Мусон

40.

Хал отнесе кожения чувал в каютата си. Двамата му сина го следваха, оставяйки по палубата локви вода. „Серафим“ се мяташе на котвеното въже, подхвърлян насам-натам от бурята.

Хал отпусна чувала със скъпоценния товар на пода до ковчега. Болтовете, които държаха капака бяха предварително охлабени и сега ги извади бързо. Вдигна капака и го остави встрани. Внимателно положи чувала вътре, като го завъртя в различни посоки, докато легна добре. Уплътни го с кълчища, за да не се тръскат и счупят по дългия път крехките кости. Том му помогна да сложи капака на място. Взе отвертката от ръката на баща си и помоли:

— Нека имам тая чест, татко!

— Ти си я заслужи — съгласи се Хал. — И двамата я заслужихте. Нека Дориан ти помогне!

Подаде на момчето друга отвертка от сандъчето с инструменти и загледа как притискат капака на мястото му.

— Когато положим дядо ви в каменния саркофаг, приготвен от мен преди двадесет години в черковната крипта на Хай Уийлд, ще му отслужим християнска служба — каза им Хал и се попита, дали всичките му синове ще бъдат заедно в този ден. Прогони нерадостните мисли. — Идете да се преоблечете в сухи дрехи! После проверете, да не би, въпреки лошото време, готвачът да е запалил огъня. Нека ви даде нещо топло за ядене и пиене.

При вратата спря Дориан с думите:

— Вече никой не може да те нарича бебе. Тази вечер ти доказа, че си мъж по всичко друго, освен по ръст. Ти спаси живота на всички ни. — Усмивката на момчето беше така лъчезарна, а красотата му, въпреки полепналите по лицето мокри къдрици, така неотразима, че сърцето на Хал се сви.

След малко той чу бърборенето на двамата братя в съседната миниатюрна каюта, освободена от сестрите Бийти, а после стъпките им заглъхнаха по коридора към камбуза, където щяха да изнудват готвача.

Хал запали две свещи и ги закрепи върху капака на бащиния ковчег. После коленичи на пода пред него и започна дългото си бдение. От време на време произнасяше на глас молитви за упокой на душата и опрощаване на греховете му. Един-два пъти му заговори тихо, припомняйки случки от съвместния им живот. Картината на страшната смърт на сър Френсис Кортни не излизаше от съзнанието му. Макар нощта да бе дълга, а той — изтощен и премръзнал, бдението приключи едва когато утринната зора, сива от бурята, започна да се прокрадва през кърмовото прозорче. Тогава се надигна и излезе на палубата.

— Добро утро, мастър Тайлър. Извикайте и двете вахти за вдигане на котва! — Хората изпълниха палубата. Неколцина застанаха при кабестана48 и зъбите започнаха да прищракват един след друг, докато навиваха котвеното въже. В същото време други се хвърлиха към вантите и заеха местата си по реите.

Хал нареди да се опъне фока49 за малко, колкото корабът да измъкне котвата от пясъчното дъно, после отново го събраха, щом въжето се опъна като тетива на лък. Слушаше зъбците: щрак, щрак… после продължителна пауза и пак щрак… щрак. Щракането зачестяваше, докато накрая се превърна в бърз ромон, котвата се отдели от дъното и въжето започна бързо да се навива през клюза.

— Главните платна! — изрева Хал и щом бяха пуснати, вятърът ги изпъна като тъпани. „Серафим“ нетърпеливо подскочи, леко зави нос и весело се понесе напред. Хората по реите нададоха победоносен вик. След миг от главната мачта се разнесе викът на Том:

— Слушай на палубата! Лодка!

— Какво е разстоянието? — викна нагоре Хал.

— Тъкмо се отделя от плажа. Станаха две, не — три лодки!

Хал се опря на подветрения релинг и вдигна далекогледа. Морето бе оловносиво с хиляди бели зайчета. Ниски облаци висяха над него и скриваха върха на планината. Улови в тръбата трите лодки, тръгнали срещу вятъра и течението и пенестите фонтани отстрани на носовете им. Идваха към „Серафим“.

— Имаме посетители, капитане — каза застаналия до него Нед.

Хал изръмжа и фокусира далекогледа. Виждаше холандските униформи и блясъка на байонети.

