Мусон

45.

Когато слънцето потопи нажежено лице в морето, Хал намали платната и се отдалечи от брега, което би сторил всеки благоразумен капитан, ако се намира близо до подветрена суша. Плаваха бавно на юг, като един-два пъти, през първата половина на нощта, наблюдателите забелязваха мътна светлина от фенерите на следващите ги джонки.

На борда на „Минотавър“, където и да се спотайваше в този миг, Ал Ауф положително очакваше хората му да завладеят „Серафим“, едва след като повечето моряци са заспали. Ето защо, Хал изчака до четири удара на корабната камбана — два часа сутринта, — преди да разпореди да запалят два червени фенера на главната мачта. Те се опулиха в тъмнината като очи на дракон.

След това нареди Аболи и двадесетина подбрани мъже да навлекат все още мокрите роби, съблечени от пленниците. Докато навиваха чалмите си, Хал се спусна в каютата си и бързо се пъхна в дрехите, които носеше по време на вечерното посещение на сука в Занзибар. Когато се върна на палубата, „Серафим“ плаваше необезпокояван по курса си по тъмната вода. Щом залезе луната, неясните очертания на брега, с фосфоресциращата му перлена огърлица на прибоя, се загубиха в тъмнината.

Хал обходи палубата и поговори с всяка клекнала край борда групичка.

— Сега е много опасно — тихо им говореше той. — Бъдете нащрек! Могат да наскачат отгоре ни, преди да сме ги забелязали.

Два часа преди зазоряване, в най-черната нощ, Хал прати да повикат двете момчета. Когато се появиха, Том беше бодър и изгаряше от нетърпение, но Дориан вероятно бе измъкнат от койката си, защото почти спеше и с прозевки търкаше очи.

— Искам и двамата да заемете бойния си пост на мачтата! — строго каза той. — Ако корабът влезе в битка, вие оставате горе, независимо какво става на палубата под вас! Ясно ли е?

— Да, татко. — Лицето на Том бе изпълнено с решителност в слабата светлина на компасната будка.

— Поставям те под командването на брат ти Том! — каза Хал, както го бе правил много пъти. — Дориан, ще се подчиняваш на Том, каквото и да ти нареди!

— Да, татко.

— Аз ще бъда много зает. Няма да мога да ви наглеждам. Искам да съм спокоен, че сте в безопасност, горе на високото, по време на боя.

Отиде с тях до вантите на фокмачтата и под прикритието на тъмнината, здраво стисна раменете и на двамата.

— Нека Бог ви обича като аз ви обичам, момчета! Не се мъчете да ставате герои! Просто си стойте настрана от неприятностите! — Погледа как се катерят нагоре по вантите и изчезват в мрака. Върна се на мястото си при кърмата.

Призори заваля, така че нощта се удължи. След това, едновременно с изгрева на слънцето, дъждовните облаци се разкъсаха и денят рухна внезапно отгоре им. Капризите на теченията в пролива бяха приближили през нощта кораба до брега.

На две мили от щирборда се точеше белият пясъчен бряг на африканския материк, а бивните на коралови рифове надничаха от плитките зелени лагуни вътре на сушата. Пред тях бе замръзнал китоподобният гръб на Раш Ибн Кум, проснат далеч навътре в пролива. Хал тихо разпореди промяна в курса, за да го заобиколят.

През нощта придружаващата ги флотилия джонки, ориентирана по червените фенери на главната мачта, бе успяла да съкрати още разстоянието. Първият съд, с водоизместимост от няколкостотин тона, бе препълнен с мъже и се намираше на по-малко от кабелт зад кърмата. Щом забелязаха „Серафим“ да се появява от тъмнината пред тях, като по волята на магическа пръчка, те нададоха радостни викове и започнаха да изпразват оръжията си във въздуха. Очевидно червените фенери ги бяха накарали да мислят, че корабът е вече в ръцете на Ал Ауф. Струйки барутен дим изпълниха въздуха, докато шумът от гласовете им и дрънкането на оръжията се носеше над тъмните неспокойни води.

— Поздравете ги, момчета! — каза Хал на хората си, пременени в арабски одежди. — Те заподскачаха и размахаха ръце към джонката, а робите им се къдреха и издуваха, под напора на идващия откъм брега утринен бриз. Хал не си направи труд да намали скоростта, така че дистанцията между тях остана непроменена.

