Мусон

4.

Аболи и Дениъл бяха изчистили калта от каретата, а космите на конете отново лъснаха като полиран метал. Хал бе имал достатъчно време да се изкъпе и да получи почистените си дрехи, преди да дойде време за тръгване към Чайлдс.

„Бомбай хаус“ се криеше зад висока ограда сред огромна градина, на един хвърлей от Съдебната палата и централата на Източноиндийската компания, разположена на „Леденхол стрийт“. При обкованите с желязо порти имаше пазачи, но те мигом ги отвориха, щом Аболи назова името на господаря си. Трима лакеи очакваха Хал при главния вход на сградата, за да вземат наметалото и шапката му и да го придружат вътре. Там го пое майордомът, за да го поведе през цяла редица просторни зали, украсени с огледала и огромни маслени картини, изобразяващи кораби, битки и екзотични пейзажи.

Докато се придвижваха, големите зали с обществен достъп отстъпиха място на по-скромни по размери помещения и Хал разбра, че са навлезли в частния сектор на огромната къща. Най-накрая спряха пред една врата така невзрачна, че той би я отминал, ако началникът на прислугата не бе почукал по нея със своя жезъл.

— Влез! — избумтя отвътре познатият глас и Хал мина с приведена глава през вратата, за да попадне в малка, но пищно украсена стая. Облицованите с дърво стени бяха окичени с гоблени от Индиите и Арабия, а самата стая едва събираше голямата маса, отрупана със сребърни чинии и позлатени супници, от които се разнасяха пикантни аромати и струйки пара.

— Точен, както винаги — похвали го лорд Чайлдс. Той бе седнал в началото на масата, разлял се извън огромен тапициран стол. — Прости ми, задето не мога да стана и те посрещна, както подобава, Кортни. Проклетата подагра пак ме е стегнала. — Той посочи качения си върху табуретка крак, омотан в превръзки. — Виждали сте се с Осуалд, разбира се.

— Имал съм тази чест — поклони се Хал към канцлера. — Добър вечер, милорд. Срещнахме се в дома на Самюъл Пепи миналия август.

— Добър вечер, сър Хенри. Много добре си спомням нашата среща. — Лорд Хайд се усмихна и му отправи полупоклон от място. — Вие не сте човек, който се забравя лесно. — Разговорът започва благоприятно, помисли си Хал.

Чайлдс му махна непринудено да седне до него.

— Седни тук, та да си чуваме приказката. Свали палтото и перуката, човече. Нека се разположим удобно. — Той погледна гъстата черна коса на Хал, само тук-там бродирана със сребро и добави: — Е да, разбира се, ти не носиш перука и много хубаво правиш. Ние, осъдените да живеем в града нещастници, трябва да се съобразяваме с модата.

Косите на другите двама бяха ниско остригани, съблекли се бяха по ризи с разкопчани яки. Чайлдс бе вързал салфетка около врата си и не бяха изчакали Хал, за да започнат да се хранят. Ако се съди по купчината празни черупки от стриди, Чайлдс бе унищожил вече няколко дузини. Хал свали палтото си, подаде го на един лакей и зае предложеното му място.

— Какво предпочиташ, Кортни, рейнско или мадейра? — Чайлдс даде знак на един от прислужниците да му напълни чашата. Хал предпочете рейнското. От опит знаеше, че вечерята ще е дълга и че зад измамната сладост на мадейрата се крие коварна сила. След като му напълниха чашата и оставиха пред него голямо плато със стриди от Колчестър, Чайлдс отпрати с жест прислугата, за да разговарят спокойно. Почти веднага зачекнаха злободневния проблем за войната в Ирландия. Сваленият Крал Джеймс бе отплавал от Франция за Ирландия, за да събере армия сред католическите си поддръжници там и се сражаваше срещу верните на крал Уилям сили. Осуалд Хайд се оплака от високата цена на кампанията, обаче Чайлдс изрази радостта си по повод успешната отбрана на Лондондери и Енискилен от частите на Негово Величество.

— Можете да бъдете сигурни, че щом се справи с ирландците, кралят ще насочи цялото си внимание към Франция — каза Осуалд Хайд, след което засмука нова стрида с тъжната физиономия, която му стоеше така непринудено. — Пак ще трябва да ходя в Парламента, да моля за пари.

