Мусон

75.

Наддаването във великолепната сграда на Компанията, разположена на „Леденхол стрийт“, продължи четири дни. Том седеше до мастър Уолш, за да записва ставките за отделните стоки.

Главната тръжна зала бе оформена като циркова арена. Концентрични редици пейки се издигаха от катедра, поставена на нисък подиум в средата. Пейките бяха така претъпкани от търговци, техни секретари и деловодители, че нямаше място за всички желаещи да влязат. Мнозина бяха успели да се доберат единствено до правостоящи места край стената, но и те участваха ентусиазирано, като крещяха ставките си и размахваха високо каталози, за да привлекат вниманието на аукционера.

Докато слушаше, как ставките се вдигат с лудо увлечение, Том си мислеше за сандъците злато, заключени в хранилищата под тръжната зала. В нощта на пристигането на кервана ги бяха прекарали от кея на Компанията с каруци, по тъмните калдъръмени улички и с петдесет моряка охрана.

Стана ясно, че предвидената от лорд Чайлдс обща сума ще бъде значително надхвърлена в истеричното наддаване, което започна. С всеки изминал ден, Том виждаше как паят му набъбва.

— Мили Боже! — изненада се той, когато в последния ден привърши с драскането на сметките си. — Та аз може да получа над хиляда лири! — Това беше колкото един миньор или полски работник в Хай Уийлд изкарва за цял живот. Остана сащисан от такова състояние, докато се сети, какъв ще е паят на баща му. — Почти сто хиляди! — възкликна Том. — Плюс хермелиново наметало и баронски саблен колан с диаманти. — После устните му се свиха от гняв. — И всичко това ще падне право в лапите на Черния Били. На Черния Били, който си изповръща червата всеки път, когато стъпи на кораб.

Докато размишляваше мрачно върху тази несправедливост, аукционерът изрева с магарешки глас следващия тръжен предмет:

— Уважаеми Лордове, дами и господа, имаме честта и удоволствието да предложим на благосклонното ви внимание един изключително рядък и прекрасен трофей, който ще заплени въображението дори и на най-изтънчените и видели свят люде между вас. — С театрален жест той вдигна парчето плат, скриващо от погледа голям буркан от дебело прозрачно стъкло, поставен върху масичка. — Това не е нищо друго, освен спиртосаната глава на прословутия и кръвожаден разбойник и корсар Янгири или Ал Ауф — Лошият.

Залата се разшумя като кошер и търговците проточиха настървено шии към отрязаната глава, плаваща в своята спиртна баня. Том бе шокиран при вида на това лице. Тъмната му коса се полюляваше като водорасли около него. Едното око бе отворено. То сякаш открояваше единствено Том сред тълпата и го гледаше с леко недоумение. Устните бяха изкривени от болка, сякаш още усещаше пронизващата целувка на стоманеното острие, отделила главата от тялото.

— Хайде господа! — подкани ги аукционерът. — Това е нещо стойностно. Мнозина из цялата страна биха платили шестаче, за да му хвърлят един поглед. Чух ли някой да казва пет лири?

Силен гняв започна да завладява съзнанието на Том. Той бе взел тая глава като доказателство пред ръководството на Компанията за успешно изпълнената мисия, а не за да бъде показвана като допълнителна екстравагантна атракция от пътуващ цирк. Неговото вродено чувство, както и възпитанието му, изискваха уважение и зачитане достойнството на победения противник. Това, че Ал Ауф бе пленил и продал в робство Дориан нямаше нищо общо.

Без да се замисли, той викна сърдито:

— Десет лири! — Не разполагаше с такава сума, но паят от плячката щеше да му я осигури. Всички глави в залата се извърнаха към него. Дочу шепота им:

— Това е момчето на Хал Кортни, оня, дето е отрязал главата.

— Да, той е. Дето подкастрил Ал Ауф.

— Как се казва?

— Том Кортни. Момчето на сър Хал.

Аукционерът се поклони театрално към него.

— Храбрият майстор на сабята и екзекутор на корсаря лично предлага десет лири. Ще има ли повече?

Някой от първите редици заръкопляска и околните се присъединиха. Постепенно аплодисментите се превърнаха в рев — всичко живо ръкопляскаше и тропаше с крака.

Том искаше да им викне да спрат. Да им каже, че не е убил този човек, за да спечели тяхното благоволение. Само че, не съществуваха думи, с които да опише какво чувстваше, когато му вземаше главата и какво изпитва сега, докато тя плава в стъкления съд, за развлечение на тия недодялани селяндури.

— Десет лири първи път! Десет лири втори път! Продадено на мастър Том Кортни за сумата от десет лири.

— Платете ги от пая ми, — сухо каза Том на Уолш и скочи на крака. Искаше да излезе на чист въздух, далеч от погледите и усмивките на тая тълпа чужди хора. Проби си път през навалицата и се втурна надолу по огромното стълбище.

Когато излезе на „Леденхол стрийт“, вън валеше. Наметна плаща на раменете си, нахлупи широкополата шапка с роялистко перо и оправи пояса на сабята си, преди да излезе изпод колонадата. Някой го докосна по рамото и той рязко се извърна. Потънал в мислите си, Том не бе забелязал Аболи в тълпата безделници, напълнила фоайето.

— Открих нашия човек, Клебе. — Аболи избута напред някакъв висок и слаб мъж, загърнат в моряшко наметало и със скрито под монмътска75 шапка лице. В първия миг Том не можа да се сети, за какво говори Аболи.

— Човекът, който ще превози баща ти с кораб по море, вместо по разбития път — напомни му той.

— Хайде да обсъдим въпроса на по халба ейл — предложи Том и тримата притичаха до кръчмата на ъгъла с „Корнхил“.

В задушното предно помещение, натъпкано с адвокати и чиновници, потънало в ароматите на тютюнев дим и бирена мая, те свалиха плащове и шапки. Том погледна в лицето доведения от Аболи човек.

— Това е капитан Люк Джарвис — каза Аболи. — Плавал е с баща ти и мене на стария „Пегас“.

Том го хареса от пръв поглед. Имаше живи интелигентни очи и осанка на изпечен моряк. Лицето му носеше печата на сол и морско слънце.

— Люк разполага с бърз катер и познава всеки инч от Канала — особено френските пристанища — като пръстите на ръката си — каза Аболи с многозначителна усмивка. — Може да се измъкне от всеки митничар или жабар. — Том не схвана намека веднага и Аболи поясни: — Ако ти трябва пратка висококачествен контрабанден коняк, този човек ще ти я осигури.

Том се усмихна при мисълта, че Люк е контрабандист. Наистина, не можеше да се намери по-добра възможност за бързо спускане по Канала. Корабчето му бе сигурно бързо като невестулка и способно да прекоси тия опасни води при буря или в безлунна нощ. Том стисна ръката му.

— Аболи Ви е казал, какво ни трябва. Колко ще ни струва, капитане?

— Дължа живота си на сър Хенри. Даже нещо повече — отвърна Люк Джарвис, като докосна белезникавия белег през лявата си буза. — Няма да взема и пени. Ще бъда горд да му услужа.

Том не го разпитва за белега, а благодари и добави:

— Аболи ще Ви съобщи, когато баща ми е готов за път.