Мусон

122.

Дориан яздеше в средата на първата редица, а сърцето му пееше от радост. Чак до тоя последен миг той не беше напълно уверен, че шейховете на Масакара ще удържат обещанието си и ще се обърнат срещу отоманците. Чевръстото животно под него се откъсна от останалите и само Батула успяваше да се държи на едно копие разстояние отзад.

Турците бяха объркани. Повечето продължаваха да гледат напред към приближаващите талази на алмаликовото войнство и само крайните бойци успяха да съзрат опасността откъм фланга.

Сблъскаха се с гръм и трясък, тяло в тяло и щит в щит. Пробиха отоманския фланг. Дориан си набеляза един як воин в плетена ризница и бронзов шлем, с изкривено от гняв и изненада мургаво лице, който с мъка удържаше мятащия се под него кон. Наведе острието на копието и се снижи в седлото. Под наставничеството на Батула, той бе усвоил изкуството да нанизва подхвърлен във въздуха пъпеш в галоп. Сега се прицели в незащитеното от ризницата място под лявата мишница на ездача. Копието се разтресе в ръката му с безпогрешно попаднало в целта острие и потъна в гърдите на противника, докато срещна бронята от другата страна. Силата на удара отлепи турчина от седлото и той зарита във въздуха, набучен на еластичния прът.

Дориан го наведе, за да се изниже сгърчената жертва на пясъка, а после потърси следваща. Този път копието се прекърши в ръката му, но стоманеният връх остана здраво забит в гърлото на поразения противник. Турчинът хвана стърчащото парче с две ръце и направи опит да измъкне острието, но умря преди да успее, а после се смъкна от седлото.

Батула подхвърли ново копие, което Дориан ловко улови и със същото движение насочи към корема на поредната жертва.

В първите минути на сблъсъка, бойният строй на отоманците беше разбит, под напора по фланговете и преди да се окопитят, основните сили на юга се стовариха с цялата си мощ върху разбъркания фронт.

Войнските маси се въртяха и блъскаха като в гигантски водовъртеж. Глъчката от мушкащи и режещи, сечащи и умиращи, викащи и стенещи мъже беше оглушителна. Това не можеше да продължи дълго, защото силите бяха неравни. Притиснати по фланговете и фронта, отстъпващи многократно по численост, отоманците започнаха да се огъват. Предвкусили победата, арабите се хвърляха напред като вълци на умираща камила, късаха с вой, мушкаха настървено, докато накрая битката се превърна в кърваво клане.

Първият устрем на Дориан го бе отвел дълбоко навътре във вражите редици и за кратко, двамата с Батула останаха в смъртно опасно обкръжение. Счупи се и второто копие. Измъкнал сабята, Дориан сечеше, докато дясната му ръка се обагри до рамо в турска кръв.

След това изведнъж напорът на врага отслабна, турците обърнаха коне и започнаха да се оттеглят към тила си. Дориан забеляза, че някои хвърлят оръжия, докато арабите се втурваха през множеството пролуки в бойния строй. Турците побягнаха назад в галоп.

— След тях! — кресна Дориан. — След тях! Сечи!

Смесени като вода и олио двете армии течаха през равнината. Арабите въртяха над глава окървавени саби, надаваха бойни викове, докато сражението постепенно се превърна в пълен погром, а бягащите турци и не мислеха да се отбраняват. Някои скачаха от конете и молеха милост коленичили, но арабите ги съсичаха с нехаен жест, а после се връщаха, за да ги освободят от злато и скъпоценности.

Дориан стигна чак до тила на противника. Забеляза, че отоманският щаб е напуснал бойното поле и спасява кожата си с бягство. Генералът и офицерите му бяха яхнали кой камила, кой кон и отчаяно препускаха към града. В цялата тая суматоха Дориан се интересуваше само от един човек.

— Къде е Заин ал Дин? — викна той към Батула. Сутринта го бе видял, когато армията се изнизваше през градските порти. Заин ал Дин беше с турския щаб, яздеше зад генерала с полуброня и копие в ръка, сякаш нямаше търпение да се втурне в кървава битка. С него беше и Абубакър, старото му приятелче от харема в Ламу. Израсъл бе висок и строен, с дълги мустаци и също бе нагизден като воин. Макар двамата стари неприятели да минаха на копие разстояние от него, никой не го позна, защото Дориан яздеше чужда камила, а лицето и косите му бяха скрити под черен тюрбан.

