Мусон

22.

„Серафим“ пореше вълните на югозапад, без да събира нито риф през звездните нощи. Всеки ден по пладне Том заставаше на юта с офицерите и с помощта на личния си бакстаф39 определяше ширината, на която се намираше корабът. Баща му и Нед Тайлър правеха същото, а после сравняваха резултатите. В един незабравим ден Том приключи сложното изчисление и вдигна поглед от плочата си.

— Е, сър? — попита баща му със снизходителна усмивка.

— Двадесет и два градуса, шестнадесет минути и тридесет и осем секунди южна ширина — отвърна колебливо Том. — Според моите изчисления, трябва да се намираме на няколко левги северно от Тропика на Козирога.

Хал се намръщи престорено и погледна към Нед.

— Много ли е голяма грешката, мастър Втори?

— Да, капитане, поне десет секунди.

— Аз бих казал петнадесет. — Изражението на Хал омекна. — Няма нужда да го наказваме, нали?

— Тоя път не — пусна Нед една от редките си усмивки. Разликата между трите изчисления възлизаше на няколко морски мили — нищо на фона на морския безкрай. А и никоя жива душа не бе в състояние да каже, кое от изчисленията е правилното.

— Добре, момче — разроши косите му Нед. — Ще направим моряк от тебе. — Похвалата звуча в ушите на Том през целия ден.

Щом прекосиха Тропика на Козирога, времето рязко се промени. Навлязоха в дъждовния район на южния Атлантик и цялото небе до хоризонта се изпълни с надвиснали тъмни облаци, извили огромни туловища като наковалнята на Вулкан. Светкавици раздираха ярки рани в коремите им, гръмотевици трещяха като удари от божествения чук.

Хал нареди да съберат част от платната и да се подаде сигнал на „Йомен“, да ги следва отблизо.

Слънцето се спусна зад завесата на облаците, като ги обагри в кървавочервено. Плътна водна завеса заблъска палубата с такава мощ, че хората не можеха да се чуят един друг. Тя не позволяваше и да се види нищо от единия релинг до другия. Отточните отвори не бяха достатъчно големи за такова количество вода и екипажът лудуваше като бесен в това изобилие от сладка вода. Обърнали лица нагоре, хората жадно пиеха, докато търбусите им се издуха. Съблякоха дрехи и започнаха да отмиват солта от телата си, като се смееха и пръскаха свода.

Хал не направи опит да ги усмирява. Солта измъчваше телата им. Някои имаха гнойни рани под мишниците и в слабините. Облекчение бе да се измият. Заповяда да напълнят празните бъчви. Хората помъкнаха кофи сладка прясна вода и до вечерта всички бъчви бяха напълнени догоре.

Дъждът не спря цял ден, също и на следващия и когато на третия слънцето най-после се показа над водната пустош и освети облачния хоризонт, „Йомен“ не се виждащи никакъв. Хал прати Дориан и Том на мачтата — доказано бе, че младежкото им зрение е най-острото на борда. Макар да останаха горе почти целия ден, не можаха да открият и следа от платната на „Йомен“ на хоризонта.

— Няма да го видим, преди да хвърлим котва при Добра Надежда — предрече Нед Тайлър и Хал вътрешно се съгласи с него. Вероятността двата кораба да се съберат отново в безкрайната и ветровита водна шир, бе нищожна. Това не обезпокои особено много Хал — точно такива възможности бяха предвидили с Андерсън. Имаха уговорена среща при Тейбъл бей. Оттук нататък всеки кораб щеше да се движи самостоятелно.

На петдесет и втория ден от напускането на Плимут, Хал нареди да се промени курса ляво на борд. Според неговите изчисления, намираха се на по-малко от хиляда мили от бреговете на Южна Америка. С помощта на бакстафа, навигационните таблици и изчислената дължина, можеше да определи положението на кораба с точност до двадесет мили. Изчисляването на географската дължина обаче, не бе научно точно, а повече приличаше на някакъв култов ритуал. То се извършваше въз основа на всекидневните отметки върху траверсната дъска и цял куп екстраполации на курса и изминатото разстояние.