Макар да живееше в провинцията, Хал беше много добре осведомен за събитията по света, тъй като поддържаше редовна кореспонденция с многобройните си приятели в Лондон. Беше изцяло в състояние да следи тънките криволици на разговора и дори да прави съвсем уместни забележки.

— Нямаме кой знае какъв избор в дадения случай — каза той. — След като Луи завладя Рейнската област, ние бяхме длъжни да тръгнем срещу него по силата на Виенския алианс. — Това мнение се споделяше и от другите двама и той почувства одобрението им, макар Хайд да продължи жалбите си по повод големите разходи за континенталната кампания.

— Съгласен съм, че трябва да воюваме с Франция, но за Бога, още не сме изплатили дълговете, направени във връзка с Холандската война и Пожара. Чернилката и Джейми ни оставиха борчове към всяка банка в Европа. — Чернилката беше прякор на Чарлз Втори, Веселия Монарх. Джейми беше Джеймс Втори, негов наследник на трона, на който остана едва три години преди врага му — Римокатолическата църква — да го прогони във Франция. Уилям, Щатхалтер на Обединените холандски провинции и четвърти по ред наследник на короната, бе повикан, заедно със съпругата си Мери, да заеме английския трон. Мери беше дъщеря на Джеймс, което правеше тази стъпка още по-законна и естествено — двамата бяха ревностни протестанти.

След като приключиха със сградите, Чайлдс отново извика прислугата, за да поднесе останалите блюда. Сам той се нахвърли върху една дувърска сепия, сякаш му беше смъртен враг. Продължиха с агнешко и телешко, които прокарваха с помощта на три различни бульона от сребърните супници. Добро червено вино замести малко тръпчивото бяло рейнско.

Хал отпиваше много пестеливо от чашата си, защото разговорът беше интересен, а кухнята на тънките плетеници от държавна власт и политика рядко ставаше негово достояние. Не би допуснал да се замае даже и от най-скъпото вино. Разговорът шареше от коронацията на Петър в Русия до френското нахлуване в Канада, от клането на американски заселници от племето йерокези до маратаското въстание срещу могулския владетел Аурангцеб в Индия.

Последната тема бързо прехвърли нещата към истинската причина за това събиране — делата и благосъстоянието на английската Източноиндийска компания. Хал долови промяната в настроението на двамата събеседници по особените погледи, които започнаха да му отправят. Те станаха изведнъж хитри и преценяващи.

— Чувам, че държите сериозен дял от акциите на компанията? — невинно се поинтересува лорд Хайд.

— Имах този късмет, да закупя малко акции, когато се завърнах от Изтока през седемдесетте — скромно се съгласи Хал — и от тогава, сегиз-тогиз, когато съдбата е милостива към мене, добавям по нещичко.

Чайлдс махна с ръка.

— Цял свят знае за изключителните заслуги на баща ти и твоите по време на Холандската война, а и след нея, както и за значителните добавки към имота ти, в резултат от военна плячка и търговски плавания до бреговете на островите на подправките и източното крайбрежие на африканския континент. — Той се обърна към канцлера: — Сър Хенри държи четири и половина процента от акциите на Компанията, без да броим зестрата на Елис Гренвил, която съвсем наскоро се омъжи за най-големия му син.

Хайд изглеждаше впечатлен, докато пресмяташе наум паричния израз на споменатата цифра.

— Доказал сте способностите си на мореплавател — промълви Хайд. — И благоразумен инвеститор. Напълно заслужавате придобитото. — Гледаше Хал с пронизващ поглед и той разбра, че най-после са стигнали до същината на въпроса. — Още повече, че вашите интереси са тясно свързани с нашите — тихо продължи канцлерът. — Ние всички притежаваме акции, като най-много има Короната. Така че, последните новини от Индиите засягат всички нас, по най-болезнен начин.

Някаква топка се сви в стомаха на Хал. Той се изправи на стола си и попита напрегнато:

— Извинете, но аз пристигнах в Лондон едва тази сутрин и нищо не знам.

