Мусон

46.

От мястото си в коша Том виждаше ясно палубата на „Минотавър“, гъмжаща от чалмалии в разноцветни роби. Въртеше фалконета върху оста му насочен почти право надолу, така че се налагаше да се надвеси извън коша, за да може да го държи на прицел.

— Стреляй! — извика застаналият до него Дориан. — Стреляй, Том!

Том ясно виждаше ужасните поражения, нанесени от оръдията на „Серафим“. От разбитите бордове стърчаха бели трески, бушпритът бе откъснат и се влачеше във водата, заедно с куп платна и такелаж. Едно от оръдията на горната палуба бе попаднало под пряко попадение и изхвърлено от лафета си. Телата на двама арабски артилеристи лежаха затиснати под масивния му черен ствол.

Мъртви и ранени бяха осеяли палубата, а обзетият от ужас екипаж се хлъзгаше и падаше върху обагрените в червено дъски. Препъвайки се в телата на убитите, всички се трупаха край по-отдалечения от дулата на „Серафим“ релинг.

— Стреляй! — Дориан удряше с юмрук брат си по рамото. — Защо не стреляш?

Том изчакваше момента. Знаеше, че за презареждане на дългостволия фалконет в теснотията на коша може да отидат и пет минути, а през тях да пропусне най-добрата си възможност, с празно оръжие в ръце.

— Винаги изчаквай подходящия момент! — набивал бе в главата му Големият Дениъл. — Не си хаби барута от голямо разстояние. Приближи се и гледай всеки шрапнел да е на месо!

Отдалеченият релинг на „Минотавър“ беше окичен с хора. Някои от тях се бяха качили отгоре му, готови да се хвърлят в морето и да заплуват към най-близката джонка, вместо да се изправят срещу оръдията на „Серафим“ и дяволските пълчища неверници, които щяха да залеят палубата като вълна. Те се блъскаха и биеха, за да се докопат до борда, понякога по шест-седем, наредени един зад друг. Том ясно различаваше изкривените им от ужас кафяви лица, обърнати назад през рамо към надвисналата отгоре сянка на „Серафим“.

Прицели се внимателно в най-гъстата част от тълпата и поднесе фитила към подсипа на фалконета. Дим и запалени парчета кълчища изригнаха в гъст облак от дулото. Вятърът го върна веднага в лицето му и за миг остана заслепен. После димът се разнесе и той видя дупката, направена от шрапнела в обезумелите от страх редици долу. Поне десет души лежаха на палубата, гърчеха се в конвулсии и приритваха в собствената си кръв.

— О, добър изстрел! Добър изстрел! — изпищя Дориан.

— Помогни да заредя! — отвърна Том и обърна към небето неугледното тяло на фалконета.

Дориан го хвана, наклони го към себе си и сипа вътре един заряд черен барут от кожената торба. Том натъпка кълчища, за да го уплътни.

Точно в този миг мачтата се разтресе и страховитият удар от гюлето пратено от Ал Ауф премина по всяка нейна част. Том изтърва шомпола и се вкопчи с една ръка за ръба на коша. С другата обгърна Дориан и здраво го притисна.

— Какво става, Том? — извика малкият уплашен и се сгуши в брат си.

— Дръж се здраво, Дори! — викна Том в опит да овладее собствения си страх, а мачтата се наклони, разклати и рухна напред. Видяха вълните да играят точно под тях. — Падаме, Дори. Дръж се за мен!

Без да бърза, мачтата политна и момчетата бяха оглушени от стенанието на усуквано дърво, плющенето на разкъсвани въжета и оплетен такелаж. Все по-бързо и по-бързо падащата мачта ги засилваше надолу, така че не можеха да си поемат дъх.

— Не мога да се задържа повече — извика отчаян Том. Все още вкопчени един в друг, те излетяха от коша и през гъсталака преплетени въжета и дървени части описаха страховита дъга, преди да потънат дълбоко в зелените води.

Момчетата бяха разделени от силата на удара във водната повърхност. Още дълбоко под водата Том отвори очи и затърси брат си, като размахваше диво ръце напосоки. Щом излетя над водата и си пое въздух, отново потърси Дориан. Очите му смъдяха от солената вода, а от косата му в тях се стичаше вода.

— Дори! — задави се Том. — Къде си?

Фокмачтата на „Серафим“ висеше през борда в невъобразим хаос от платна и такелаж, като някаква гигантска плаваща котва, а реите се люлееха отгоре й. „Минотавър“ се оттегляше с голяма скорост. Том се видя в плен на куп платна и въжета. Направи опит да се освободи. Започна да рита с омотани в някакво въже крака и се надигна върху парче дърво, за да се огледа.

