Мусон

47.

На борда на „Серафим“ кипеше трескава работа по спасяване на кораба. Това помогна на Хал да преодолее първите ужасяващи часове след загубата. Корабът не можеше да се управлява с фокмачта, такелаж и платна виснали от едната му страна във водата като огромна плаваща котва. Хал нареди да се опънат всички платна по здравите мачти, но това само щеше да отложи мига на крушението.

Под командата на Аболи и Големия Дениъл десетима мъже плъзнаха с брадви по фокмачтата и започнаха да секат въжета и платна от нея. Беше опасна дейност, защото при всяко прекъснато въже, равновесието на мачтата се нарушаваше и тя опасно се завърташе, заплашвайки да изтърси хората във водата.

„Серафим“ се бореше срещу чудовищната тяга на нежеланата си котва и приближаваше кораловите рифове, докато Хал тичаше от единия борд до другия, гледаше приближаващия бряг и наставляваше хората си на фокмачтата, като им показваше основните задържащи я въжета.

Вечно зеленият издут гръб на Раш Ибн Кум се издигаше все по-високо над борещия се за живота си кораб. Вълните надигаха корпуса му, докато дъното се плъзгаше към рифовете, наточили черни коралови зъби, готови да изкормят „Серафим“.

Но ето че най-подир рухналата мачта остана да се държи само на един щаг — десет инча дебело въже. Беше се опнало, твърдо като стомана, а от голямото напрежение мокрите му нишки започнаха да сълзят. Големият Дениъл отпрати останалите секачи на палубата, а сам остана да балансира без усилие върху неспокойната фокмачта. Застана устойчиво и внимателно пресметна удара. Вдигна брадвата високо над главата си, преди да я стовари върху опънатото въже. Премерил бе силата така добре, че не пресече цялото въже, а само пет от съставните в оплетката му.

Докато останалите се разнищваха и късаха със силно камшично плющене, а мачтата тромаво започна да се завърта под краката му, Големият Дениъл едва успя да притича по наклонената й повърхност до палубата горе. Най-накрая дебелият край на фокмачтата прехвърли със скърцане и скриптене борда и цопна в морето. Корабът бе свободен.

„Серафим“ реагира веднага и с благодарност на освобождаването си. Силно наклонената палуба се изправи, а корабът се подчини на руля с почти осезаема радост. Носът се изви към безопасните води далеч от Раш Ибн Кум, който се канеше да му стане вечен пристан.

Хал бързо прекоси палубата към подветрената страна и се помъчи да запамети мястото, където щеше да бъде изхвърлена върху рифовете отдалечаващата се мачта. След това цялото му внимание бе насочено към осигуряване на безопасен пристан за кораба.

След известни промени в платната на двете останали мачти, както и на руля, той успя да прекара тежко ранения „Серафим“ покрай носа в залива от другата му страна. И тук веднага разбра защо Ал Ауф бе избрал именно това място за засадата си.

Беше затворен залив с такава дълбочина, че повърхността му синееше под слънцето като в открито море. Високият нос го пазеше от набезите на мусона, а когато погледна през борда, ясно видя равното пясъчно дъно на десет фатома61 отдолу.

— Хвърляме котва, мастър Тайлър — каза той и докато тя пльосваше отвъд борда, а въжето й се изнизваше шумно през клюза, вълната отчаяние и болка, дебнеща през последните няколко часа, изведнъж връхлетя отгоре му със смазваща сила. Не можеше да мисли за нищо друго освен за Дориан. Картината на малкото телце в ръцете на арабските пирати и ножа опрян в гърлото му бе завинаги издълбана в съзнанието му. Мъката заличи цялата му решителност. Сякаш бе изсмукала всички сили от крайниците и дъха от дробовете му. Искаше да намери забрава. После го обзе желание да слезе в каютата, да се хвърли върху койката и да се предаде на мъката си.