— Не мисля, че искат да ни кажат нещо, което бихме желали да чуем, мастър Тайлър. — Събра шумно далекогледа. Очевидно войници от крепостта. Снощната олелия на брега е привлякла вниманието им. Обърна гръб на далечната флотилия и с усмивка даде следващото нареждане:

— Насочете кораба към подветрената страна на „Йомен ъв Йорк“, колкото може по-близо, мастър Тайлър!

На половин кабелт от „Йомен“, корабът спря и спусна лодка. Ковчегът от тиково дърво бе натоварен в нея, както подскачаше край борда. Хал се спусна по въжената стълба след гребците, настани се на руля и заповяда курс към „Йомен“. Андерсън чакаше при релинга и Хал се изправи на кърмата, за да го приветства.

— Карам Ви товара.

— Готов съм да го приема — викна Андерсън в отговор и хората му спуснаха мрежа от главната рея. Лодката се люлееше отдолу и с големи усилия сандъкът бе настанен в мрежата.

— Вдигай! — викна Хал и ковчегът на баща му се извиси над водата, а после бе прехвърлен на палубата на „Йомен“.

— Много съм Ви задължен, сър — извика Хал към палубата високо над себе си.

— Радвам се да Ви услужа, сър — отвърна Андерсън — Желая Ви попътен вятър. — Докосна за поздрав периферията на шапката си.

— До нова среща — каза Хал.

Тогава над релинга надникна главата на Гай. Изглеждаше бледен, сякаш първите пристъпи на морската болест вече го бяха налегнали. Въпреки това, той храбро се усмихна и размаха шапка.

— Сбогом, сбогом до среща в Бомбай.

— Сбогом — отвърна Хал и усети остра болка от раздялата. Не би ли могла съдбата да се отнесе по-благосклонно към всички нас, помисли си той, но се усмихна окуражително на Гай. Опита се да му внуши бащината си любов и да му вдъхне надежда, преди да насочи цялото си внимание към обратния курс на лодката.

Макар камшичните движения на главната мачта, превърнала се в махало, да правеха изкачването по нея рисковано и страшно, Том и Дориан се добраха до сигурното си убежище в наблюдателния пост. Оттам виждаха обърнатите нагоре към тях лица на пасажери и екипаж, на палубата на закотвения „Йомен ъв Йорк“ така ясно, че различаваха чертите и израженията им.

— Ето го Гай! — викна Дориан и размаха шапка към брат си. — Гай! Ахой! Гай!

Гай вдигна глава и ги погледна. Ръцете му си останаха сключени зад гърба, а лицето му не трепна.

— Защо не ми отговаря? — с мъка попита Дориан. — Нищо не съм му направил.

— Не се измъчвай, Дори! Той не мрази теб, а мен — тихо отвърна Том и върна студения поглед на близнака си.

Зад него се тълпеше семейство Бийти. Всички те бяха пристигнали на кораба от градските си квартири, за да са готови за отплаване към Бомбай. Керълайн стоеше на няколко крачки встрани от останалите и Том я забеляза. Беше красива гледка. Фусти и поли се диплеха и пърхаха под напора на вятъра, придържаше с една ръка бонето си, а под него, непослушни къдри танцуваха по зачервени бузи. Гледаше към другия кораб с грейнали очи.

— Керълайн — извика Том. — Тук, горе! — Някакъв дявол се бе загнездил в душата му и той викаше, само за да вбеси брат си. Керълайн вдигна поглед и го видя високо в коша. Направи изненадана няколко стъпки и замаха със свободната си ръка.

— Том! — Вятърът отнесе думите й, но острият му поглед разчете по устните: — На добър час!

Гай чу гласа й, извърна се, прекоси палубата и застана до нея. Не я докосна, но гледаше към брат си със заплашителната поза на собственик.

„Серафим“ опъна още платна, силно се наклони и полетя по вятъра. Фигурите по палубата на „Йомен“ се смалиха и изчезнаха от погледа. От своя наблюдателен кош те гледаха назад към другия кораб, докато се превърна в неясен контур на хоризонта, почти неразличим, на фона на мрачната планина и скупчените сиви безформени облаци.

— Останахме само ти и аз — тъжно каза Дориан.

Том не отговори. Не знаеше какво да каже.

— Нали никога няма да забравиш клетвата, която ми даде? — настоя Дориан. — Никога няма да ме изоставиш.

— Няма да я забравя! — отвърна Том.

— Беше смъртоносна клетва — напомни му Дориан. — Най-силната.

— Знам — отвърна Том и повтори: — Няма да я забравя! — Попипа мъничкия белезникав белег на палеца си.