— Тогава имаш късмет, защото новините никак не са добри — изръмжа Чайлдс и поднесе парче телешко към устата си. — Преди две седмици кораб на Компанията „Йомен ъв Йорк“ пристана на фирмения док. Плавал шестдесет и два дни от Бомбай с товар от памук и редки багрила. Носел съобщение от Джералд Онгие, губернатор на колонията. — Чайлдс млъкна и поклати глава, сякаш не му се щеше да произнесе следващото изречение. — Загубили сме два кораба. „Минотавър“ и „Албион спринг“.

Хал се дръпна назад, сякаш го бяха ударили в главата.

— Но те са гордостта на флотилията — извика той.

Това не бе за вярване. Корабите на Източноевропейската компания, тези представителни, величествени съдове, бяха господари на моретата не само заради товара си, а заради престижа на огромната и просперираща компания, която ги притежаваше, както и заради английския кралски флаг, под който плаваха.

— Корабокрушения? — Хал беше смаян. Дори такава компания ще се разтърси от мащаба на подобна загуба. Един загубен кораб от този вид беше ужасен удар, но два означаваше катастрофа. Може би сто хиляди фунта стерлинги заедно с товарите.

— Къде е станало? — попита той. — Плитчините на Агула? Кораловите рифове при Маскарените?

— Не са потънали — зловещо отговори Чайлдс.

— Тогава какво?

— Пирати. Корсари.

— Сигурен ли сте? Откъде знаете? — Корабите на Компанията бяха бързоходни и добре въоръжени именно за такива случаи. За залавяне на неин съд бяха необходими усилията на голям военен кораб. Когато новината се разчуеше, цената на акциите щеше да падне. Собственото му състояние щеше да олекне с хиляди, по-скоро с десетки хиляди лири.

— Двата кораба ги няма от месеци. Нямахме новини за никой от тях — каза Чайлдс. — Но както личи, от „Минотавър“ се е спасил един моряк. Почти четиридесет дни се носел по вълните на някакво дърво. Пиел по малко дъждовна вода и ял рибата, която успявал да улови, докато най-накрая бил изхвърлен на дивия африкански бряг. Вървял седмици, докато стигне португалското заселение Лобито. Там успял да се качи на малък кораб до Бомбай. Разказал историята си на губернатора Онгие, който го изпратил при нас, на борда на „Йомен ъв Йорк“.

— Къде е тоя моряк? — попита Хал. — Говорихте ли с него? Може ли да му се вярва?

Чайлдс спря с ръка потока въпроси.

— Той е на сигурно място и за него се грижат добре, но не бихме желали да тръгне да разправя историята си по улици и кръчми.

Хал кимна. Това бе благоразумно.

— Да, разговарях с него надълго и широко. Изглежда разумен момък, корав и съобразителен, ако разказаното от него е вярно, а аз мисля, че е.

— Какво е станало, според него?

— В общи линии, „Минотавър“ спасил дванадесет души екипаж от една малка шхуна край Мадагаскар, малко преди тя да потъне. Още първата нощ, спасените завладели мостика по време на втората вахта. Скрили оръжие в дрехите си и изклали вахтените. Естествено, за екипажа на „Минотавър“ не би представлявало никаква трудност, да се справи с шепа бандити, но в тоя момент цяла флотилия лодки се появили от тъмнината, явно по даден сигнал, а бандата на борда парализирала отбраната достатъчно дълго, за да бъде всичко загубено.

— Как се е измъкнал този моряк?

— Повечето от екипажа били изклани, но този мъж — Уилсън се казва — убедил пиратския капитан, че иска да служи при него и да го заведе при друга плячка. След това Уилсън се възползвал от първата възможност да се измъкне, като напуснал кораба през една от оръдейните амбразури. — Чайлдс отвори сребърна кутия и измъкна нещо дълго и тъмно на цвят, подобно на парче суха дървесна кора. — Тютюневи листа навити на пръчка — поясни той. — От испанските колонии в Америка. Наричат ги цигаро. Започнах да ги предпочитам пред лулата. Ще опиташ ли една? — Чайлдс направи цяло представление от обрязването на цигарото.

Хал го пое и помириса с подозрение. Ароматът се оказа изненадващо приятен. Последва примера на Чайлдс и запали края от поднесената от него свещ. Дръпна внимателно и установи, че независимо от току-що нанесения му удар, вкусът беше приятен.