— Дори! — Гласът му бе изтънял от ужас. В този момент главата на Дориан изплава на повърхността на около тридесет стъпки от мястото, където цапаше Том. Беше наполовина удавен, кашляше и изхвърляше солена вода. Отдалечаваха се един от друг.

— Дори, дръж се! — изкрещя Том. — Идвам! — Пусна дървото и загреба към брат си. Въжето го дръпна назад.

— Том! — Дориан го забеляза и протегна ръка към него. — Помогни ми, Том, моля те, Том! — Течението го отнасяше бързо.

— Идвам, Дори. — Том риташе и се дърпаше от въжето, но все едно се бореше срещу мъртвата хватка на октопод. Една вълна мина над Дориан, като отново скри главата му. Когато се появи, бе на двадесет стъпки по-далече, размахал безпомощно ръце в усилието си да се задържи над повърхността.

— Плувай, Дори! — изкрещя Том. — Както съм те учил. — Дориан чу и овладя донякъде движенията си.

— Ритай, Дори! — отново викна Том. — Използвай ръцете си.

Дориан започна да се държи по-уверено над водата, но течението не го изпускаше, а Том си оставаше в плен на въжето, което го държеше към разрушената фокмачта. Той се гмурна, хвана въжето и го размота от краката си. Примката обаче, стегната от водата не поддаде под окървавените пръсти на Том. Трябваше да си поеме въздух и отново да излезе на повърхността.

Вдиша и когато погледът му се избистри, потърси Дориан. Видя го на сто ярда от себе си. Не можеше да различи чертите му, но долови отчаян вопъл:

— Том, помогни ми!

В тоя момент дървеният отломък с въжето се превъртя по дължината си и отново увлече Том под водата, но този път така дълбоко, че ушите му писнаха, а болката прониза главата му като със свредел. Докато драскаше по конопената примка, усети кожата да се смъква от пръстите му, а ноктите да падат. Болката в гърдите, жаждата за кислород бяха непоносими, но той продължаваше да се бори, дори и когато силите му започнаха да го напущат. Зрението му помръкна и вече не можеше да разчита на нищо друго освен на волята си. Няма да се предам. Тази едничка мисъл остана жива в съзнанието му. Дори има нужда от мене. Не мога да допусна да се удавя.

И тогава усети хватката на някакви могъщи ръце. Отвори с усилие очи и прогони тъмата от тях. Видя лицето на Аболи на няколко инча от своето. С широко отворените си очи и странни шарки на белезите, то наподобяваше ужасно чудовище, дошло от дълбините. В изтърканите си зъби стискаше нож, а от ъгълчетата на устата му струяха сребърни мехурчета.

Аболи бе видял момчетата да падат заедно с откъртената мачта и без капка колебание напусна бойния си пост. Докато прекоси палубата й стигне ветровата страна, Дориан бе отнесен на петдесет ярда встрани. Аболи смъкна бързо арабските си одаяния и чалмата и останал само по бричове, скочи върху релинга и остана там за миг, без да може да прецени кое от момчетата е изпаднало в по-голяма беда.

Дориан изглежда се държеше добре над водата, но течението го отнасяше по посока на арабските джонки. Том се бе оплел в камарата платна и бъркотия от въжета и дърво. Аболи се колебаеше, разкъсван от любовта си и чувството за дълг към момчетата. Невъзможно му бе да реши, към кое от тях да се хвърли.

И тогава един рангоут60 от фокмачтата се откърти с трясък и се превъртя във водата, като увлече омотания във въжета Том под повърхността. Аболи хвърли последен отчаян поглед към отнасяната от течението глава на Дориан, съвсем мъничка в далечината, измъкна ножа от канията на пояса си, стисна го между зъбите и се хвърли с главата надолу. Изплува почти точно над мястото, където бе потънал Том, бързо си пое дъх и отново се гмурна. Използваше въжетата, за да се придърпва по тях надолу, като се мъчеше да пробие с поглед размътената от вихри и облаци въздушни мехурчета вода.

Когато се спусна по-дълбоко, съзря тялото на Том в зеленикавата мараня под себе си. Той едва-едва помръдваше, а жълтото въже се бе усукало около краката му като питон. Аболи протегна ръка надолу и го хвана за рамото, после надникна в лицето на момчето. Видя, че очите са отворени и силно го стисна, за да се съвземе и да му вдъхне надежда. Хвана ножа и се спусна към въжето, сковало краката му. Не започна да реже безразборно, защото ножът беше остър като бръснач и можеше да нарани сериозно босите крака на момчето. Внимателно прерязваше клуповете един по един, докато и последният бе разкъсан и Том се видя освободен. Аболи го прегърна под мишниците и пое към повърхността. Изскочиха отгоре едновременно и макар Аболи да се бореше за въздух, а огромните му гърди да се издуваха като ковашки мех, той държеше главата на Том високо над водата, като в същото време търсеше в очите му искрица живот. Изведнъж момчето се закашля неудържимо, повърна струя солена вода и започна да диша на пресекулки. Аболи го довлече до мачтата и просна тялото му през нея. Започна да удря гърба му с длан, докато погълнатата вода се заизлива обратно, а въздухът нахлу със свистене през гърлото му.