Погледна напред, като преценяваше кое е безопасното разстояние до силно издадения в пролива нос, после усети как сърцето му се свива и не може да си поеме дъх, при вида на още един кораб с черни правоъгълни платна, появил се на по-малко от две мили пред тях иззад носа.

Хал разбра веднага, че той бе дебнал в залива отвъд, докато сигналните огньове по брега го бяха осведомявали за придвижването на „Серафим“. Сега бързаше да ги посрещне, разпенил водата с носа си. Следваше го цяла орда от десетина по-малки съдове.

Алф Уилсън изтича при Хал с изпълнени от възбуда черни очи.

— Това е „Минотавър“. Ще го позная където й да е, капитане.

— Благодаря, мастър Уилсън и аз си мислех, че е той. — Лицето на Хал оставаше безизразно, после се извърна към Нед Тайлър. — Поддържайте този курс!

Докато двата големи кораба скъсяваха бързо разстоянието помежду си, Хал разгледа „Минотавър“ през далекогледа. Нямаше и две години откак Ал Ауф го бе отвлякъл, но състоянието на такелаж и платна бе направо жалко. Никой английски капитан не би занемарил до такава степен своя кораб. На всичко отгоре, го управляваха много непохватно. Вероятно капитанът е свикнал с триъгълно платно и не познава добре сложната система за окачване и манипулиране на правоъгълните. В момента горните платна провисваха, а главните не бяха правилно завързани, така че вятърът ги отминаваше, а черният брезент потръпваше и се люшкаше като трескав. Хал разбра по отклонението на носа, че дъното е цяло във водорасли. Безредна тълпа мъже се трупаше по бордовете или висеше по вантите, подскачайки и дрънкайки оръжие, подивяла от радост. Хал прецени, че са няколкостотин на брой и по гърба му преминаха тръпки, като си представи как заливат палубата на кораба му. Не предприе никаква маневра, която да постави корсаря нащрек. Междувременно предрешените моряци от „Серафим“ изпълняваха безумна пантомима за поздрав към пиратите.

„Минотавър“ имаше по двадесет и пет оръдия на борд и общата му огнева мощ превъзхождаше почти двойно тази на „Серафим“. Ако го управляваха като хората, не можеха да му излязат насреща. Да се надяваме, че боевите му качества отговарят на мореходните, помисли си Хал, докато двата кораба се носеха един срещу друг и почти щяха да се сблъскат. Свитата джонки на „Минотавър“ креташе подире му като колона патета.

Вече бяха толкова близо, че Хал виждаше ясно носовото украшение на другия кораб — рогато митологично чудовище, наполовина човек, наполовина бик. Корабите бързо скъсиха разстоянието помежду си, докато Хал прочете и името „Минотавър“, макар златните букви да бяха олющени, избледнели и покрити със сол.

Хал вдигна далекогледа и проучи палубата. Сред сганта арабски моряци почти веднага се открои висока фигура в черно. Нямаше съмнение — това е Ал Ауф, Лошият. Как го бе описал братовчедът на Бин Талф? „Има гордата осанка и храбър поглед на древен герой. Могъщ човек, страшно е дори да го погледнеш.“ Не е преувеличил кой знае колко, помисли си мрачно Хал.

Тюрбанът на Ал Ауф беше навит високо отпред и закрепен над челото с брошка, която искреше в лъчите на ранното слънце. Широките рамене говореха за яки мускули, а под гънките на премяната му, се криеше тяло, гъвкаво и грациозно като на голяма хищна котка. Брадата бе намазана с масло и раздвоена като вилица. Краищата й се вееха над раменете. Корабите вече бяха толкова близо, че Хал можеше да различи чертите на лицето му: тъмни очи под нависнали черни вежди, орлов нос над тънка, като саблен белег, уста. Лице твърдо и свирепо като безмилостната африканска пустиня, която го бе родила.

Хал забеляза, че всички амбразури на „Минотавър“ са отворени и тежките оръдия са в положение за бой. Тънката синя мъглица, издухвана от палубата назад му говореше, че фитилите са запалени и артилеристите чакат готови край оръдията си. Ал Ауф се оказа хитър и достатъчно предпазлив, да не приеме на вяра червените фенери от „Серафим“ за неоспоримо доказателство.

