На живот и смърт

9

Автобусът тръгва за Хюстън в седем и половина вечерта. Оуди се качва в последния възможен момент и сяда близо до аварийния изход. Преструва се на заспал, но тайно гледа към площадката на автогарата в очакване да чуе сирени и да види блясък на мигащи светлини.

— Свободно ли е мястото? — пита един глас.

Оуди не отговаря. Дебел мъж повдига куфара си в багажното отделение и стоварва плик с храна на таблата пред седалката.

— Дейв Майърс — казва, като протяга към Оуди огромна ръка с червени лунички. На около шейсет години е, с увиснали рамене и гънки тлъстина вместо брадичка. — Ти имаш ли си име?

— Смит.

Дейв се подсмихва.

— Става.

Яде шумно, като ближе сол и сос от пръстите си. После включва лампата за четене над главата си и разгръща вестник. Обръща шумно страниците.

— Явно пак ще намаляват граничните патрули — казва. — Как ще държат нелегалните имигранти вън от щата? Подай им пръст и ще ти отхапят цялата ръка.

Оуди не отговаря. Дейв обръща страниците и сумти.

— Забравили сме как се води война в тази страна. Я виж Ирак. — Произнася го „Айрак“. — Мен ако питаш, трябва да се пуснат атомни бомби над цял куп мюсюлмански държави, нали ме разбираш. Но няма да стане с черен в Белия дом, особено щом второто му име е Хюсеин.

Оуди се обръща към прозореца и гледа мрачния пейзаж навън. Разпознава точките светлина от фермите и навигационните фарове по далечните върхове.

— Знам какво говоря — продължава Дейв. — Бих се във Виетнам. Трябваше да им пуснем атомна бомба на ония жълтите с дръпнатите очи. Оранжевият агент[16] беше твърде лек за тях. С изключение на жените. Жълтите жени са много красиви. Може да изглеждат на дванайсет, но са страшни в леглото.

Оуди издава някакъв звук. Мъжът спира.

— Безпокоя ли те нещо?

— Да.

— Защо така?

— Жена ми е виетнамка.

— Без майтап? Извинявай, мой човек, не исках да те засегна.

— Да, искаше.

— Откъде можех да знам?

— Току-що обиди цяла човешка раса, цяла една религия и жените по принцип. Каза, че си искал или да ги чукаш, или да им пуснеш атомна бомба, което те прави расист и отрепка.

Дейв почервенява като домат, изправя се с безизразна физиономия и се протяга за куфара си. За миг Оуди решава, че Дейв може би търси пистолет, но мъжът тръгва по пътеката, намира си друго място, където се представя на друг пътник и се оплаква от „ограничените задници“, които човек среща в междуградските автобуси.

Спират в Сегуин и Шуленбург, а точно преди полунощ стигат до Хюстън. Въпреки късния час автогарата е пълна с всевъзможни хора — някои спят на пода, други лежат по седалките. Има автобуси с табели за Лос Анджелис, Ню Йорк, Чикаго и градовете между тях.

Оуди отива в тоалетната. Пуска чешмата и плиска вода върху лицето си, чеше наболата брада по челюстта си. Брадата му расте твърде бавно, за да се дегизира с нея, а изгорялата му от слънцето кожа започва да се бели от носа и челото. Когато беше в затвора, се бръснеше всяка сутрин, защото това запълваше пет минути от деня му и показваше, че все още му пука. Сега в огледалото виждаше мъж, а не момче: по-стар, по-слаб, корав по непознат за него начин.

В тоалетната влизат жена и малко момиче. И двете са руси, облечени с дънки и платнени обувки. Жената е на около двайсет и пет, с коса, прибрана на висока конска опашка. Носи тениска на Rolling Stones, под която личат зърната на гърдите й. Малкото момиче изглежда на шест или седем, с липсващ преден зъб и раница на „Барби“ на раменете.

— Извинете — казва майката, — но женската тоалетна е затворена за почистване.

Слага плик с тоалетни принадлежности на ръба на мивката и вади четки за зъби и паста. Намокря хартиени кърпички, вдига нагоре тениската на дъщеря си и я мие под мишниците и зад ушите. После я навежда над мивката и мокри скалпа на момичето с течащата вода, използва течен сапун, за да измие косата й, като й казва да държи очите си затворени.

Обръща се към Оуди.

— Какво си зяпнал?

— Нищо.

— Да не си някой перверзник?

— Не, госпожо.

— Не ме наричай „госпожо“!

— Извинявай.

