Мусон

152.

Четири денонощия им бяха нужни, за да настигнат арабската колона. Сменяха конете през час, използваха всеки миг светлина, от ранни зори до краткия сумрак на африканската вечер.

Том яздеше редом с Ясмини и от приказки гърлата им пресъхнаха и се напълниха с прах. Тя му разказа всичко, което се бе случило с Дориан от срещата им в харема до арестуването му от Абубакър преди няколко дни. Този път разказът беше свързан и ясен, изпълнен с хумор и въодушевление, толкова жив, че Том ту избухваше в смях, ту бе готов да заридае. Даде му да разбере, що за мъж бе станал Дориан и Том се преизпълни с гордост. Разказа му за тяхната любов и успя да спечели привързаността и братската му обич. Очарован бе от блясъка на красотата й и от слънчевия й характер.

— Значи вече си моята малка сестра — усмихна се той нежно.

— Харесва ми, ефенди. — Тя се усмихна в отговор. — Много съм щастлива!

— Аз ще ти бъда брат и трябва да ме наричаш Том.

Когато му разказа за битката в теснината и как е ранил собствения си брат, и как без малко щял да ликвидира и нея, Том беше покрусен.

— Той изобщо не откри лицето си! Откъде можех да знам?

— Той разбира това, Том, и много те обича.

— Можех да убия и двамата. Сякаш нещо извън мен задържа ръката ми.

— Божиите пътища са неведоми и не е наша работа да ги разгадаваме.

Преведе го през лабиринта на оманската дворцова политика, като посочи местата на двама им и последиците от възцаряването на Заин ал Дин за Дориан.

— И сега Абубакър го кара в Мускат, за да го изправи пред омразата и отмъщението на Заин — приключи тя, а по прашните бузи се стичаха сълзи.

Той се наклони към нея и я потупа братски по ръката.

— Ще видим, дали ще стане така, Ясмини. Не плачи!

Пресякоха широката диря на колоната и поеха по нея, докато съзряха облак прах над гората. Тогава Батула избърза напред, а останалите изостанаха в очакване на нощта. Той щеше да се включи в хлабавия строй от забулени фигури, без да събуди нечие подозрение.

Точно преди залез, Батула се появи отново.

— Слава на Аллаха, Ал Салил е жив! — бяха първите му думи. В ушите на Том арабското име на Дориан все още звучеше непривично. — Видях го отдалече, но не се приближих. Карат го на теглена от кон носилка.

— Как ти се видя? — попита Том.

— Може да върви по малко — отвърна Батула. — Видях Бен Абрам да го подкрепя от носилката до шатрата, в която го държат. Дясната му ръка е още в нашийна превръзка. Върви бавно и сковано като старец, но явно е по-добре от когато се разделихме.

— Слава Богу — прошепна Ясмини.

— Можеш ли да ни заведеш до шатрата му, Батула? — попита Том.

Батула кимна.

— Да, но те ще го охраняват добре.

— Окован ли е?

— Не, ефенди. Вероятно смятат, че раните му са достатъчно сигурни окови.

— Ще го измъкнем още тази нощ — реши Том.