Мусон

109.

Когато Том се изкачи по павирания път от пристанището към крепостта и мина под арката на подвижната решетка, срещу него се появиха двама души, дълбоко потънали в разговор. Доловил при разминаването една-две думи, той разбра, че са англичани и бързо се извърна след тях с думите:

— Бог да ви благослови, господа! Много е приятно, да чуе човек християнска реч по тия езически места. Позволете ми да се представя: Робърт Девънпорт. — Използва псевдонима, избран за да избегне опасността от задържане, тъй като заповедта положително го следваше по петите. Двамата англичани се обърнаха към него със сдържано любопитство. Едва сега Том разпозна в тях капитана и един от офицерите на кораба на Компанията, закотвен в пристанището. Забелязал бе лодката им, когато ги караха към брега. — Надявам се, че плаването Ви дотук е минало безпрепятствено — каза Том, след като двамата неохотно се представиха и все още резервирано подадоха ръка за поздрав. — Предполагам, че сте били на аудиенция при султана?

— Да — отвърна лаконично капитанът. Том трябваше да подпита отново:

— Що за човек е той? Това е първото ми посещение при него. Говори ли английски?

— Говори само своя проклет от Бога език — отвърна мъжът. — Пожелавам Ви успех в преговорите с него. Той е един лукав дявол и ще Ви трябва много късмет, за да се разберете. — Капитанът се поклони и добави: — А сега, ако ни позволите, сър…

Том продължи пътя си, обзет от гняв. Получил бе доказателство за казаното от Сара. Подтикнат от Гай, везирът го разиграваше.

Един от слугите направи опит да го задържи в чакалнята, но Том го отмина, без да му обърне внимание. Дръпна рязко дебелите копринени завеси пред вратата и нахлу в стаята на везира.

Той бе седнал на нисък подиум в противоположния край на помещението, което вонеше на тамян и хашиш. Пред него имаше ниска маса, а отстрани, един секретар му подаваше документи за подпис. Везирът вдигна глава, стреснат от стремителното влизане на посетителя.

— Преди минута разговарях с един английски капитан, който излизаше от аудиенция при Негово Превъзходителство — заяви Том. — Много бях щастлив да науча, че султанът е превъзмогнал своето неразположение толкова бързо — продължи на арабски той — и вече има възможност да ме приеме и да отговори на молбата ми.

Везирът стана, но Том мина покрай него към отсрещната врата.

— Не можете да влизате там! — извика уплашен везирът, но Том не му обърна внимание.

— Стража! — развика се султанският чиновник. — Спрете този човек!

Един едър мъж в дълга роба и полуброня изникна пред вратата. Ръката му бе на ефеса на прибран в ножница ятаган. Том пристъпи към него и хвана китката на ръката с ятагана. Мъжът направи опит да го изтегли, но Том стисна ръката с такава ярост, че лицето му се изкриви от болка. Надникнал през рамото на пазача, Том каза:

— Приемете моите поздрави, могъщи господарю! — Султанът се бе излегнал върху купчина възглавници. — Нека Аллах Ви благослови, а аз Ви се кланям коленопреклонно. Моля Ви да изслушате моята молба за милост. Както сам Пророкът е казал, детето и вдовицата заслужават нашето съчувствие.

Султанът примига насреща му и се поизправи. Облечен бе в жакет от тежък брокат над пурпурни шалвари с пояс от златен филигран. Тюрбанът беше в тон с шалварите, а брадата на султана беше гъста и рунтава. Той неспокойно я подръпна. Не бе очаквал, тоя варварин да му цитира свещените думи от Корана.

Везирът бе изтичал след Том и сега се изправи между двамата.

— Простете ми, господарю, опитах се да го спра. Това е презреният и недостоен неверник, за когото Ви докладвах. Сега ще извикам стражата да го изхвърли!

— Нека остане! — отвърна султанът. — Да чуем, какво има да каже!

Том пусна китката на пазача и го блъсна настрана.

— Презреният и недостоен неверник благодари на могъщия султан Али Мухамад и смирено му поднася своята почит.

Думите до такава степен не съответстваха на поведението му, че султанът се усмихна.

— Какво имаш да ми кажеш за съчувствието? — попита той.

— Търся едно дете, мой собствен брат. Изчезна преди две години. Имам сериозни основания да смятам, че е в плен на оманците.

Лицето на султана се вкамени.

— Моят брат е поданик на Негово Величество Крал Уилям Трети. Между нашия крал и вашия халиф има договор, който забранява поробването на техни поданици.

— Знам кой си. — Султанът вдигна ръка. — Английският консул ме предупреди за тебе. Освен това, консулът вече направи запитване за детето. Въпросът се проучва. Нищо повече не мога да ти кажа, преди да е пристигнал отговор от двора на халифа в Мускат.

— Повече от година е изми… — започна ядосано Том, но султанът отново го спря.

— Би трябвало да разбираш, колко е глупаво да предизвикваш неодобрението на халифа с подобна неуместна настойчивост по толкова незначителен повод.

— Поводът не е незначителен — възрази Том. — Семейството ми е благородническо и много влиятелно.

— За халифа въпросът е незначителен. Все пак, Негово Величество е изключително състрадателен човек. Можем да сме уверени, че той ще ни съобщи каквото му е известно за момчето. Ще отговори на запитването, когато има какво да каже. А дотогава, ще трябва да се уповаваме на милостта му.

— Колко време? — попита Том. — Колко дълго трябва да се уповаваме?

— Колкото е необходимо! — Султанът даде знак, че аудиенцията е приключила. — Ако още един път нахлуеш при мен като при враг, аз ще те приема като такъв, англичанино! — предупреди студено той.

След като Том бе изведен, султанът извика везира, който се просна ничком пред него.

— Простете ми, всемогъщи господарю! Опитах се да го спра, тоя луд франк…

Султанът го накара да млъкне и каза:

— Прати да съобщят на английския консул, че искам незабавно да говоря с него.