Оуди излиза забързано, като бърше мокрите си ръце в дънките. На улицата пред автогарата има хора, които пушат и се мотаят. Някои са дилъри. Други сводници. Има и престъпници, които търсят момичета — избягали от дома или бездомни; момичета, които могат да омаят със сладки приказки; момичета, които могат да надрусат; момичета, които спират да крещят, когато сключиш ръце около гърлото им. „Може би съм видял твърде много“ — мисли си Оуди, който обикновено не търси най-лошото в хората.

Обикаля квартала и намира „Макдоналдс“ — ярко осветен и украсен в синьо, жълто и червено. Купува си меню и кафе. Малко по-късно забелязва майката и дъщерята от тоалетната. Седнали са в сепаре и си правят сандвичи с хляб и ягодово желе.

Оуди се наслаждава на гледката, когато управителят се приближава към тях.

— Не можете да се храните тук, ако не купите нещо.

— Не пречим на никого — казва жената.

— Цапате всичко.

Оуди вдига таблата си и отива до сепарето.

— Побързайте, момичета, решихте ли какво искате? — Отпуска се на седалката срещу тях и поглежда управителя. — Проблем ли има?

— Не, сър.

— Чудесно, може ли тогава да ни донесете малко допълнителни салфетки.

Управителят си мърмори нещо и се оттегля. Оуди нарязва хамбургера си на четвъртинки и го бутва през масата. Момичето се протяга към храната, но майка му го плясва през ръката.

— Не се взема храна от непознати. — После поглежда Оуди обвинително. — Следиш ли ни?

— Не, госпожо.

— Да ти приличам на стара мома?

— Не.

— Тогава не ме наричай „госпожо“! По-млада съм от теб. И нямаме нужда от благотворителност.

Момичето изписуква разочаровано. Поглежда към хамбургера, а после към майка си.

— Знам какво правиш. Опитваш се да спечелиш доверието ми, за да можеш да ни причиниш ужасни неща.

— Страдаш от параноя — отвръща Оуди.

— Не съм наркоманка или проститутка.

— Радвам се да го чуя. — Оуди отпива от кафето си. — Ще се върна там, където седях, ако искаш.

Жената не казва нищо. На неоновата светлина Оуди вижда луничките по носа и очите й, които са — какви? — зелени или сини, или нещо средно. Малкото момиченце е успяло да си открадне четвъртинка от хамбургера и го яде, като се прикрива с ръчичка. Протяга се и си взема пържен картоф.

— Как се казваш? — пита я Оуди.

— Шкарлет.

— Получи ли нещо срещу този зъб, Скарлет?

Тя кима и вдига нагоре куклата си, Парцаливата Ан[17], която изглежда втора ръка, но и много обичана.

— Как си я кръстила?

— Бети.

— Хубаво име.

Скарлет покрива носле с ръкава си.

— Ти милишеш.

Оуди се засмива.

— Имам намерение да си взема душ скоро. — Протяга ръка. — Аз съм Спенсър.

Скарлет поглежда протегнатата длан, извръща очи към майка си и едва след това протяга своята. Цялата й ръчичка се побира в юмрука му.

— А как е твоето име? — пита Оуди майката.

— Каси.

Жената не поема ръката му. Въпреки хубостта й Оуди може да види твърдата обвивка на Каси като белези, покрили стара рана. Може да си я представи как расте в бедняшки квартал, как мами момчетата да й купят ледено десертче в замяна на бърз поглед под гащичките й, как използва сексуалността си, но никога не осъзнава напълно опасностите на играта.

— И какво правите навън толкова късно, дами? — пита Оуди.

— Не е твоя работа.

— Ние шпим в колата — казва Скарлет.

Майка й изшътква. Детето гледа към пода и прегръща куклата си.

— Знаеш ли някой евтин мотел наблизо? — пита Оуди.

— Колко евтин?

— Евтин.

— На едно пътуване с такси са.

— Няма проблем. — Става от сепарето. — Е, аз по-добре да тръгвам. Приятно ми беше да се запознаем. — Прави пауза. — Кога за последно си взехте горещ душ?

Каси го поглежда гневно. Оуди вдига ръце в защита.

— Това не прозвуча добре. Извинявай. Просто някой ми открадна портмонето в автобуса и ще е проблем да си взема стая в мотел без документ за самоличност. Имам достатъчно пари, но не и документи.

— Какво общо има с мен това?

— Ако ти се регистрираш за стаята, аз ще я платя. Ще платя за две стаи. Ти и Скарлет можете да вземете едната.

— Защо ти е да го правиш?

— Трябва ми легло, а на вас двете — душ.

