Мусон

97.

Няколко седмици след внезапното заминаване на Заин, Ясмини дойде в жилището на Дориан преди да се е събудил и настоятелно го задърпа.

— Джини не дойде снощи за вечеря и тая сутрин я нямаше в леглото ми. — Тя трепереше от мъка и притеснение.

Зарида, а Дориан скочи и навлече робата си.

— Нещо ужасно е станало с моята Джини!

— Ще я намерим — обеща Дориан. — Тръгвай!

Започнаха с най-вероятните места — любимите убежища на Джини. Първа сред тях беше гробницата на Абд Аллах Мухамад Али. Те претърсиха най-основно древната постройка, като викаха Джини по име и я мамеха с канелени сладки. Нищо не би могло да я подмами повече. Като свършиха тук, започнаха систематично претърсване на градините, но при същата липса на успех. Ясмини бе смазана от скръб.

— Ти я спаси един път, Доуи. Сега Шейтан е дошъл за нея. Може да я е взел за наказание.

— Не ставай бебе, Яси. — Без да иска, той изрече фразата, с която го гълчеше навремето Том. — Шейтан не се интересува от маймуни и момиченца.

— Какво ще правим сега? — Тя го погледна с омайните си огромни очи, изпълнени с доверие.

— Пак ще отидем в гробницата. Джини все трябва да е някъде.

Входът в гробницата бе зазидан и измазан преди много столетия и макар Дориан да го проучи внимателно, там нямаше дупка, през която да мине дори малка маймунка. Изкачиха се на площадката и макар да прегракнаха от викане, от Джини нямаше и следа.

Най-накрая седнаха на ръба на резервоара уморени и обезсърчени, като избягваха да се погледнат в очите. Ако не бяха абсолютно безмълвни, нямаше да чуят едва доловимото цвърчене. Чуха го едновременно и Ясмини заби мънички нокти в ръката на Дориан.

— Джини! — прошепна тя.

Скочиха от перваза, забравили умора и започнаха трескаво да се оглеждат. Звукът сякаш изпълваше въздуха наоколо, без да идва от някое определено място.

— Откъде се чува, Доуи? — попита Ясмини, но той я накара да млъкне с повелителен жест. Все още вдигнал ръка, Дориан се ослуша напрегнато. Когато звукът спря, той подсвирна и Джини отговори незабавно откъм най-отдалечения край на терасата.

Отначало не видяха нищо, но Дориан се отпусна на колене и запълзя около купола, за да разгледа линията, в която се съединяваше с терасата. Там стенанията на Джини се чуваха най-ясно. Цялата повърхност бе покрита с бурени и пълзящи растения, но той забеляза следа, сякаш някой или нещо бе минало неотдавна оттам. Започна да рови, като разтваряше бурените и преплетените пълзящи растения, за да разкрие стената на купола.

Веднага забеляза, че кораловите плочи са се разтрошили на едно място, образувайки достатъчно широк отвор, за да премине през него Джини. Когато долепи ухо до него и последните му съмнения се разсеяха. Писъците се усилваха като през рупорна тръба.

— Тя е долу! — обърна се Дориан към Ясмини.

Тя радостно плесна с ръце.

— Можеш ли да я извадиш, Доуи? — После приближи устни до отвора и извика: — Джини, бебчо! Чуваш ли ме? — Отговориха й слаби, но възбудени писъци от дълбокото.

— Дръпни се! — Дориан я отстрани с ръка и започна да разширява дупката с голи ръце. Зидарията бе правена без хоросан и парчета от станалия крехък корал се отчупваха с лекота. Изпрати Ясмини да му донесе един от бамбуковите колове, струпани в основата на стълбите и с негова помощ разбиваше по-упоритите парчета.

След половин час успя да разшири отвора достатъчно, за да се промуши. Когато обаче надникна вътре, видя единствено прахоляка, вдигнат от него самия и пълен мрак.

— Чакай тук, Яси! — заповяда той и спусна крака в дупката. Започна да рита наоколо, но не напипа нито дъно, нито опора, върху която да стъпи. Хвана се с две ръце за ръба и започна да се отпуска инч по инч. Внезапно цяло парче от стената, за която се бе хванал, рухна и той полетя с уплашен вик в тъмното. Очакваше да прелети стотици фута и да се размаже, но тупна на земята почти веднага. Съприкосновението с нея беше така неочаквано, че краката му изневериха и той се строполи. Бързо скочи на крака.

— Как си, Доуи? — викаше тревожно Ясмини.

— Добре съм.

— Може ли и аз да дойда?

— Не! Стой там! Махни си главата от дупката, да влезе светлина!

Когато прахоляка започна да се уталожва и зрението му свикна с полумрака, той огледа обстановката. Слаб лъч проникваше през дупката над главата му и в неговата светлина той откри, че се намира в тесен коридор, построен изглежда в дебелата външна стена на гробницата. Широчината едва побираше раменете му, а височината бе достатъчна, за да стои изправен.

Писъците на Джини се чуваха съвсем наблизо и Дориан тръгна към тях с кихане. Изправи се пред дървена врата. Тя се ронеше от старост, както и от влажна плесен и бе паднала от гнилите си кожени панти. Джини вероятно се бе увесила на нея и дори нейното незначително тегло се бе оказало достатъчно да я откъсне. И сега лежеше затисната.

Беше си счупила ноктите в опити да се освободи, а козината й бе набита с прах и трески. Дориан надигна тежката врата достатъчно, за да може маймунката да се измъкне изпод нея. Джини не бе ранена, бързо се изкатери по тялото на Дориан и кацна на рамото му, хвана се с две ръце за шията му, бъбрейки в ухото му безспир.

— Глупаво животно такова! — скара се Дориан на английски, докато галеше главата му, за да го успокои. — Това да ти е за урок, друг път да не се завираш, дето не ти е работа, идиотска маймуна нещастна!

Отиде към отвора и я подаде на Ясмини, която се бе напъхала в дупката чак до раменете. После се върна, вдигна вратата и я завлачи заднишком. Подпря я на стената и се изкатери по нея като по стълба, за да излезе на слънце.

Целият бе в прахоляк и мръсотия и докато Ясмини задушаваше Джини в нежна прегръдка, той се изми във водата на резервоара.

Ясмини свали Джини по стълбите, но преди да ги последва, Дориан инстинктивно се върна и прикри отвора с бурени и пълзящи растения.