Мусон

48.

Когато стигна главната рея, Том му направи място до себе си и двамата останаха безмълвни. Мъката на Хал, потискана до този момент, го заля и прогони умората. Загнезди се в гърдите му като тлееща жарава. Прегърна Том през раменете отчасти за да го утеши и отчасти, за да потърси утеха за себе си.

Том се облегна на него и двамата продължиха да мълчат. Звездите следваха царствено своите орбити над тях, а Плеядите бяха потънали зад носа, преди Том да наруши тишината с безутешен и неравен глас:

— Аз съм виновен, татко.

— Никой не е виновен, Том.

— Трябваше да го спася. Бях му обещал. Дал му бях смъртоносна клетва, че никога няма да го изоставя.

— Не, Том, не си виновен. Нищо не можеше да направи който и да било от нас. — Но в себе си реши: „Ако има виновен, това съм аз. Трябваше да оставя Дориан на сигурно място в Хай Уийлд. До края на дните си ще съжалявам, че не го направих.“

— Трябва да го намерим, татко! — Гласът на Том бе станал по-твърд. — Той е някъде там. Аболи казва, че никога не биха го убили. Ще го продадат в робство. Трябва да го намерим.

— Да, Том. Ще го намерим.

— Трябва отново да се закълнем двамата — продължи Том и погледна баща си в лицето. То бе призрачно бяло на светлината на звездите, очите като тъмни дупки, устата — изрязана от мрамор. Том потърси ръката му. Тя лепнеше от полузасъхнала кръв.

— Кажи клетвата и за двама ни — помоли го Хал и Том вдигна сключените им длани към звездното небе.

— Чуй нашата клетва, о Боже! Заклеваме се, да не познаем мир и покой, преди да открием Дориан, където и да се намира на тоя свят!

— Амин! — прошепна Хал. Звездите се размазаха от нахлулите в очите му сълзи.