Хал напълно съзнаваше, че спокойно може да се намира на няколкостотин мили встрани от изчисленото си местоположение. За да излезе при Добра Надежда, трябваше да плава по направление на постоянния вятър, докато стигне тридесет и два градуса южна ширина, а оттам да поеме на изток, докато види плоската шапка на африканския континент. Това щеше да бъде най-бавният и отегчителен етап от плаването: с вятър, духащ почти в лицата им, курсът трябваше да се коригира на всеки няколко часа.

За да не отминат Добра Надежда, като навлязат дълбоко в Индийския океан, трябваше да следват курс, който да ги отведе на няколко левги северно от носа. Винаги съществуваше опасността да стигнат брега нощем или в някоя от характерните за района гъсти мъгли — не един голям кораб бе намирал мокрия си гроб край този коварен бряг. Хал беше доволен, че когато му дойде времето, ще може да изпрати Том и Дориан на мачтата.

Хал помисли със задоволство и за напредъка, който отбелязваха в овладяването на арабски език. Гай се отказа от тия уроци с довода, че в Бомбай арабски почти не се говори, но Дориан и Том клякаха до предната надстройка с Алф Уилсън, всеки ден по един час и бъбреха като папагали. Когато Хал реши да ги изпита, установи че и двамата могат да водят самостоятелен разговор. Тези знания щяха да им бъдат от голяма полза, когато стигнат бреговете на треската. Винаги е добре да говориш езика на врага, помисли си Хал.

Не бяха видели друг кораб освен „Йомен“, откак напуснаха Ушант, но океанът не беше пустинен: чудесни и необикновени гледки радваха погледите на Том и Дориан, докато бяха на наблюдателния пост високо над палубата.

Един ден над огромната водна шир се появи албатрос. Той описваше кръгове над кораба, като се издигаше или спускаше по въздушното течение и слизаше ниско над белите гребени на вълните. Така той придружаваше кораба дни наред. Никое от двете момчета не бе виждало дотогава птица с такива размери. Понякога той се носеше съвсем близо до подобното на варел убежище, възползвал се от тягата на главното платно, за да се държи във въздуха, без да маха криле, а само нежно потрепвайки с крайчетата на перата. Дориан беше особено впечатлен от това същество, чиито разперени криле покриваха два или три пъти дължината на неговите разтворени ръце.

— Молимок! — викна той името, дадено му от моряците. То означаваше „Глупава чайка“ и бе спечелено от доверчивото му и крайно непредпазливо поведение на сушата. Дориан бе измолил остатъци от храна от готвача и сега ги хвърляше на описващата кръгове птица. Албатросът бързо се привърза към Дориан и идваше при неговото изсвирване или вик. Висеше във въздуха съвсем близо и изкусно улавяше хвърляните му залци.

На третия ден, докато Том го държеше за пояса, за да не се изтърси долу, Дориан протегна колкото можа късче тлъсто осолено месо. Молимок погледна с мъдрите си древни очи, протегна шия и леко пое гощавката с кривия си огромен клюн, с който без усилие можеше да отхапе някой пръст на момчето.

Дориан изсвири и запляска победоносно с ръце, а трите момичета, които наблюдаваха ухажването от палубата, завикаха възторжено отдолу. Когато се спуснаха след края на смяната, Керълайн целуна Дориан пред очите на офицерите на юта и всички вахтени.

— Момичетата са такива лигли! — съобщи Дориан на Том, когато останаха сами на оръдейната палуба и много сполучливо имитира целувката.

През следващите няколко дни Молимок се опитоми още и стана по-доверчив към Дориан.

— Мислиш ли, че ме обича, а Том? Искам да си го задържа завинаги.

Но на осмата утрин, когато се качиха на мачтата, той бе изчезнал. Макар Дориан да свирка и вика цял ден, птицата си бе отишла и при залез-слънце момчето се разхлипа.

— Какво си бебе! — каза Том и го прегърна, докато се успокои.

В деня след изчезването на Молимок, Том зае обичайното си място в каютата на мастър Уолш. Както обикновено, момичетата закъсняха и Том устоя на изкушението да погледне към Керълайн. Още кипеше от негодувание заради начина, по който се бе отнесла с него. Сара Бийти, която го боготвореше и непрекъснато му правеше разни подаръци, днес бе донесла изрязано от хартия цвете за отбелязване на страницата. Връчи му го пред погледите на всички в каютата. Том цял се изчерви от унижение, докато произнасяше недодялано някакви благодарствени слова. Брат му го срита в пищяла под масата и посегна за книгите и плочата си.