Хал присви очи, когато разстоянието между двата кораба намаля до един кабелт, а Ал Ауф не даваше признаци, че има намерение да промени курса си. Някои от хората му на носа престанаха да подскачат и се заоглеждаха неспокойно.

— Изкарай оръдията! — Изчакал бе до последната възможна секунда и сега командата се предаваше с вик към оръдейната палуба отдолу. Начаса се разнесоха тежки удари по целия кораб. Избиваха клиновете с чук. Последва поредица трясъци при отваряне на амбразурните капаци. През зейналите отвори надникнаха черните дула на оръдията. Хал си представи смайването на борда на „Минотавър“, при вида на безпомощната невъоръжена жертва, превърнала се пред погледите им в опасен и войнствен противник.

Ал Ауф реагира светкавично. Хвърли се към руля, но командата му не се чу, потънала в шума на вятъра и виковете на собствения му екипаж. „Минотавър“ зави и насочи нос срещу вятъра. Това бе зле преценена маневра, целяща да избегне сблъсъка със „Серафим“, както и заплахата от насочените му оръдия.

— Неразумно решение — измърмори Хал със задоволство. — По-добре щеше да е за теб, ако бе приел размяна на залпове.

— Мастър Фишър! — извика Хал. — Ще мина пред носа му. Стреляйте в движение!

Големият Дениъл изтича към оръдията по щирборда. Провери прицела им и бързо изби клиновете под цевите им, за да ги постави в хоризонтално положение. Щеше да се стреля от упор. Снижаването на прицела щеше да насочи стрелбата към жизнените точки на „Минотавър“.

Неудачната маневра на Ал Ауф скова кораба му. Вятърът духаше в платната отпред, така че не беше в състояние да потегли по какъвто и да е галс57.

— Един пункт по вятъра! — заповяда Хал на кормчията. „Серафим“ се извърна леко към „Минотавър“ и започна да се разминава с носа му толкова близо, че почти се наниза на щръкналия бушприт. Нито едно негово оръдие не можеше да се използва, докато всяко дуло от щирборда на „Серафим“ бе насочено право в носа на противниковия съд. Големият Дениъл тикна запаления фитил в подсипа на първото оръдие, което нададе чудовищен рев и се метна назад. Дълга струя дим близна носа на „Минотавър“ и обшивката му се разлетя в бръмнал облак от малки парченца на мястото на попадението.

Този едничък изстрел прониза кораба, разкъса преградите по долните палуби, където артилеристите чакаха в готовност при оръдията си. На палубата на „Серафим“ ясно се чуваха викове от болка и молби към Бога, докато гюлето следваше пътя си. Големият Дениъл отиде при второто оръдие и провери прицела. „Серафим“ се плъзна тържествено край полюшващия се „Минотавър“, докато оръдието се изравни с носа му. Дениъл поднесе фитила и с нов рев оръдието изхвърли огън и дим. Гюлето разби носовата част и писъци на умиращи и ранени се разнесоха по вятъра.

Едно по едно гърмяха оръдията, а „Минотавър“ се люлееше и трепереше под тежките удари, без да може да отговори на огъня. Хал виждаше зеления тюрбан на Ал Ауф сред паникьосаната тълпа на екипажа му. Той се мъчеше да ги вразуми, да оправят платната, та да могат те да поемат вятъра и да изведат кораба далеч от страховитите изстрели, които го пронизваха от носа до кърмата.

От вантите на „Серафим“ стреляха с мускети по палубата на противника. Въпреки неточната стрелба на това гладкостволо оръжие, почти всеки изстрел, по безредно скупчената тълпа от суетящи се в робите си фигури, бе на месо. Сред оглушителните взривове от оръдията се разнасяше и ситният барабанен бой на фалконетите, които засипваха палубата на „Минотавър“ с картеч. Хал вдигна поглед към фокмачтата, за да се убеди, че двете момчета са в безопасност и забеляза Том да зарежда фалконета си. Главата на Дориан се въртеше възбудено до тази на брат му и Хал помисли за миг, че дочува тънкия му, въодушевен глас, въпреки грохота на битката.