В същото време Аболи отчаяно търсеше с поглед Дориан. Над повърхността на водата се стелеше облак барутен дим, който бавно пълзеше към брега. Оръдията се обаждаха сегиз-тогиз, но постепенно замлъкнаха, а корабите продължаваха да се отдалечават един от друг.

С един поглед Аболи установи, че „Минотавър“ е вече на половин миля разстояние и опънал всички платна, устремно се носи на север. Не направи опит да се възползва от безпомощността на „Серафим“, лишен от възможност да маневрира и да напада. Напротив, бягаше с пълен ход. Аболи не си губи повече времето с него, а продължи да се оглежда за Дориан.

Забеляза три джонки, заобиколили „Серафим“ на почтително разстояние, като чакали около ранен лъв. Ако корабът покажеше и най-слаб признак, че е в състояние да ги подгони, те щяха да се втурнат към плитчините на лагуната и сигурността на кораловите рифове, където големият съд не би могъл да ги преследва. Вързан за камарата развалини, виснали във водата през едната му страна, „Серафим“ не можеше да поеме галс срещу вятъра, а тласкан от него и течението, наближаваше фаталните коралови рифове.

Аболи видя, че Големият Дениъл и група моряци вече въртят брадвите, за да освободят кораба. Опита да извика за помощ, но те бяха твърде увлечени в работата си и гласът му не можа да надмогне шума от тъпите удари на брадвите и даваните с висок глас команди. После изведнъж съзря корпуса на една лодка да се подава от борда на „Серафим“ и бързо да слиза към водата. Хората веднага загребаха като луди към мястото, където Том и Аболи се държаха за счупената фокмачта. Аболи забеляза с удивление, че на руля е седнал Хал. Явно бе предал командването на кораба в ръцете на Нед Тайлър, за да може сам той да се притече на помощ на синовете си. Стана на крака и завика към Аболи:

— Къде е Дориан? За Бога, видя ли го някъде?

Аболи не можа да събере достатъчно въздух в измъчените си дробове, за да отговори. Лодката стигна при тях и трима души се протегнаха, за да ги извадят от водата. Положиха Том върху дъските на палубата и отново се хванаха за веслата. Аболи забеляза с облекчение, че Том прави опит да седне и се наведе да му помогне, докато Хал повтаряше въпроса си:

— За Бога, Аболи, къде е Дориан?

Все още неуспял да събере сили, Аболи посочи към облака барутен дим. Хал скочи върху скамейката и пазейки без усилие равновесие, заслони очи срещу отразените от водата лъчи на ранното слънце.

— Ето го! — извика той с дива радост, а после се обърна към гребците: — Давайте, момчета! Колкото можете! — Лодката започна да набира скорост под напора на дългите весла, насочена към мястото, където на четвърт миля от тях се виждаше като мъничко петънце главата на Дориан.

Това внезапно и прибързано отдалечаване на лодката от безопасната близост на „Серафим“ изглежда привлече вниманието на хората от една легнала в очакване джонка. Някой посочи главата на Дориан и възбудените викове на арабите долетяха до ушите на гребците. Кормчията на джонката натисна огромното кърмово весло с всичка сила и тя обърна нос. Екипажът се втурна да завърти голямото триъгълно платно и джонката се понесе към детето, в надпревара с лодката от „Серафим“.

— Греби! — изрева Хал, като осъзна опасността.

Аболи пусна Том и скочи към скамейката. Избута един от гребците и натисна веслото с цялата тежест на огромното си тяло. Мускулите му се издуха и затрептяха от усилието.

— Всички заедно, греби! — Той забърза ритъма и лодката се хвърли напред, разцепи вълните с нос и опръска гърбовете на гребците, напрегнати в усилие да стигнат първи при Дориан.

И тогава една голяма вълна издигна момчето, за да види приближаващата го лодка. Дориан вдигна ръка и им махна. Не бяха достатъчно близо, за да различат израза на лицето му, но той очевидно не бе забелязал прокрадващата се зад гърба му джонка.

