Мусон

112.

„Лястовицата“ продължаваше да чака в залива. Отдавна бяха приключили с ремонта и корабът отново беше елегантен и красив. Корпусът му блестеше с новата си боя, но платната си оставаха свити и той се дърпаше на котвените си въжета като сокол към плячка.

Екипажът започваше да се изнервя. Имаше няколко грозни сбивания, причинени от отегчителното бездействие и Том ясно съзнаваше, че не може да ги държи като затворници на собствения им кораб. Все по-силно ставаше изкушението, да престъпи заповедта на султана и да отплава към забранените води на север, където държаха в плен Дориан или да акостира край материка и да навлезе в тия тайнствени райони, откъдето носеха злато, слонова кост и гуми арабика.

Аболи и Нед Тайлър препоръчваха търпение, но Том им се зъбеше:

— Търпението е за старците. Късметът никога не се усмихва на търпеливите.

Мусонът бавно преминаваше в бездиханния период на безветрието, после се обърна и зашептя почти нечуто откъм североизток с тихия полъх, вещаещ промяна на сезона и неспирните дъждове на каскази.

Каскази набираше сили и тежко натоварените търговски кораби вдигнаха котви, опънаха платна и поеха с новородения вятър към Добра Надежда.

„Лястовицата“ чакаше в почти празното пристанище. И ето, че един ден при редовното посещение на Том в двореца, везирът го приветства като новопристигнал, настани го на брокатена възглавница и му предложи филджан гъсто сладко кафе.

— Моите усилия за решаване на вашия въпрос дадоха плод. Негово Превъзходителство Султанът реши благоприятно молбата Ви за търговски лиценз. — Той се усмихна обезоръжаващо и извади от ръкава си един документ. — Това е ферманът.

Том протегна нетърпеливо ръка, но везирът прибра документа обратно.

— Действието на фермана е ограничено единствено в чертите на Занзибар. То не Ви дава право да плавате на север или да посещавате което и да било пристанище на материка. Ако направите това, корабът Ви ще бъде арестуван заедно с екипажа.

Том направи опит да прикрие раздразнението си.

— Разбирам и съм много благодарен за проявеното от султана великодушие.

— Всяка закупена от Вас стока ще бъде облагана с данък в размер на една пета от стойността й, като този данък ще се заплаща в злато, преди да се натовари стоката на борда.

Том преглътна с мъка, но продължи да се усмихва любезно.

— Негово Превъзходителство е наистина много великодушен.

Везирът пак подаде документа и отново го прибра, щом Том протегна ръка, за да го вземе.

— Ах, простете ми, ефенди. Забравих една дреболия — таксата за издаване на фермана. Хиляда рупии в злато и разбира се още петстотин за ходатайстването ми пред Негово Превъзходителство.

С фермана в джоба Том можеше вече да обикаля пазарите. Заедно с мастър Уолш и Аболи, всеки ден призори слизаше на брега и се връщаше на борда чак в часа на Зур, ранната следобедна молитва, когато търговците затваряха сергиите си, за да се отзоват на провлачения вик на мюезина, приканващ към себеотдаване на Бога.

През първите седмици не купуваше нищо, но прекарваше дълги часове в приказки с търговците, пиеше кафе и разменяше любезности с тях, разглеждаше стоките им, без да проявява интерес, без да сключва сделки, като само сравняваше качества и цени. Отначало Том мислеше, че след като другите търговци са си заминали, под напора на каскази, неговите позиции на купувач ще укрепнат и за предлаганите стоки няма да има конкурентно търсене.

Скоро установи, че очакванията му се разминават чувствително с действителността. Другите търговци бяха преровили всичко и купили най-доброто. Слонските бивни, останали неизкупени, бяха недорасли — само някои надминаваха ръката му на дължина, — деформирани и с лош цвят. Нямаше нищо, което макар и донякъде да се доближи до оня чудовищен чифт, закупен от баща му от консула Грей при предишното посещение на острова. Въпреки ниското качество, оялите се вече търговци държаха цените си и свиваха с безразличие рамене пред неговите протести.

— Ефенди, малцина са ловците на слонове. Това е опасен занаят и всяка година трябва да влизат все по-навътре, за да откриват стадата. Вече сме в края на сезона. Основните количества бяха изкупени от другите франкски търговци — обясни му лукаво един от търговците. — Аз разполагам обаче, с няколко много добри роба, които можете да видите.

