани отпред в стройни редици, три по три. Зад плевнята се издигаше къща с масивни тежки мебели на широката веранда.

Минута по-късно мъжът излезе от плевнята зад волана на черен джип. Средно голям с формата на юмрук. Вероятно европейски. Може би порше или мерцедес. Или беемве. Или ауди. Оказа се мерцедес. Който спря точно пред Ричър и Бърк. Ричър видя означенията отстрани. Беше модел с осемцилиндров V-образен двигател.

Мъжът зад волана ги погледна подканящо, след което Бърк се качи отпред, а Ричър отзад. Мерцедесът потегли, прекоси паркинга и заподскача по асфалтовия път, който пресичаше поляната.

— Трябва да тръгнете на изток към езерата — посъветва ги мъжът от рецепцията. — Там ви очакват множество хотели и мотели.

Навлязоха отново в гората и се озоваха в същия тунел от листа и клони, от който бяха излезли по-рано. Мъжът караше бързо. Знаеше, че насреща му няма да излезе друг автомобил. Мерцедесът измина за три минути трите километра, които бяха отнели на Бърк четирийсет и пет минути. Спряха пред кабината на аварийния камион. Светлината, която се процеждаше през короните на дърветата, бе сумрачнозелена и на фона й червената боя на камиона наподобяваше кръв. Дърветата бяха притиснали огромната машина от двете й страни, а извитите клонки и листата се протягаха към него като пръсти. По-ниските вейки се спускаха към предното стъкло. Камионът определено бе плътно заобиколен от растителност. Но не беше заседнал. Не и при наличието на мощния си двигател и огромните колела. Да, не беше заседнал. Явно собственикът му се притесняваше да не издраска боята. Разбираемо. Сигурно струваше доста. Множество слоеве червено. Безкрайни златисти ивици, изрисувани все на ръка. А името, което, за щастие, бе кратко — Карел, — бе изписано със скъп калиграфски шрифт, наподобяващ писмо на стара дама от викторианската епоха.

Мъжът зад волана на мерцедеса се извини за изгубеното време и им пожела късмет. Бърк му благодари и слезе от колата, а Ричър го последва. Бърк се притисна отстрани към камиона и се провря покрай дърветата. Ричър тръгна след него с високо вдигнат лакът, но спря до кабината, която се извисяваше над него, и се обърна.

Мерцедесът потегли с лекота назад към свободното пространство между дърветата, където направи обратен завой. Бързо, лесно, елегантно. Сякаш го бе правил и преди. Несъмнено го бе правил и преди. Той бе качил шофьора на камиона.

Ричър не помръдна още секунда-две, след което се обърна и си проправи път към мястото, където го очакваше Бърк, от другата страна на гумения кабел, до предната броня на субаруто. Качиха се в колата и Бърк потегли на заден, извърнал глава, за да не пропусне разклона. Там щеше да разполага с достатъчно място, за да завие в която посока реши.

— На изток към езерата ли? — попита той.

— Не — отвърна Ричър. — На юг, докато стигнем място, където мобилният ти телефон ще улови сигнал. Трябва да се обадя на Еймъс.

— Нещо не е наред ли?

— Искам да разбера какво става с Карингтън.

— Зададе доста въпроси в мотела.

— Така ли?

— Сякаш подозираше нещо.

— Винаги подозирам нещо.

— Отговорите му удовлетвориха ли те?

— Предната част на мозъка ми намира отговорите му за логични. Смислени. Възможни. Съответстващи на истината.

— Но?

— Задната част на мозъка ми не хареса това място.

— Защо?

— Нямам представа. Но всеки мой въпрос получи своя отговор.

— Следователно става въпрос за усещане.

— Да, за усещане… сетиво. Като обонянието. Като миризмата, която те събужда и ти подсказва, че прерията е пламнала.

— Но не можеш да посочиш конкретна причина?

— Така е.

Продължиха на юг. Ричър не откъсваше поглед от телефона. Все още нямаше връзка.

Питър едва не припадна от напрежение. След като изпрати двамата мъже, той даде на заден и се прибра колкото се може по-бързо. Подкара право към къщата. Прекоси тичешком верандата, облегна се на стената и се свлече бавно. Седна на пода, а останалите се събраха около него. Спогледаха се мълчаливо, изпълнени с възхищение, след което размахаха юмруци в знак на триумф. Като футболни запалянковци, които току-що са видели любимият им отбор да отбелязва гол.

— Клиентите забелязаха ли нещо? — попита Питър.

— Абсолютно нищо — успокои го Марк. — Извадихме късмет. Всички бяха вътре. Ако онези двамата се бяха появили трийсет минути по-рано, можеха да ни създадат проблеми, защото тогава клиентите се разхождаха по паркинга.

— Кога ще обясним ситуацията на Пати и Шорти?

— Някакви предпочитания?

— Мисля, че трябва да го направим още сега. Моментът е подходящ. Така ще им предоставим достатъчно време да вземат определени решения, след което да се усъмнят в тях. Емоционалното им състояние е от голямо значение.

— Аз съм „за“ — заяви Стивън.

— Аз също — подкрепи го Питър.

— С мен ставаме трима — каза Марк. — Един за всички, всички за един. Ще го направим още сега. Всъщност ще оставим Питър да го направи. В знак на благодарност за представлението, което изнесе. Като своеобразна награда.

— Гласувам „за“ и по този пункт — каза Стивън.

— Аз също — обади се Робърт.

— Чакайте първо да си поема малко дъх — отвърна Питър.