Когато погледна плочата, видя че някой е, изтрил алгебричното уравнение, с което се бе сражавал предния ден. Тъкмо се готвеше да обвини Дориан, когато забеляза че злодеят бе заместил разхвърляните му драсканици с един изписан с умела ръка ред: „Довечера по същото време.“

Том се вторачи в него. Почеркът не можеше да се сбърка. Макар все още да мразеше Керълайн до дъното на душата си, почеркът й би разпознал навсякъде и по всяко време. Изведнъж усети, че Гай наднича през рамото му и се опитва да прочете написаното. Том обърна плочата, за да не му позволи и замаза буквите с палец, докато станаха нечетливи.

Не можеше да се сдържи, да не погледне към Керълайн. Както обикновено, тя се правеше, че не си дава сметка за присъствието му, потънала в дадената й от мастър Уолш книжка с поезия, но изглежда усети погледа върху себе си, защото ухото, под черните къдри откъм страната на Том, порозовя. Това бе толкова необикновено явление, че Том мигом забрави омразата си и загледа очарован.

— Томас, реши ли задачата, която ти дадох вчера?

Уолш го вдигна и Том започна виновно:

— Да, искам да кажа… не… всъщност… почти…

През целия остатък на деня Том се давеше в море от чувства. В един миг решаваше да не отиде на срещата и утре да й се изсмее в лицето. Даже наистина нададе презрителен смях и всички в каютата го загледаха в очакване.

— Да няма някаква перла на твоето остроумие или интелект, която искаш да споделиш с нас, Томас? — саркастично попита Уолш.

— Не сър, просто размишлявах.

— Да, долових някакво скърцане. Но нека не пречим на такова едно рядко събитие, моля, продължавайте сър.

През целия ден чувствата му към Керълайн се меняха от обожание до гневна ненавист. Когато се качи в наблюдателното гнездо, не забелязваше нищо друго, освен че водите са виолетови като нейните очи.

Когато застана до баща си по пладне и погледна в отвора на бакстафа, отново усети допира на меката бяла гръд до бузата си и мисълта му се отвлече.

Баща му пое плочата с изчислението от ръката му и провери написаното, а после се обърна към Нед Тайлър:

— Поздравления, мастър Тайлър. През нощта явно си ни върнал в северното полукълбо. Прати добър наблюдател горе, защото всеки миг ще трябва да видим източното крайбрежие на Америка.

На Том не му се ядеше на вечеря и даде своето парче осолено телешко на Дориан, чийто апетит бе пословичен. Той го прие с въодушевление и го излапа бързо, да не би Том да промени решението си. След това, когато фитилите на палубните фенери бяха намалени за през нощта, Том лежеше буден, като отново и отново прехвърляше през главата си взетите мерки.

Ключът и огнивото се намираха в скривалището над вратата, където ги бе оставил. Чакал бе удобен случай да върне ключа в писалището на баща си, но такъв не се бе появил. Сега много се радваше на това. Вече бе решил, че обича Керълайн повече от всичко на света и без колебание би дал живота си за нея.

При седем удара на корабната камбана той изпълзя от сламеника и се ослуша, да не би някой да го е усетил. Двамата му братя представляваха неясни малки купчини, редом с огромното туловище на Аболи, проснати върху палубата в смътната светлина на фенерите. Като прескачаше захъркалите увити фигури на останалите от екипажа, той стигна необезпокояван до стълбата.

И отново ивицата светлина се процеждаше под вратата на бащината му каюта, и Том пак се запита какво ли го държи буден след полунощ. Тихо мина край вратата и не можа да се сдържи да не спре пред каютата на момичетата. Стори му се, че долавя тихо дишане зад преградата, а едно от момиченцата изломоти нещо неразбрано в съня си. Продължи нататък, извади ключа от скривалището, влезе в погреба, свали фенера от куката, запали го и го върна на мястото му.