— Може да си изнасилвач или сериен убиец.

— Може да съм избягал затворник.

— Да бе.

Каси се вглежда внимателно в лицето му, сякаш се опитва да реши дали е на път да вземе глупаво решение.

— Имам електрошок — предупреждава го внезапно. — Само опитай нещо, и ще те поваля.

— Не се и съмнявам.

Колата на Каси е потрошена хонда, паркирана в празен парцел зад табела на „Кока-кола“. Младата жена къса квитанция, поставена зад чистачките й, и я смачква на топка. Оуди носи Скарлет на ръце, главата й почива на гърдите му. Спи. Изглежда толкова малка и крехка, че той се страхува да не я счупи. Спомня си последния път, когато носи дете — малко момче с толкова кафяви очи, че придаваха истински смисъл на думата „кафяво“.

В колата Каси се навежда, тъпче спални чували в ъглите и дрехи в куфар, за да пренареди нещата им. Оуди оставя Скарлет на задната седалка и слага възглавница под главата й. Двигателят се запъва няколко пъти, преди да запали. „Стартерът почти е заминал“ — мисли си Оуди и си спомня годините, прекарани в гаража на татко му. Шасито остъргва бордюра, когато се спускат на безлюдната улица.

— От колко време живеете в колата? — пита.

— Месец — отвръща Каси. — Бяхме отседнали при сестра ми, докато не ни изхвърли. Каза, че съм флиртувала със съпруга й, но беше обратното. Не можеше да си държи ръцете прибрани. Кълна се, няма един свестен тип в тоя скапан град.

— А бащата на Скарлет?

— Травис загина в Афганистан, но армията не иска да ми плаща пенсия или да признае Скарлет за негова дъщеря, защото с него не бяхме женени. Бяхме сгодени, но това не се брои. Беше убит от СВУ[18], знаеш ли какво е това?

— Заложена на пътя бомба.

— Да. Аз не знаех, докато не ми казаха. Невероятно е какво научава човек. — Почесва носа си с китка. — Родителите му се държаха с мен като с мързелива мърла, която е родила само за да получава издръжка от правителството.

— А твоите?

— Нямам майка. Почина, като бях на дванайсет. Татко ме изхвърли, когато забременях. За него нямаше значение, че с Травис смятахме да се оженим.

Каси продължава да говори и се опитва да превъзмогне безпокойството си. Разказва на Оуди, че е квалифицирана козметичка с „диплома и всичко останало“. Вдига нокти.

— Виж ги. — Лакирала ги е като калинки.

Хващат отбивката за магистралата. Каси седи изправена на седалката си с две ръце върху волана. Оуди може да си представи какво е очаквала от живота: да иде в колеж, на ваканция във Флорида, да носи бански и да пие мохито, да кара кънки по крайбрежната улица; да си намери работа, съпруг, къща… Вместо това спи в колата и мие косата на детето си в мивката на обществена тоалетна.

„Така става с очакванията“ — мисли си Оуди. Едно събитие или погрешно решение може да промени всичко. Може да е спукване на автомобилна гума или слизане от тротоара в грешния момент, или минаване покрай СВУ…

Оуди не вярва, че човек сам кове късмета си. Нито пък някога е мислил какво е справедливо, освен ако не говорим за нечий цвят на кожата или на косата.

Изминават десетина километра и свиват към Еърпорт драйв, след което спират пред мотела „Стар сити ин“. На главната му порта като стражи стоят палмови дървета, а по паркинга блести счупено стъкло. Няколко чернокожи мъже в торбести дънки и суичъри се мотаят пред една от стаите на приземния етаж. Гледат Каси, както лъвове наблюдават ранена антилопа.

— Мястото не ми допада — прошепва тя на Оуди.

— Няма да те безпокоят.

— Откъде знаеш? — Каси взема решение. — Ще спим в една стая. В отделни легла. Няма да спя с теб.

— Разбрано.

Стаята, която наемат на първия етаж, струва четирийсет и пет долара. Оуди слага Скарлет в едно от двете двойни легла, където тя се сгушва и спи, засмукала палец. Каси пренася куфара в банята и пълни ваната с гореща вода, като ръси вътре прах за пране.

— Трябва да си починеш — казва й Оуди.

— Искам дрехите да изсъхнат до сутринта.

Оуди затваря очи и задрямва, докато слуша нежния плисък на водата и цамбуркането на дрехите. По-късно Каси се промъква в леглото до дъщеря си и се взира в Оуди.

— Кой си ти? — прошепва.

— Не съм човек, от когото трябва да се страхувате, госпожо.