Другите двама вече пушеха, така че Хал имаше време да помисли върху чутото.

— Казвате, че са загубени два кораба.

— Да — отвърна Чайлдс. — „Албион спринг“ няколко седмици преди „Минотавър“. Завладян от същата шайка главорези.

— От къде знаете?

— Пиратският капитан се похвалил на същия тоя Уилсън.

След още една продължителна пауза Хал попита:

— Какво смятате да предприемете по въпроса, милорд? — Пулсът му се учести, когато забеляза как двамата се спогледаха и той най-после започна да се досеща за какво са го поканили на тази интимна вечеря.

Чайлдс обърса с ръка мазнината от устата си и смигна съучастнически на Хал.

— Ще изпратим някого да му види сметката на тоя пират, Янгири. Така се казва разбойникът.

— Кого ще изпратите? — попита Хал, макар че вече знаеше отговора.

— Как кого, тебе естествено!

— Но милорд, аз вече съм земеделец, провинциален благородник.

— Само от няколко години — намеси се Хайд. — Преди това бяхте един от най-преуспяващите мореплаватели в южните и източни морета. — Хал мълчеше. Това беше истина, разбира се. Тези двамата знаеха всичко за него. Сигурно можеха да му разкажат с подробности всяко негово плаване.

— Лордове, имам семейство, четирима сина, за които трябва да се грижа и нямам жена, с която да споделя отговорността. Точно по тая причина оставих мореплаването.

— Да, знам защо се отказа от морето, Кортни и приеми най-дълбоките ми съболезнования за загубата на твоята съпруга. Но от друга страна, дори и най-малкият ти син вече трябва да е на възрастта, когато ти за пръв път тръгна по море. Не виждам пречка да намериш място за всичките си синове на някой добър кораб. — И това е вярно. Чайлдс явно се бе подготвил много внимателно, но Хал нямаше намерение да му се даде лесно.

— Не мога да изоставя задълженията си в Хай Уийлд. Ако имотите ми не се управляват както трябва, ще стигна до просяшка тояга.

— Скъпи ми, сър Хенри — усмихна се Чайлдс, — собственият ми син учеше в Кралския колеж с твоя Уилям. Доколкото разбирам, управлението на имотите е почти изцяло задължение на младия Уилям, докато ти посвещаваш по-голямата част от времето си на соколи, лов, книги и спомени със старите си морски другари.

Хал се изчерви от яд. Така ли оценяваше Уилям неговия принос в управлението на мините и Хай Уийлд?

— Ако тоя тип, Янгири, не бъде в кратък срок поставен на място, всички ще стигнем до просяшка тояга — заяви Чайлдс. — Ти си най-подходящ за изпълнение на тая задача и това е ясно на всички.

— Борбата с пиратството е задача на кралския флот — упорито се държеше Хал.

— Така е — съгласи се Хайд, — но до края на годината ще влезем във война с Франция и пред кралския флот ще възникнат по-належащи задачи. Може да минат няколко години, преди Адмиралтейството да е в състояние да се заеме с разчистване на далечните морета, а ние не можем да чакаме толкова. Янгири вече разполага с два кораба с голяма огнева мощ. Кой ще гарантира, че след година-две няма да бъде достатъчно силен да нападне Бомбай или крайбрежните ни кантори? Акциите ти тогава няма да струват много.

Хал се завъртя неспокойно на стола си, като си играеше с чашата за вино. Точно на такова нещо се бе надявал тайно през последните отегчителни месеци на бездействие. Кръвта му бушуваше, мисълта му бягаше насам-натам, като пчела по цъфнало дърво.

— Нямам кораб — каза Хал. Продал бе „Голдън бау“, когато се установи в Девън, пък и той бе износен и наполовина изяден от червеите. — Ще ми трябва кораб като „Минотавър“ или по-силен от него.

— Мога да ти предложа ескадра от два прекрасни кораба — с готовност отвърна Чайлдс. — Флагман ще бъде новопостроеният „Серафим“, най-добрият кораб, който Компанията е имала. Тридесет и шест оръдия и бърз като чайка. В този момент го донатъкмяват в корабостроителницата на Дептфорд. Ще бъде готов до края на месеца.