Беше така пренапрегнат, че подскачаше при всеки неочакван шум на кораба: гризенето на плъх или удар от провиснало въже. Свит до вратата, наблюдаваше долния край на стълбата. Този път не задряма и видя белите й боси стъпала, да се спускат колебливо надолу. Подсвирна тихичко, за да я окуражи.

Тя се наведе да го погледне и после изтича по останалите стъпала. Том се втурна насреща й, тя се хвърли в обятията му и двамата силно се прегърнаха.

— Исках да ти кажа, колко много съжалявам, че те ударих — прошепна Керълайн. — Всеки ден се мразех все по-силно.

Том замълча и тя вдигна лице нагоре. Едва го виждаше в слабата светлина, но той се надвеси за целувка, търсейки устата й. В същия миг тя отново пристъпи към него и първата му целувка намери веждата, втората носа и чак на третия път устните им се сляха.

Тя първа се дръпна.

— Не тук — прошепна Керълайн. — Може да дойде някой.

Последва го с готовност, когато я хвана за ръка и бързо я вмъкна в погреба. Без да се колебае, тя се насочи право към барутното ложе и го дръпна до себе си. Устата й посрещна отворена следващата му целувка и той усети връхчето на езика й да пърха по устните му като мушица около пламъче на свещ. Засмука го навътре.

Все още залепили уста, тя развърза връзката на ризата му, вмъкна малка хладна ръка през отвора и погали гърдите му.

— Ти си космат! — възкликна тя изненадано. — Искам да видя. — Вдигна предницата на ризата му. — Като коприна е. Толкова е мекичко. — Притисна лице към гърдите му. Дъхът й пареше и гъделичкаше. Това го възбуждаше по непознат досега начин. Забърза, сякаш всеки миг можеха да му я отнемат. Опита се да развърже панделката на нощницата, но непохватните му пръсти не се подчиняваха.

— Чакай! — тя отстрани ръката му. — Нека аз! — Долови смътно, че се държи различно от предишната им среща тук, в погреба. Беше уверена и сигурна. Като Мери или някое от останалите момичета в Хай Уийлд. Изведнъж разбра, че интуицията му не го е излъгала: тя бе правила това и преди. Знаеше колкото него, а може би и повече. Тази мисъл го окрили. Нямаше защо да се церемони повече.

Тя застана на колене, вдигна с едно движение нощницата презглава и я пусна на пода. Сега беше съвсем гола, но той виждаше само гърдите й, големи, обли и бели, увиснали като две огромни перли над него в мрака. Протегна ръце и напълни всяка длан с мекото им изобилие.

— Не така силно. Не ставай груб! — предупреди го тя. Остави го за известно време да прави, каквото иска и прошепна:

— Пипни ме! Пипни ме там, както преди!

Той го стори и Керълайн легна тихо със затворени очи. Том застана над нея, като внимаваше да не я уплаши. Смъкна бричовете до колене.

Изведнъж тя се опита да седне.

— Защо спря? — попита и погледна надолу. — Какво правиш? Не, недей! — Опита да се измъкне изпод него, но той бе много по-тежък и силен от нея и не можеше да се справи.

— Няма да те заболи — обеща Том. Керълайн блъскаше без полза раменете му, но постепенно се предаде. Престана да се противи и се отпусна пред настоятелния му натиск. Напрежението изчезна от тялото й и тя започна да издава онзи мъркащ гърлен звук.

Изведнъж отново се сгърчи и извика тихичко:

— Какво правиш? Моля те, Том, недей! О, какво правиш? — Пак започна да се съпротивлява, но той я държеше много здраво и след малко Керълайн се отпусна в обятията му. После и двамата започнаха да се движат в такт, в оня естествен и стар, колкото самото човечество, ритъм.

След това дълго лежаха един до друг, потта изстиваше по кожата им, дишането им се успокояваше бавно и най-накрая можеха отново да разговарят.

— Късно е. Агнес и Сара скоро ще се събудят. Трябва да тръгвам — прошепна Керълайн и посегна към нощницата си.

— Ще дойдеш ли пак? — попита я той.

— Може би. — Навлече нощницата и я завърза.

— Утре? — настоя той.

— Може би — повтори тя като скочи от раклата и отиде до вратата. Ослуша се, открехна я и надникна през процепа. Отвори още малко, колкото да се промъкне и изчезна.