Мусон

146.

Над естествената каменна стълба се издигаше назъбена отвесна червена скала, цяла белязана с лишеи. Тя бе пълна с вертикални цепнатини и извисяваше снага на сто стъпки над тесния проход долу. Том седеше на ръба й, провесил крака в бездната и гледаше надолу. Беше си набелязал това място още преди две години, след първото им успешно нападение на роботърговците.

Повече от пет коня не могат да минат едновременно, пресмяташе Том. При това, теренът не позволява езда нито в едната, нито в другата посока. Ще трябва да се спешат. Това е добре, защото воините на лоци се оказаха несигурни срещу конници. В близък ръкопашен бой обаче, бяха страховит противник. По целия дълъг робски път нямаше по-удобно място за засада.

Под контрола на Люк Джарвис, десет души се потяха през трудния терен към мястото, където седеше Том. Всеки мъкнеше на гръб буренце с по петдесет фунта барут. Том се изправи, за да ги заведе до отвора на огромна цепнатина в скалата. Те оставиха товара и се проснаха да почиват.

Аболи бързо съоръжи нещо като люлка от парче дъска и края на руло въже. С помощта на трима души, които бавно отпускаха въжето, той слезе в отвора. Когато стигна дъното, започнаха да му спускат едно по едно буренцата. Том знаеше, че в тая работа няма по-добър от Аболи. Остави го да я довърши, а сам обиколи още един път ръба на канарата, за да огледа позициите и да се увери, че пътят за отстъпление, в случай на неуспех, е чист. Сара щеше да ги чака с конете в една обрасла клисура, достатъчно далеч от полесражението, но и достатъчно близо, в случай, че им се наложи да се спасяват с бягство.

Когато се върна при цепнатината, видя че Аболи е приключил с минирането и е отново на повърхността.

— Поставих три отделни фитила — съобщи той и посочи дългите бели змии, спускащи се надолу. — Да не би един да откаже.

— Петстотин фунта — Том се усмихна. — Здравата ще им писнат ушите.

Минаха от другата страна, откъдето можеха да наблюдават приближаването на колоната. Забелязаха вдигнатия от нея облак прах, много преди челото й да се покаже в края на рядка гора. Том внимателно го огледа през зрителната тръба, но не забеляза никакви промени нито в скоростта, нито в построението й. Робите продължаваха да крачат по трима-четирима в редица, като дрънчаха с вериги. Арабските пазачи яздеха отстрани, а начело — познатият вече водач.

— Не пеят — каза Аболи.

Наистина не пеят, забеляза и Том. Досега робите винаги пееха.

— Тъжна компания.

— Пазачите нито един път не са използвали бичовете си — продължи Аболи. — Какво умно обяснение имаш за това, Клебе?

Том потърка върха на счупения си нос.

— Попаднали сме на единствения мекосърдечен мюсюлманин в Арабия. Хабиш си думите, Аболи и предизвикваш търпението ми. Тези са мои и ще ги пипна.

Аболи сви рамене.

— Не си ти крив, Клебе. Баща ти беше дебелоглав, дядо ти — също. То си е в кръвта.

Том промени темата:

— Мислиш ли, че ще нощуват преди прохода или направо ще тръгнат през него?

Аболи погледна слънцето.

— Ако опитат направо, ще се стъмни преди да преминат.

— Тъмнината е много подходяща за нашия план.

— Махни шпионското си стъкълце, Клебе. Вече са близо. Слънцето е ниско и някой отразен лъч може да подплаши дивеча.