— Плувай, момче! — извика Хал. — Плувай към нас! — Но Дориан не можеше да го чуе. Махна им още един път вяло с ръка и те разбраха, че силите го напускат. Утринният бриз беше слаб и непостоянен. Лодката се движеше по-бързо от джонката, но разстоянието между тях и Дориан бе по-голямо.

— Печелим, момчета! — окуражи ги Хал. — Ще стигнем преди тях.

Усети вятърът да бръсва бузата му, после, замря, за да духне отново по-силен и решителен. Видя как под напора му водната повърхност потъмнява, как минава над главата на Дориан и издува платното на джонката като мях за вино. Тя се хвърли напред, а носът й разпени водата под лъчите на утринното слънце.

Дориан бе чул изглежда виковете на арабите от приближаващата го джонка, защото изви глава към тях, а после заплува с вяли плясъци на уморените си ръце, в усилие да се измъкне от пиратите и да стигне своите в лодката. Едва напредваше през къдравата неспокойна вода.

Потресен, Хал преценяваше разстоянията и скоростта на двата съда и разбра, че няма да победят в това състезание.

— Греби! — ревна той отчаяно. — Сто златни лири, ако стигнем първи! Греби! За Бога, греби!

В джонката имаше поне двадесет души. Беше грозен малък съд с парцаливо, кърпено и мърляво платно. Боята му висеше на парцали, а външната обшивка приличаше на зебра от изпражненията на екипажа. Един от тях вдигна дългата си кремъклийка и се прицели над стесняващата се ивица вода към тях. От дулото на старинното оръжие излезе бял дим и Хал чу куршумът да свисти покрай ухото му, но това не го накара дори да трепне.

Аболи дърпаше дългото весло с такава сила и мощ, че очите му, налети с кръв, бяха изскочили от орбитите, а набразденото му лице се бе превърнало в ужасяващо зейнала уста. Веслото се гънеше като вейка в огромните му ръце, а водата се разделяше със свистене пред носа на лодката, за да остави бяла пенеста следа зад кърмата.

Джонката обаче бе по-бърза от тях, а разстоянието между нея и Дориан бе по-късо. Хал почувства, как леденият обръч на страха сковава гърдите му и най-накрая разбра, че ще ги изпреварят: намираха се все още на стотина ярда от Дориан, когато капитанът на джонката я изравни с него, зави по вятъра и задържа само толкова, колкото бе необходимо за петима от хората му да се надвесят през борда и хванат тялото на детето.

Измъкнаха го както размахва ръце и крака от морето, вода струеше от дрехите му, а ужасените му писъци звъняха в главата на Хал. Той измъкна пистолета изпод жакета си, но разбра че е безполезно, дори преди да чуе гласа на Аболи:

— Не, Гундуане! Може да нараните момчето.

Отпусна оръжието и загледа как вмъкват Дориан в мръсната джонка, а капитанът й обръща руля и се впуска по вятъра. Платното се изду с плясък и джонката потегли неочаквано бързо по най-благоприятния за нея галс.

Отдалечаваше се бързо към брега. Арабите сипеха обиди и подигравки по техен адрес. Неколцина изпразниха кремъклийките си и куршумите цопнаха около лодката.

Гребците на Хал се приведоха задъхани и плувнали в пот над веслата и загледаха след джонката. Никой не продума, само гледаха подире й, смазани от загубата на очарователното момче, станало всеобщ любимец.

После двама от арабите вдигнаха ритащото телце на Дориан високо във въздуха, така че от лодката добре да видят бледото му лице. Единият измъкна ятагана си от ножницата и го размаха високо над глава, така че сребристото острие улови слънчевите лъчи и заблестя. После вдигна брадичката на Дориан и дръпна главата му назад, като на прасе за клане. Допря острието до гърлото му и го задържа там, като се хилеше на останалите в джонката.

Хал усети как дълбоко в него нещо се откъсва и умира, а през устните му излезе неканен шепот:

— Господи, моля те, спаси момчето ми! Ще направя всичко, което ми повелиш, но моля те, спаси го!

Дориан още се блъскаше в ръцете на арабите и шапката падна от главата му. Златисточервените му къдри се разсипаха върху раменете и грейнаха под слънцето. Смаян, пиратът дръпна ножа от гърлото му. В джонката настъпи раздвижване и целият екипаж се скупчи около Дориан с викове и ръкомахания. Закриха го от погледа на моряците. Тласкана от голямото си триъгълно платно, джонката се отдалечи.

Тя бе вече на две мили от тях, когато Хал дойде на себе си и заповяда да гребат назад към „Серафим“, но през целия път гледаше назад след джонката, която следваше „Минотавър“ на север по протока.

— Там и ще ги търся — прошепна той. — И няма да спра, докато не ги открия.