— А другия? — попита Хал.

— „Йомен ъв Йорк“, който докара оня момък Уилсън от Бомбай. До седмица също ще бъде готов за плаване. И той с тридесет и шест оръдия. Капитан е Едуард Андерсън, много добър моряк.

— Познавам го добре — кимна Хал. — А с какви правомощия ще плавам? — Решил бе да поупорства още малко.

— Утре на обяд ще Ви представя собственоръчно подписан от Негово Величество мандат, по силата на който можете да издирите и унищожите или вземете като плячка цялото имущество на корсарите.

— Какви са условията за плячката? — Хал насочи цялото си внимание към канцлера.

— Една трета за Короната, една за Източноиндийската компания и една за Вас и екипажа — предложи Хайд.

— Ако тръгна, за което не гарантирам, искам половината за мен и хората ми.

— Вярно е значи. — Хайд изглеждаше отчаян. — Наистина се пазарите като циганин. Можем да обсъдим въпроса, след като се съгласите да приемете мандата.

— Ще искам да търгувам за собствена сметка, по време на плаването.

Железен закон за Компанията бе, капитаните да не търгуват за собствена сметка, защото иначе се създаваха условия за конфликт на интереси. Лицето на Чайлдс потъмня и бузите му се издуха от яд.

— В никакъв случай! Не мога да допусна това. То би създало опасен прецедент. — И веднага разбра, че Хал е заложил капана и той вече е в него.

— Добре — тихо отвърна Кортни, — ще се откажа от това, ако ми се гарантира половината плячка.

Чайлдс се задъха от яд пред такова безочие, но Хайд му се усмихна печално.

— Пипна те, Никълъс! Едното или другото, кое да бъде? Плячката или търговията?

Чайлдс мислеше напрегнато. Плячката би могла да надхвърли значително и най-голямата търговска печалба, реализирана дори от опитен и съобразителен мореплавател по бреговете на Азия и Африка, но правото да се търгува беше свято и запазено единствено за Компанията.

— Добре — съгласи се той. — Половината плячка, но никаква търговия.

Хал се намръщи, но беше доволен. Кимна с привидна неохота.

— Ще ми трябва седмица да си помисля.

— Нямате толкова време — възрази Хайд. — Отговорът ни е нужен сега. Негово Величество очаква доклада ми утре сутрин.

— Много неща имам да обмисля, преди да приема мандата — отвърна Хал и се облегна назад с решително скръстени на гърдите ръце. Може би пък, щеше да измъкне още нещо.

— Хенри Кортни, барон на Дартмут — измърмори Хайд, — тая титла не звучи ли привлекателно?

Хал отпусна ръце и се наведе напред така изненадан, че допусна радостта да озари чертите му. Лорд! Никога по-рано не си бе позволявал дори да помисли за това. А именно то беше едно от малкото неща, които не му достигаха в тоя свят.

— Подигравате ли се, сър? — попита той. — Моля изразете се ясно.

— Приемете мандата начаса и донесете главата на тоя Янгири в буре сол и аз тържествено Ви заявявам, че баронската титла е ваша. Какво ще кажете, сър Хал?

Хал се усмихна. Той беше член на Камарата, наистина от най-висок ранг, но следващото стъпало щеше да го вкара в Горната камара, щеше да стане лорд.

— Вие сте този, който здраво се пазари, милорд. Не мога повече да устоявам нито на вашите ласкателства, нито на моя дълг.

Хал вдигна чаша и двамата последваха примера му.

— Попътен вятър и добра сполука! — вдигна тост той.

— Злато и слава! — вдигна по-добър тост Хайд и те пресушиха чаши.

Когато ги оставиха, Хайд подсуши устни със салфетката и попита:

— Досега не сте представян в двореца, нали сър Хал?

Когато Хал поклати глава, той продължи:

— Ако ще ставате пер един ден, трябва да уредим и това, преди да напуснете Лондон. В два следобед този петък, в палата Сейнт Джеймс. Кралят дава прощален прием, преди да отплава за Ирландия, за да оглави кампанията срещу своя тъст. Ще изпратя човек да Ви доведе.