На живот и смърт

6

Специален агент Дезире Фърнис прекосява огромния отворен офис, за да се срещне с шефа си. Ако някой вдигне очи от екрана на компютъра си, ще види само как главата й преминава над нивото на бюрата и най-вероятно ще си помисли, че малко дете се е вмъкнало в сградата, за да посети баща си или майка си, или за да продава курабийки[6].

Дезире прекарва по-голямата част от живота си в опити да стане „по-висока“, ако не физически, то поне емоционално, социално и професионално. И двамата й родители са ниски, а генетичната рулетка определи височината на единственото им дете да е на долната граница. Според шофьорската й книжка Дезире е висока метър и петдесет и седем, но в действителност са й необходими токчета, за да достигне такива чутовни висини. Докато беше в колежа, носеше умопомрачителни токчета, които почти я осакатиха, защото искаше да я приемат на сериозно и да ходи все с баскетболни играчи. Фактът, че я привличаха високи мъже, беше друга жестока шега на съдбата; или пък някакво вродено желание да има върлинесто потомство и да раздаде на децата си карти от друго генетично тесте. Дори сега, на трийсет години, все още й искат документ за самоличност в барове и ресторанти. Повечето жени биха се поласкали, но Дезире го приема като безкрайно унижение.

Докато растеше, родителите й все повтаряха неща като „Хубавите неща идват в малки опаковки“ и „Хората ценят дребните неща в живота“. Макар и добронамерени, тези изказвания трудно се преглъщаха от тийнейджърка, която все още купува дрехите си от детския щанд на магазините. В колежа, където учеше криминология, това бе смущаващо до болка. В академията беше унизително. Но Дезире опроверга всички и се опълчи срещу ръста си, като завърши с най-добър успех във випуска си и се доказа като по-подходяща, по-умна и по-непоколебима от всички новобранци. Проклятието й се превърна в неин стимул. Размерите й я вдъхновиха да се прицели по-високо.

Дезире чука на вратата на Ерик Уорнър и чака да я извикат.

Прошарен и преждевременно посивял, Уорнър е начело на управлението в Хюстън, откакто Дезире бе разпределена в родния си град преди шест години. От всички властни мъже, които е срещала, той има най-неподправен авторитет и чар. Освен това на лицето му често се появява намръщено изражение, заради което усмивките му изглеждат иронично-тъжни или просто тъжни. Не се подиграва с ръста на Дезире и не се държи с нея по-различно само защото е жена. Хората го слушат не защото крещи, а защото шепотът му повелява да бъде чут.

— Беглецът от „Три реки“ е бил Оуди Палмър — съобщава Дезире.

— Кой?

— Обирът на бронирания камион в Дрейфъс Каунти преди десет години.

— Онзи, на когото трябваше да му сложат инжекцията[7]?

— Същият.

— Кога трябваше да излезе?

— Днес.

Двамата агенти се гледат и мислят едно и също. Що за глупак трябва да си, за да избягаш от затвора в деня, преди да те освободят?

— Един от моите е — казва Дезире. — Държах случая под око, откакто прехвърлиха Палмър в „Три реки“ по юридически причини.

— Какви юридически причини?

— Новият прокурор не беше доволен от срока на първоначалната присъда и искаше да го съдят отново.

— След десет години!

— И по-странни неща са ставали.

Уорнър потраква с химикалка между зъбите си, държи я като цигара.

— Нещо да си чула за парите?

— Не.

— Разходи се дотам. Виж какво има да каже главният надзирател.

Час по-късно Дезире е на югозападната магистрала и минава покрай Уортън. Земеделските земи са равни и зелени, небето е просторно и синьо. Жената слуша касетите си с уроци по испански език и повтаря фразите: Dónde puedo comprar agua? Dónde está el baño?[8]

Умът й отлита към Оуди Палмър. Наследила бе случая му от Франк Сеногълс — друг полеви агент, който се придвижи нагоре по хранителната верига и сега хвърля остатъците си на Дезире.

— Този случай е по-студен и от задника на гробар[9] — каза й Сеногълс, когато й подаваше записките по делото. Гледаше я в гърдите вместо в лицето.

Неразрешените случаи обикновено се разпределяха между активните агенти, а новобранците получаваха най-старите и най-студените. Периодично Дезире проверяваше за нова информация, но през десетте години, изминали от обира, нищо от откраднатите пари не беше възстановено. Седем милиона долара в използвани банкноти, немаркирани и непроследими, просто се бяха изпарили. Никой не знаеше серийните номера, защото парите бяха извадени от употреба и се превозваха, за да бъдат унищожени. Бяха стари, мръсни и поразкъсани, но все още законово валидни при плащане.

