Мусон

144.

— Има нещо тука, което не ми дава мира — каза Аболи, докато разглеждаше далечния керван през зрителната тръба.

— Сподели безпокойството си с мен! — прикани го Том със зле прикрит сарказъм.

Аболи сви рамене.

— Тия мъже са с дребен кокал и деликатна конструкция. Вървят с необикновена грация, леко като котки. Никога не съм виждал роби да се движат по този начин.

Арабският керван се виеше като змия надолу по склоновете на един хълм на три мили от наблюдателния им пост.

— Минали са само няколко седмици от тръгването им при езерата — обясни леката походка, по-скоро на себе си, отколкото на Аболи, Том. — Още са свежи и силни. — Не му се щеше да търси обяснение, което би осуетило атаката. Беше първият керван за този сезон и той бе започнал да се страхува, че изворът на блага може да пресъхне. Нямаше да позволи тази плячка да се изплъзне от мрежите му.

— Вярно, мъжете са млади и силни, но я виж жените! — Том си взе далекогледа и започна да ги разглежда. Усети стомахът му да се свива. Жените се различаваха по цвят, възраст и телосложение от своите мъже. — От различни племена са — заяви той с повече увереност в гласа, отколкото имаше в сърцето.

— Няма деца — отбеляза Аболи. — Къде са децата?

— Дяволите да те вземат, Аболи! — Том бе извън себе си. — В състояние си да накараш току-що цъфнала роза да замирише на прясно лайно.

И двамата замълчаха. Том насочи далекогледа към челото на колоната. Арабският главатар яздеше пъстра кобила с богата сбруя. Том установи от пръв поглед, че е отличен ездач и вероятно млад. Държеше се на седлото с непринудена лекота. Прехвърлил бе през рамо дълъг мускет, а на лакътя му висеше щит. От дясната му страна, яздеше копиеносец, готов да подаде оръжието, а някакво младо момче беше отляво. Личен слуга или момче за всичко, реши Том. Арабинът носеше тюрбан в синия цвят на халифското семейство, а свободния край забулваше лицето, оставяйки открити само очите.

— Бих искал да си премерим силите. — Том преодоля с усилие съмненията си. — Бога ми, прилича на сериозен противник.

— Бивните са къси и като гледам как ги носят — леки — тихо се обади Аболи.

Том се нахвърли отгоре му:

— Дошъл съм от сто мили да прибера тия бивни. Леки или тежки. И ще го сторя. Няма да подвия опашка към къщи, само защото ти си сънувал лош сън, Аболи.

Не трябваше да му казвам за съня, съжали Аболи, а на глас каза:

— Следвал съм те във всички безумни и дръзки начинания, които са ти идвали на ум, Клебе. Приеми го като белег на старческо слабоумие, но съм решил да умра до теб. Щом като толкова настояваш, нека се спуснем долу и да приберем тая лесна и богата плячка.

Том сгъна далекогледа и се усмихна.

— Да не говорим за умиране в такъв славен ден, стари приятелю. — Най-напред ще ги пуснем да минат, за да ги огледаме, а после ще ги изпреварим, та да намерим подходящо място за работата.

Спуснаха се долу, където Фунди държеше юздите на конете.