Стоеше сам на юта, защото целият екипаж и офицерите му се държаха настрана и дори не поглеждаха към него. С вродения си такт, тези корави и груби мъже го оставяха сам с неговото страдание. Хал загледа пустия северен хоризонт. Сините води на протока блещукаха красиво под слънчевата светлина, но върху им нямаше ни платно, ни намек за помощ. Дориан го нямаше. Нямаше сили да се изправи и да обмисли следващото си действие, да даде следващата заповед на екипажа, който чакаше, без да поглежда към него.

Тогава приближи Аболи и докосна ръката му.

— Ще има време за това по-късно, Гундуане. Ако искате да спасите сина си, трябва да поправим кораба, за да го последваме. — Погледна към щръкналите трески от основата на мачтата, разцепена от желязното гюле. — Докато ридаете тук, денят си отива. Дайте нареждания!

Хал го погледна с празен поглед като пушач на опиум.

— Той е толкова млад, Аболи, толкова малък.

— Дайте нареждания, Гундуане!

— Уморен съм — отвърна Хал, — много съм уморен.

— Колкото и да боли, нямате право да се отпускате! — тихо каза Аболи. — Хайде, дайте нареждания!

Хал потръпна от усилието и отвори уста:

— Мастър Тайлър, искам двата катера и лодките да се спуснат на вода. — Думите излязоха с мъка през устата му, сякаш говореше чужд език.

— Слушам, капитане! — Нед забърза към него с изписано на лицето си облекчение.

Хал усети силите да се завръщат в тялото му, а решителността му да укрепва. Когато продължи, гласът му звучеше уверено:

— Лодките ще докарат изхвърлената мачта. Междувременно дърводелците да подготвят основата на фокмачтата за ново монтиране! Такелажниците да приготвят запасните платна и въжета за опъване на мачтата! — Докато даваше една след друга заповеди, свързани с поправката на кораба, той хвърли поглед към слънцето. То бе минало зенита си. — Хората да се нахранят по вахти! Надали ще има много време за ядене и отдих, преди да завършим ремонта на кораба.

Хал беше на руля на катера в челото на малката флотилия, заобиколила нос Раш Ибн Кум. Двата катера бяха преустроени. Сега представляваха открити двадесет и петфутови лодки, но с повишена мореходност, способни да изкарат дълго време в открития океан, както и да се справят с тежка задача, каквато бе замислил Хал.

Щом се показаха иззад носа, Хал съзря мачтата. Дори от две мили разстояние, не беше трудно да се различи обвития в лъснали бели платна корпус, на черния фон на кораловия риф, който я бе хванал в плен. Когато приближиха, Хал се убеди, че ги очаква тежка работа по освобождаване на дългия боров ствол на мачтата. Платна и въжета се бяха омотали около назъбената коралова скала, а изгърбените вълни откъм протока се хвърляха отгоре и заливаха мачтата с пенливи потоци вода.

Алф Уилсън прекара една от лодките през проход в кораловия риф и влезе в спокойните води на лагуната — оттам беше по-лесно за хората, въоръжени с брадви и ножове, да се изкатерят на рифа. Докато водата бушуваше и кипеше около тях, те се държаха здраво за мачтата.

В същото време петима сред най-добрите плувци, водени от Аболи и Големия Дениъл бяха доплували до рифа от лодките и катерите, със завързани тънки въжета около кръста си. Подадоха краищата на хората, пристигнали вече при мачтата и безпрепятствено се завърнаха в лодките.

Тънките въжета бяха използвани за изтегляне на по-дебели и здрави до заклещената мачта. След като краищата им бяха завързани за ствола й, малките лодки започнаха опити да изтеглят от рифа дългата шестдесет фута мачта.