Оуди Палмър беше оцелял при грабежа, въпреки че беше застрелян в главата, а четвъртият член на бандата — за когото предполагаха, че е по-големият брат на Палмър, Карл — бе избягал с парите. През последното десетилетие се бяха появили няколко фалшиви следи и непотвърдени засичания на Карл. Чуло се беше, че полицията в Тиера Колорадо, Мексико, го е арестувала, само че го пуснала, преди ФБР да успее да издейства заповед за екстрадирането му. Година по-късно американски турист на ваканция във Филипините заяви, че Карл Палмър държи бар в Санта Мария, на север от Манила. Имаше и други сведения за появата му — в Аржентина и Панама, но повечето бяха анонимни съобщения, които не доведоха доникъде.

Дезире изключва урока по испански и се взира в земеделските земи, покрай които преминава. „Що за идиот трябва да си, за да избягаш в деня преди освобождаването си?“ — питаше се. Вече беше обмислила възможността Оуди да е избягал, за да избегне някой, който ще го посрещне отвън. Със сигурност е можел да изчака още ден. Според законите в Тексас за повторно престъпление можеше да получи още двайсет и пет години.

Дезире бе ходила преди време във федералния затвор „Три реки“, за да разпитва Оуди и да научи нещо за парите. Беше преди две години и човекът не й се беше сторил идиот. Имаше коефициент на интелигентност 136 и беше учил инженерство в колежа, преди да прекъсне. Куршумът в главата можеше да е променил характера му, разбира се, но Оуди й се беше сторил учтив, интелигентен и почти изпълнен с разкаяние. Наричаше я „госпожо“ и не коментира височината й, нито се подразни, когато тя го обвини, че лъже.

— Не помня много от въпросния ден — каза й Оуди тогава. — Стреляха в главата ми.

— А какво помниш?

— Че стреляха в главата ми.

Дезире опита отново:

— Къде се запозна с твоите хора?

— В Хюстън.

— Как?

— Чрез далечен братовчед.

— Този братовчед има ли си име?

— Много е далечен.

— Кой те нае за удара?

— Върни Кейн.

— Как се свърза с теб?

— По телефона.

— Каква беше твоята роля?

— Да шофирам.

— Ами брат ти?

— Той не беше там.

— Тогава кой беше четвъртият член на бандата?

Оуди вдигна рамене. Направи същото, когато тя спомена парите — разтвори ръце, сякаш бе готов да го претърсят на място.

Дезире имаше още въпроси. В продължение на час се въртяха в кръг, зацикляха и се затормозиха до крайност, докато подробностите по обира станаха пълна каша.

— Да видим дали разбирам правилно — заяви Дезире, без да крие раздразнението си. — Запознал си се с останалите от бандата едва час преди началото на обира. Преди това не си знаел имената им и всички са носели маски.

Оуди кимна.

— Какво щеше да стане с парите?

— Щяхме да се срещнем по-късно и да си ги разделим.

— Къде?

— Не ми казаха.

Дезире въздъхна и опита друг подход:

— Правиш го по трудния начин, Оуди. Знам, че всеки иска частица от теб — надзирателите, затворниците. Няма ли да е по-лесно, ако просто върнеш парите?

— Не мога.

— Не те ли притеснява, че навън хората си ги харчат, докато ти гниеш тук, вътре?

— Парите никога не са били мои.

— Сигурно се чувстваш измамен, Оуди.

— Защо?

— Не им ли завиждаш, че са се измъкнали?

— Да мразиш, е като да пиеш отрова и да чакаш друг да умре.

— Сигурно си мислиш, че това е много мъдро, но на мен ми звучи като пълна глупост — каза му Дезире.

Оуди се усмихна сухо.

— Някога била ли сте влюбена, специален агент?

— Не съм тук, за да говоря за…

— Извинете. Не исках да ви накарам да се чувствате неудобно.

Докато си спомня този момент от разговора, жената изживява отново същата емоция. Изчервяването. Никога не бе срещала мъж, да не говорим затворник, който е толкова самоуверен и приема така съдбата си. Не го интересуваше дали пътят нагоре е труден или че всяка врата е затворена. Дори когато Дезире го обвини, че лъже, той не се ядоса. Вместо това се извини.

— Ще спреш ли да казваш, че съжаляваш.

— Да, госпожо, съжалявам.

Когато пристига във федералния затвор „Три реки“, Дезире паркира в участъка за посетители и се взира през предното стъкло, за да обходи с очи ивицата трева и двойната ограда с бодлива тел. Отвъд вижда пазачи в кулите и основните сгради на затвора. Вдига циповете на ботушите си, излиза от колата и оправя якето си, като се подготвя за дългата процедура при влизането — попълването на формуляри, предаването на оръжието и белезниците й, претърсването на чантата.

