Мусон

124.

Десет дни след триумфалното влизане в Мускат и седмица преди началото на Рамадана, в двореца се извърши коронация на новия халиф и събитието бе отпразнувано тържествено в целия град. Повечето пустинни воини си бяха заминали за своите селца край малки оазиси, пръснати из целия омански халифат, защото те бяха чеда на пустинята и душите им крееха зад стените на големия град. Положиха клетва за вярност пред Ал Малик и потеглиха на камилите си, натоварени с плячка от турската армия.

Останалите се присъединиха към всенародните тържества по улиците на града, където цели камили и овни се въртяха на шишове по сукове и площади. Виеха рогове, биеха тъпани, мъже танцуваха по улиците, а от горните етажи на сгушените една до друга къщи, ги наблюдаваха забулени жени.

Новият халиф тръгна начело на цяла процесия из улиците, като на всеки няколко крачки спираше, за да прегърне сражавал се под знамето му войн. Тълпата надаваше радостни викове, стреляше във въздуха и се просваше в краката му.

Халифът се прибра в двореца късно след полунощ и шейх Ал Салил беше неотлъчно до него, както през целия ден.

— Остани с мен още малко! — нареди халифът, когато стигнаха дверите на покоите му. Хвана Дориан за рамо и го преведе през помещението до един балкон, с изглед към морето и улиците на града. Музика и викове на весели тълпи достигаха едва-едва до слуха им, а пламъците на огньовете се отразяваха от белите стени и осветяваха фигурите на танцуващите. — Дължа ти обяснение за помилването на Заин — промълви халифът.

— Нищо не ми дължите, Велики! — възрази Дориан. — Аз съм този, който Ви дължи всичко.

— Заин заслужаваше сурово наказание. Той е предател и аз знам как се е отнесъл към твоите другари в Прохода на умната газела.

— Моите чувства са без значение — отвърна Дориан. — Дразни ме стореното на Вас, както и онова, което един ден отново ще Ви стори.

— Мислиш, че разкаянието му бе преструвка?

— Той жадува за трона. По-спокоен щях да се чувствам, да бяхте пуснал скорпион в пазвата си или кобра в постелята си.

Халифът въздъхна с печал.

— Той е най-големият ми син. Не биваше да започна управлението си с неговото убийство. Но по такъв начин те излагам на голяма опасност, защото омразата му към тебе е непреодолима.

— Аз мога да се пазя, татко.

— Това вече си го доказвал. — Халифът се засмя тихичко. — Нека минем към други въпроси. Искам да ти възложа нова задача. Опасна и трудна.

— Само заповядайте, Велики!

— Търговията с вътрешността на континента е основен фактор за благоденствието на народа ни. Ние, бедни номади едно време, днес сме мореплаватели и търговци.

— Разбирам, татко.

— Днес пристигна пратеник от Занзибар. Търговията в Африка е изправена пред нова сериозна опасност. Застрашено е дори самото съществуване на базите ни в Занзибар и Ламу.

— Как е възможно това?

— Банда мародери вилнее из търговските пътища между Брега на треската и Големите езера. Търговията ни с вътрешността е в опасност.

— Да не би да въстават чернокожите племена? — попита Дориан.

— Може и така да е. Знаем, че сред разбойниците има чернокожи, но според други слухове, ръководят ги франкски неверници.

— От коя държава? — попита Дориан.

Халифът сви рамене.

— Това е неизвестно. Едно е сигурно: нападат безмилостно керваните ни с роби. Тази година сме се лишили от почти целия приход, който ни носи търговията с роби, заедно с огромни количества злато и слонова кост, превозвани от вътрешността към брега.

— Какво трябва да сторя?

— Ще ти дам ферман и като генерал от моята армия ще тръгнеш начело на колкото искаш воини — хиляда, две хиляди, — за да отплаваш на юг към Ламу. Ще прекосиш протока и ще навлезеш във вътрешността, за да сложиш край на тия безчинства.

— Кога искате да тръгна?

— Трябва да вдигнеш платна при новолуние, щом свърши Рамадана!