Всички лодки имаха по два екипажа, така че умореше ли се единият, другият да може да заеме мястото му без прекъсване. Най-напред обраха луфтовете по въжетата и когато те се изпънаха, натиснаха едновременно здраво весла. Хората с брадвите сечаха въжета и платна, които се бяха здраво омотали около ръбове и зъбери по рифа, мъчейки се с всички сили да освободят мачтата от мъртвата хватка. Веслата пенеха морската вода, докато лодките дърпаха упорития си товар. Мачтата помръдна, после се плъзна няколко ярда и хората закрещяха победоносно, но тя веднага спря, заклещена така, както и преди. Тежката работа трябваше да започне отначало. Малко по малко коралът неохотно отстъпваше, но Хал трябваше три пъти да сменя екипажите, преди мачтата най-после да се измъкне от рифа и да я изтеглят в по-дълбоки води.

Алф Уилсън прибра хората си, които още се държаха за мачтата. Когато ги издърпаха от водата, ръцете и краката им бяха цели изпорязани от безмилостните корали. Хал знаеше, че много от тия рани ще гноясат — коралът беше отровен като змия.

Слънцето вече залязваше. Хал отново смени гребците и малките лодки се отправиха в дългия си път отвъд носа към безопасността на залива. С тегления тежък товар, те сякаш не помръдваха от мястото си върху водата. Сякаш напълно без полза оставаха усилията на ръце и крака и напразно тропическото слънце изгаряше до кървавочервено напрегнатите гърбове, и всуе капеше обилна пот върху дъските под скамейките на гребците. Спъвани от товара си лодките напредваха инч по инч към върха на носа, но когато се опитаха да го заобиколят, течението здраво ги захапа и повече не ги пусна.

Докато се бореха с него, слънцето залезе. Макар да бяха близо до пълно изтощение, макар всеки мускул в телата им да се късаше от болка, а очите да отразяваха мъката от страхотните усилия, те не можеха да спрат за отдих. Стореха ли го, течението щеше незабавно да ги изхвърли върху рифа. За да вдъхне сили на хората, Хал свали жакета и ризата си и хвана едно гребло. Нито мускулите на гърба, нито кожата на дланите му бяха привикнали с тая тежка работа, както бяха привикнали хората му. След първия час, той щеше да изпадне в транс от болка, а дръжката на веслото вече бе станала хлъзгава и лепкава от кръвта на ожулените му длани. Но страданието от тази болка, както и хипнотичният ритъм на гребането — тегли-отпусни, — му помогнаха да откъсне мислите си от по-дълбоката болка, причинена от загубата на сина му.

Малко преди полунощ, приливът започна да работи в тяхна подкрепа. Те бавно заобиколиха носа и се плъзнаха в закрилата на лагуната. Най-накрая съзряха кротко легналия над котвата си, в лунна светлина, „Серафим“. Неподвижното огледало на залива бе изпъстрено с отраженията на звездите. След като привързаха мачтата за корпуса на кораба, малцина имаха сили да се изкачат по въжената стълба. Повечето се свиха на дъното на лодките, заспали мъртвешки сън, преди да са допрели глава до палубата.

Хал се изкачи с усилие на волята до палубата при Нед Тайлър, който го очакваше до релинга. В светлината на фенера очите му изразяваха уважение към изтощения от работа Хал и окървавените му длани.

— Сега ще извикам лекаря да Ви прегледа.

Пристъпи към Хал, за да му помогне да се качи, но той го спря с поглед.

— Къде е Том? — попита дрезгаво. — Къде е синът ми?

Нед погледна нагоре и проследил погледа му, Хал видя малка фигура високо горе на главната мачта.

— Не е мръднал оттам, откакто пуснахме котва — съобщи Нед.

— Нека хората получат по глътка ром на закуска, мастър Тайлър — нареди Хал, — но ги събудете призори. Бог ми е свидетел, че са заслужили почивка, но не мога да им я дам. Не и преди „Серафим“ отново да е готов за плаване.

Макар всеки мускул в тялото му да крещеше за почивка, а сам той да се олюляваше от умора, Хал отиде до главната мачта и започна дълго изкачване към реята.