Няколко жени чакат часовете за свиждане да започнат: момичета, които са се хванали с погрешните мъже или с погрешните престъпници — онези, които ги залавят. Загубеняци. Некадърници. Измамници. Задръстеняци. „Не е лесно да откриеш добър престъпник или добър мъж“ — мисли си Дезире. Убедена е, че най-добрите от тях обикновено са обратни, женени или измислени (поне мъжете, ако не престъпниците). Двайсет минути по-късно я вкарват в офиса на главния надзирател. Не сяда. Оставя го да седне, движи се из стаята и се взира в мъжа, докато неудобството му видимо става все по-силно и по-силно.

— Как е избягал Оуди Палмър?

— Изкатерил се е по оградите с помощта на откраднати чаршафи от затворническото пране и импровизирана кука за захващане, направена от барабан на пералня. Един младши офицер го е пуснал в пералното помещение в извънработно време, за да вземе нещо, което уж бил забравил. Офицерът не е забелязал, че Палмър така и не се върнал. Смятаме, че се е скрил в прането, докато охраната на кулите се е сменяла в единайсет часа.

— А алармите?

— Една от тях се е задействала точно преди единайсет, но е изглеждало като проблем в захранването. Рестартирахме системата, което отне около две минути. Сигурно е използвал това време, за да се прехвърли през оградата. Кучетата го преследваха до язовира „Чоук Кейниън“, но смятаме, че са следили фалшива следа, оставена от Палмър, за да ни отклони. Никой досега не е успявал да преплува язовира. Навярно някой е чакал Палмър зад оградата.

— Има ли пари в себе си?

Надзирателят се размърдва в стола си, въпросът очевидно не му харесва.

— Теглил е максималната сума от сто и шейсет долара от затворническата си сметка два пъти седмично, но не е харчил почти нищо чрез интенданта. Пресметнахме, че би трябвало да има около дванайсет хиляди долара.

Дезире пресмята, че от бягството са минали шестнайсет часа, а Палмър още не е забелязан никъде.

— Имаше ли непознати коли на паркинга вчера?

— Полицията проверява записите от камерите.

— Искам списък на всички, които са посещавали Палмър в последното десетилетие, както и цялата информация за кореспонденцията, която е водил. Имал ли е достъп до компютър?

— Работеше в библиотеката на затвора.

— Има ли интернет връзка?

— Тя се наблюдава.

— От кого?

— Имаме си библиотекар.

— Искам да говоря с него. Както и със социалния работник на Палмър, с психиатъра на затвора и с всеки човек от персонала, който е работил по-отблизо с него. А другите затворници, Палмър близък ли е с някого конкретно?

— Вече бяха разпитани.

— Не и от мен.

Надзирателят вдига телефона и вика заместника си, говори, сякаш е стиснал молив между зъбите си. Дезире не може да чуе разговора, но тонът е ясен — тя е толкова добре дошла тук, колкото скункс на градинско парти.

Надзирател Спаркс съпровожда специален агент Фърнис до библиотеката на затвора, преди да я остави с извинението, че има да провежда телефонни обаждания. В устата му има отвратителен вкус, който иска да отмие с глътка бърбън. И в по-добри дни от този пие прекалено много и му се налага да пуска щорите и да отменя срещи с обяснението, че има мигрена.

Вади бутилка от шкафа за документация и си сипва малко в чашата за кафе. Вече две години е главен надзирател в „Три реки“, беше повишен и преместен от по-малък и по-слабо охраняван затвор, защото бе успял да се справи с по-малко от предвидения бюджет с минимален брой сериозни инциденти. Което даде грешна представа за уменията му. Ако мъже като тези можеха да бъдат контролирани, нямаше да са под ключ.

Надзирател Спаркс никога не се е питал дали престъпното поведение се определя от средата, в която е отраснал човек, или му е изначално присъщо. Но вярва, че то, както и броя повторни нарушения, говори за провал на обществото, не на корекционната система. Мнението му не съответства на разбирането в Тексас — щат, който се отнася към престъпниците като към добитък и се старае проклетите животни да си получат заслуженото.

Досието на Оуди Палмър е разтворено върху бюрото му. Няма данни за употреба на наркотици или алкохол. Няма глоби. Няма лишаване от привилегии. През първата година е влизал дузина пъти в болница след сблъсъци с други затворници. Намушкан (два пъти). Нарязан. Душен. Тровен. После нещата утихнали, въпреки че и сега от време на време някой се опитваше да отнеме живота му. Преди месец друг затворник бе напръскал решетките на килията му със запалителна течност и се беше опитал да го превърне във факла. Но въпреки атаките Палмър никога не бе искал да го изолират от общите части на затвора. Не беше молил за специално отношение, не се беше подмазвал за услуги, нито се беше опитвал да заобиколи правилата в своя полза.