— Къде е? — отново попита Батула. — Виждаш ли го някъде? — Скочи прав на дървената рамка на галопиращата камила, безгрижна проява на ездаческо умение, и обходи с поглед полето пред себе си. Из него бягаха не само ездачи, но и коне и камили, загубили стопаните си.

— Ето го! — ревна Дориан, леко се отпусна на седлото и пришпори камилата.

Заин ал Дин яздеше половин миля пред тях, яхнал същия дорест жребец, на който го бе видял сутринта. Шишкавото тяло се виждаше отдалече, както и златният ширит на чалмата му. Дориан подгони камилата с най-голяма скорост. Настигна и задмина много други турци, някои от които висши офицери, но ги остави без внимание, като гепард, погнал точно избрана от него газела. Разстоянието до Заин ал Дин се скъсяваше.

— Братко! — викна му Дориан, когато доближи дорестия жребец. — Чакай малко! Искам да ти кажа нещо.

Заин погледна през рамо. Вятърът отнесе чалмата му и дългата черна коса и брада се развяха от вятъра. От страх, лицето му пожълтя като гранясало камилско масло. Позна Дориан зад себе си, видя дългата извита сабя в ръката му и петната чужда кръв по лицето, проумя смисъла на свирепата и безмилостна усмивка.

Заин ал Дин беше парализиран от ужас, вкопчил пръсти в лъка на седлото, вперил поглед в очите на Дориан, който се изравни с жребеца, вдигната високо крива сабя. Заин изпищя и падна от седлото. Тръшна се тежко на земята и започна да се търкаля като огромен речен камък по стръмен склон. Застина като вързоп мръсни дрехи.

Дориан спря камилата до него и под тежкия му поглед, Заин бавно се надигна на колене. Лицето му бе побеляло от прах, а на бузата имаше прясна драскотина. Вдигна поглед към Дориан и заломоти:

— Пощади ме, Ал Салил, всичко ще ти дам!

— Хвърли ми копието си! — викна Дориан на Батула, без да отделя поглед от презряното лице. Копиеносецът го подхвърли. Дориан улови оръжието и допря върха му до гърдите на Заин. Той започна да хлипа и сълзите потекоха на кални вадички.

— Имам лака златни рупии, братко. Цялата е твоя, ако ме пощадиш. Кълна ти се! — Бузите му висяха, а устните потръпваха побелели от страх.

— Спомняш ли си Хасан от Прохода на умната газела? — попита зловещо Дориан, наведен от седлото, за да види очите му.

— Нека Бог ми прости! — изписка Заин. — Разгорещен бях от битката. Бях извън себе си. Прости ми, братко!

— Много бих желал да намеря сили и да се допра до тебе, та да ти откъсна ташаците, както стори ти с моя приятел, но по-скоро бих докоснал отровна змия. — Дориан плю от отвращение. — Ти не заслужаваш достойната войнска смърт от стоманено острие на копие, но аз ще те даря с нея, защото съм състрадателен човек. — Натисна леко и върхът убоде тлъстите гърди.

И тогава Заин сам спаси живота си. Намери единствените думи, които бяха в състояние да отклонят неотвратимата отплата.

— В името на мъжа, който е наш баща! В името на любовта на Ал Малик, бъди милостив!

Лицето на Дориан се промени, в погледа му се появи колебание и той отдръпна малко копието.

— Искаш да отсъди бащата, когото ти предаде. И двамата знаем, че присъдата ще бъде позорна смърт от ръката на палач. Щом я предпочиташ пред достойния край, да бъде волята ти! Имаш я!

Дориан изправи копието, пъхна го в кожения калъф край стремето и викна:

— Батула! — Когато копиеносецът се изравни с него, той каза: — Вържи ръцете на тоя свинеядец зад гърба и му надени примка на шията. — Батула скочи от седлото, ловко изви ръцете на Заин, а после нахлузи хлабава примка през главата му. Подаде края на въжето на Дориан, който го върза за седлото.

— Ставай! — излая той и дръпна въжето. — Ще те водя при принца. — Заин скочи на крака и се затътри след камилата. Загуби равновесие и падна, но Дориан не забави ход, нито даже обърна глава и Заин с мъка успя да се изправи, с разкъсана роба и окървавени колене. Преди да изминат и миля през това окървавено поле, осеяно с турски трупове, като пясъчен бряг с водорасли след буря, златните сандали паднаха и ходилата на Заин се покриха с рани. Лицето му беше подуто и почерняло от примката и бе до толкова загубил сили, че не можеше вече да моли за милост.