Мусон

115.

Когато си тръгна от манастира, Сара пое обиколен маршрут към консулството, като най-напред тръгна по една открита от нея пътека, водеща до едно селце. Едва бе изминала половин миля, когато съвсем ясно усети, че някой я следва. Сигурна беше, че чу стъпки по пътеката. Дръпна юздите и се извърна на седлото, за да погледне назад.

И от двете страни пътеката бе оградена с гъста и лъскава растителност. Не можеше да види нищо отвъд последната извивка на пътеката, на няколко крачки от мястото си.

— Том? — викна Сара. — Ти ли си?

Отговор не последва и тя реши, че й се привиждат призраци. Голяма глупачка съм, помисли Сара и продължи да язди.

Стигнала селото, тя купи от някаква старица кошница зеленчуци — извинение за толкова дълго отсъствие — и продължи почти до пристанището, за да се върне в консулството по главния път.

В съзнанието й се блъскаха най-различни мисли. Настроението й се колебаеше между главозамайваща възбуда от предстоящото приключение до дълбока печал, породена от неизбежната раздяла с Керълайн и Кристофър. Обичаше и двамата дълбоко. Керълайн бе свикнала да разчита на нейната сила и кураж в мрачната сивота на нещастния си брак, а Сара гледаше на малкия Кристофър, като на собствен син. Тревожеше се много за тях. Дали пък не могат да тръгнат и те? Идеята проблесна за миг, за да я пропъди веднага — глупаво беше дори да се мисли по въпроса.

— Трябва да ги напусна. — Сара мобилизира всички сили. — Обичам и двамата, но Том е мой мъж и него обичам повече от самия живот. Трябва да отида с него!

Така бе потънала в мислите си, че влезе в двора на конюшните, без да забележи Гай до момента, в който й викна строго от сянката на дългата веранда:

— Къде си ходила, Сара?

Тя вдигна смутен поглед.

— Стресна ме, Гай.

— Гузна съвест? — попита той.

— Ходих да купя зеленчук. — Тя сложи ръка на окачената на седлото кошница. — Готвя се да избягам с една зелка! — Тя се засмя весело, но Гай остана сериозен.

— Ела в кабинета ми! — нареди той и Сара забеляза коняря му да се навърта край вратата на конюшнята. Момчето беше изцяло творение на Гай, лукаво човече с белязано от шарка лице. Казваше се Асам. Тя никога не го бе харесвала, още по-малко сега, при вида на злорадата му знаеща усмивка.

Със свито сърце Сара съжали, че не бе взела по-сериозни мерки да прикрие излизането си и не бе обърнала достатъчно внимание на подозрението си, че я следят.

— Искам да се изкъпя и преоблека за вечеря — отвърна тя, като се мъчеше да остане невъзмутима, но Гай се намръщи и плесна ботуша си с камшика за езда.

— Няма да те забавя — каза той. — Като твой попечител, настоявам да ми се подчиняваш! Асам ще прибере кобилата.

Сара го последва неохотно през верандата в мрачната прохлада на кабинета. Гай затвори вратата и я остави права в средата на помещението, докато сам се настани зад писалището.

— Срещаш се с него в стария манастир — констатира лаконично той.

— С кого? За какво говориш?

— Не си прави труда да отричаш! Асам те проследи по мое нареждане.

— Шпионирал си ме — избухна Сара. — Как посмя! — Направи опит да разпали възмущението си, но не се получи убедително.

— Радвам се, че не правиш опит да обидиш моята интелигентност, като отречеш.

— Защо трябва да отричам любовта си? — Тя се изправи в цял ръст, вече наистина ядосана.

— Станала си моряшка курва — каза Гай. — След като получи онова, което криеш между краката си, той ще ти се надсмее и ще отплава, както постъпи със сестра ти.

— Когато отплава, аз ще бъда на борда.

— Аз съм твой попечител, а ти си само на осемнадесет. Никъде няма да ходиш, без мое съгласие!

— Тръгвам с Том и ти не можеш да ме спреш по никакъв начин.

— Ще видим! — Гай се изправи. — Няма да излизаш от стаите си, докато „Лястовицата“ напусне Занзибар!

— Не можеш да се отнасяш с мен като със затворничка.

— Напротив, мога! Пред вратата ти ще има пазач, а също и при портите. Вече съм се разпоредил. А сега, върви в стаята си! Ще заповядам да ти донесат вечерята там.