Като повечето затворнически досиета и неговото не съдържа много информация за миналото му. Оуди може да е израснал в някоя воняща дупка. Баща му може да е бил алкохолик или майка му — наркоманка, или просто е имал лошия късмет да се роди беден. Нямаше предупредителни знаци, нито обяснения или разкрития. И все пак нещо в случая „Палмър“ предизвиква у надзирателя сърбеж на място, където не е прилично да се почеше. Може би се чувства така заради двете непознати коли, които видя в паркинга за посетители тази сутрин: тъмносин кадилак и пикап с ролбар и прожектори.

Мъжът в кадилака не си направи труда да отиде до портата за посетители, но от време на време излизаше и се протягаше. Висок, слаб и без шапка, той беше облечен в тясноскроен черен костюм и обут в тежки ботуши, а лицето му имаше странно безкръвен цвят.

Вторият шофьор пристигна в осем сутринта, но се придвижи до зоната за влизане три часа по-късно. Човек с мощно телосложение, макар и понаедрял в коремната област. Беше облечен в униформа на шериф с остри ръбове от гореща ютия, а косата му бе спретнато подстригана над големите уши.

— Аз съм шериф Райън Валдес от Дрейфъс Каунти — заяви той, когато подаде на Спаркс хладната си суха ръка за поздрав.

— Далеч сте от дома, шериф.

— Да, сър, май наистина е така. Виждам, че имате работа тази сутрин.

— И е още рано. Какво мога да направя за вас?

— Тук съм, за да ви помогна с издирването на Оуди Палмър.

— Оценявам предложението ви, но ФБР и местната полиция държат нещата под контрол.

— Федералните си нямат шибана идея!

— Моля?

— Имате си работа с хладнокръвен убиец, който никога не е трябвало да бъде допускан в затвор със средно ниво на сигурност. Трябваше да седне направо на електрическия стол.

— Не аз определям присъдите, шериф, моята работа е да ги държа под ключ.

— Аха. И добре ли се справяте със задачата?

Цветът се отдръпна от бузите на надзирателя и пулсиращ червен облак от пламтящи въглени заигра пред очите му. Десет секунди. Двайсет. Трийсет. Усещаше как кръвта бие в слепоочията му. Накрая успя да заговори:

— Затворник избяга от смяна под мое ръководство. Поемам отговорността. Това е урок по смирение. Трябва да опитате някой път.

Валдес разпери длани и се извини.

— Съжалявам, че започнахме лошо. Оуди Палмър е от особен интерес за шерифското управление в Дрейфъс Каунти. Ние го арестувахме и осъдихме.

— Разбирам, но той вече не е ваша грижа.

— Смятам, че ще се опита да се върне в Дрейфъс Каунти, за да се срещне с криминално проявените си приятелчета.

— На какво основание?

— Информацията е поверителна, но мога да ви уверя, че Оуди Палмър е изключително опасен и с добри връзки. Дължи на щата седем милиона долара.

— Парите са федерална собственост.

— Мисля, че издребнявате, сър.

Спаркс изучава младия мъж внимателно, забелязва следите от безсъние и белезите от акне, надупчили бузите му.

— Защо сте тук всъщност, шериф?

— Вече ви обясних.

— Съобщихме, че Оуди Палмър е избягал едва в седем часа тази сутрин, а в това време вие вече бяхте паркирали отвън от поне час. Така че или сте знаели, че той ще избяга, или сте дошли по друга причина.

Валдес се изправи и пъхна палци в колана си.

— Надзирател, някакъв проблем ли имате с мен?

— Може би ще правите по-добро първо впечатление, ако си изкарате главата от задника.

— Четирима души умряха в онзи обир. Палмър беше виновен за смъртта им, без значение дали е дръпнал спусъка, или не.

— Това е ваше мнение.

— Не, такива са фактите. Бях там в онзи ден. Прескачах части от човешки тела, минах през локви кръв. Видях жена, изгоряла жива в колата си. Все още чувам писъците й…

Преструвката за колегиалност се беше изпарила без следа като рибка, изплюла куката на въдица. Шерифът се усмихна, без да показва зъби.

— Дойдох да ви предложа помощта си, защото познавам Палмър, но изглежда, не сте заинтересован.

Сложи шапката на главата си, нагласи периферията и си тръгна. Блъсна вратата, без да натисне дръжката, като си мърмореше под нос. Надзирателят гледаше през прозореца на офиса си, докато не видя Валдес да прекосява паркинга до пикапа си. Защо окръжен шериф би пропътувал триста и двайсет километра, за да каже на главен надзирател в затвор как да си върши работата?