Том мобилизира всичките си сили, за да отклони с благоприличие предложението да проучва човешка стока. Аболи бе заробен като дете, но всяка ужасяваща подробност бе останала ярко запечатана в паметта му. Още преди да отплава от Англия, Том бе добре запознат с тази отвратителна търговия. По време на многобройните си плавания, баща му я бе опознал лично и под негово влияние у малкия Том бе възпитано отвращение към нея.

Откак заобиколи първия път Добра Надежда, Том бе в постоянен контакт с роботърговци и техните жертви. По време на продължителния им престой в Занзибар, все някой роботърговец закотвяше кораба си достатъчно близо до „Лястовицата“, за да се донасят до борда й отвратителна воня и сърцераздирателните писъци.

Сега, всеки ден минаваше с Аболи през пазарите за роби и все по-трудно ставаше, да се понася мъката, изпълваща цялото пространство: писъци на откъснати от майките им деца, вой на безутешни родители и мълчаливото страдание в очите на млади мъже и жени, лишени от свободния си, див начин на живот, навързани като животни, унижавани на езици, които не разбират, приковавани към позорния стълб и изтезавани с бичове. Само при мисълта да печели от страданията на тия загубени души, в гърлото на Том се надигаше изгаряща горчилка.

Като се върна на борда на „Лястовицата“, Том започна да обсъжда затрудненото им положение с офицерите. Макар че главна задача на плаването беше да открие Дориан и Том нито за миг да не я забравяше, той имаше задължения и към екипажа си, някои от моряците бе примамил на борда с обещания за печалба. До момента нямаше нито печалба, нито пък някаква реална перспектива за придобиване на нещо, което да се подели между хората.

— Няма кой знае какво да се купува тук — потвърди мрачно и мастър Уолш. Отвори бележника си, нагласи на носа очилата и зачете цените на слоновата кост и гуми арабика, които бе записал в Англия преди отплаването им. — Цените на подправките са по-приемливи, но все пак ще осигурят незначителна печалба с оглед трудностите и разходите около плаването. Карамфил и черен пипер, добре, за тях винаги има пазар, както и в по-малка степен за канелата и разбира се — за кората от хининово дърво, която се търси в Америка и в средиземноморските страни, засегнати от малария.

— Трябва да се снабдим с няколкостотин фунта за собствени нужди — намеси се Том. — Сега, след като започна дъждовният сезон, треската ще започне често да ни гостува. — Отварата от тази кора беше горчива като жлъчка, но преди век отците йезуити бяха открили, че е единственото спасително средство срещу маларичната треска. Именно монасите бяха донесли растението на острова, където вече го имаше в изобилие.

— Да — тихо се съгласи Аболи. — Хининова кора ще ти потрябва. Особено, ако решиш да навлезеш във вътрешността, за да се снабдиш сам със слонова кост.

Том му хвърли остър поглед.

— Какво те кара да мислиш, че ще проявя такава дързост и ще престъпя заповедта на султана и Компанията на Джон? Ти самият си ме съветвал най-настойчиво, да се въздържам от такава стъпка.

— Гледам те как всяка вечер сядаш на носа и се втренчваш в материка. Мислите ти са толкова шумни, че почти оглушах от тях.

— Би било доста опасно. — Том не отхвърли предположението и обърна инстинктивно глава на запад, а когато загледа мъгливите очертания, в очите му се появи мечтателна нега.

— Такива пречки не са те спирали досега — отбеляза Аболи.

— Не знам откъде да тръгна. Това е непозната земя. Terra incognita. — Том използва термина, с който бяха обозначени белите полета на картата, в които така жадно бе впервал поглед. — Даже и ти не си ходил по тия места, Аболи. Би било голяма глупост да тръгнем натам без водач.

— Не познавам тия северни земи — съгласи се Аболи. — Роден съм много по на юг, край великата река Замбези, а и от тогава минаха много години. — Замълча за момент и продължи: — Но знам къде може да се намери водач.

— Кой е той? — попита Том, неспособен да овладее възбудата си. — Къде ще открием този човек? Как се казва?

— Още не знам името, нито съм виждал лицето му, но щом го срещна ще го позная.