Всички оръдия от щирборда на „Серафим“ бяха изпразнени в безпомощния „Минотавър“ и кръвопролитието беше страховито. Хал виждаше тънки вадички светла кръв да се стичат през амбразурите и бордовите отвори по страните на кораба.

— Ще застанем успоредно — обърна се Хал към Нед Тайлър. Изчака да гръмне и последното оръдие, докато корабът се изнизваше пред носа на „Минотавър“ и даде команда в настъпилата тишина: — Залп от левия борд, докато се изравняваме и абордаж, преди да се е разнесъл димът! — Хората нададоха викове и размахаха оръжие във въздуха: копия, саби и абордажни секири. Стъпили на „Минотавър“, те щяха да отстъпват по численост, но Хал разчиташе на подготовката им, на бойния дух, както и на объркването на арабите и се надяваше да спечели битката още с първия пристъп.

Даде нареждания и „Серафим“ се завъртя около оста си с лекота, така че двата кораба застанаха един до друг със заредени оръдия. Маневрата на „Серафим“ го бе отдалечила на един мускетен изстрел разстояние. Хал нареди да се свият всички главни платна, за да намали скоростта до бойната, после да се опъне горното платно на фокмачтата, за да ускори приближаването към „Минотавър“. Една от малките джонки, следвали противниковия кораб се видя изведнъж пред носа на „Серафим“, без каквато и да било възможност да се измъкне. Екипажът й гледаше с ужас нагоре, докато корабът се вряза в тях. Едни се хвърлиха във водата, други останаха замръзнали по местата си, докато корабът обръщаше джонката и мачкаше обшивката й, а писъците на екипажа секнаха отведнъж.

„Серафим“ набра скорост под вятъра и се устреми към „Минотавър“, но вражеският кораб най-сетне бе успял да улови вятъра и се извръщаше по обратния галс.

Вече ги делеше половин мускетен изстрел — стотина ярда58 — и Хал виждаше, как Ал Ауф гони хората си, с викове и удари, по местата им. Няколко от тежките оръдия на „Минотавър“ гръмнаха. Някои гюлета отидоха на петдесет ярда встрани и заподскачаха по водната повърхност, като хвърлени от деца плоски камъчета. Други пронизаха такелажа високо над палубата, а един щаг59 бе скъсан с трясък като от пистолетен изстрел. И все пак, „Серафим“ се носеше неотвратимо към другия кораб. „Минотавър“ набираше скорост бавно и повечето му платна все още висяха и трепкаха. Реите на двата кораба бяха така близо, че почти се допираха.

— Готови за абордаж! — извика Хал и огледа хората си. Те вече въртяха тежките абордажни куки над главите си, готови да ги хвърлят през тясната ивица вода и да закачат противника.

Хал видя как Ал Ауф се отказва от безплодните си усилия да овладее хората си и да ги изправи срещу нападателите. Изтича до едно изоставено от артилеристите оръдие. Върху брадатото му лице нямаше и следа от страх. Взе горящия фитил от кофата край оръдието и погледна към „Серафим“.

Погледът му срещна очите на Хал и устните му се извиха в гневна усмивка. В този миг Хал разбра, че никой от двамата няма да забрави другия, докато е жив. После Ал Ауф пъхна димящия и искрящ фитил в подсипа на оръдието. Нямаше време да го прицелва. Беше отчаян жест на съпротива, хвърлен напосоки зар, в дивия хазарт на битката.

С дълга струя пламък и дим, тежкото желязно гюле разби горната част от борда на „Серафим“, като направи на кървави парчета двама от екипажа му и попадна в основата на фокмачтата. Тя се разтърси, наклони и започна бавно да пада. Щагове и ванти се усукваха и плющяха, дървенията стенеше и пращеше, докато скоростта на падането ставаше все по-голяма и по-голяма.

Пред очите на Хал корабът му се превръщаше от съвършена бойна машина в неповратлив осакатен ковчег. После две човешки фигури излетяха от наблюдателния кош, като камъчета от прашка. За миг изпъкнаха на сивия фон дъждовни облаци, после паднаха в морето.

— Том! — изкрещя от болка Хал. — О, Господи, Дориан!