На живот и смърт

31

Оуди чува как отключват метални кепенци и ги избутват нагоре. Oтваря очи и вижда подвижен щанд за тако в прости цветове, изрисуван с анимационна мишка с големи уши и прекалено голямо жълто сомбреро. Като дете е гледал анимационни филмчета със Спиди Гонзалес — най-бързата мишка в Мексико, който винаги надхитряваше глупавите котки и спасяваше селото си от грингосите[44].

— Тежка нощ — казва готвачът, докато отваря найлонови пликове с нарязан лук, чушки, халапеньос[45] и сирене. Пуска грила да се загрява и го бърше. — Искаш ли да ти приготвя нещо?

Оуди клати глава.

— А нещо за пиене?

Оуди приема бутилка вода. Готвачът е нисък и набит, с рошав мустак и престилка на петна. Продължава да говори, докато плиска вода на гладката скара и я чисти с телена четка. На стената над главата му е закрепен телевизор. Върви канал „Фокс нюз“ — честен и справедлив за хората, на които им харесва да ги манипулират. Пред камерата говори репортерка, застанала на местопрестъпление, оградено с полицейска лента. На заден план се виждат специалисти по съдебна медицина, които претърсват стара хонда.

На Оуди му се гади, бълвоч се надига в хранопровода му и изпълва устата. Преглъща го и вкусва вчерашната си вечеря. Бутилката с вода е паднала от пръстите му и съдържанието й се излива в канавката. Камерата се премества върху очевидец — едър бял мъж с карирана риза.

Оуди вече не може да гледа към екрана. В ума му Каси и Скарлет са живи, дишат, не кървят, той не иска да вярва в нищо друго. Иска да бяга. Не, иска да се бие. Иска някой да му даде обяснение.

Поглежда нагоре към екрана и вижда официалната си снимка от ареста, която после е заменена от друга, взета от годишника му в гимназията. Сякаш остарява наобратно, кожата му става по-гладка, косата по-дълга, очите по-светли…

Кадърът се сменя и отново показват мотела отвън. Оуди разпознава някого на преден план — нисичката къдрокоса агентка от ФБР, която веднъж го посети в затвора. Искаше да го разпита за парите, но накрая се заговориха за книги и писатели като Стайнбек и Фокнър. Препоръча му да прочете Алис Уокър и Тони Морисън, за да види женската гледна точка за бедността.

През това време готвачът е търкал скарата, без да обръща внимание на телевизора. Избърсва ръцете си и поглежда Оуди.

— Плачеш ли?

Той премигва срещу него.

— Ще ти направя бурито[46] за закуска. Животът винаги е по-хубав, когато стомахът ти е пълен. — Готвачът слага лук и чушки на скарата. — Друсаш ли се?

Оуди клати глава.

— Пиеш ли?

— Не.

— Не те съдя — казва готвачът. — Всеки си има своите пороци.

Новините по телевизора са се сменили, вече показват торнадо в Оклахома и третия мач от Световното. Оуди се обръща, усеща бодежи по лицето си, очите му парят. Все още чувства тялото на Каси върху своето, чува дъха й в ухото си, пръстите му носят аромата на интимните й части. Това е неговата лудост. Неговата вина. Айнщайн е казал, че дефиницията за лудост е да правиш едно и също отново и отново и да очакваш различен резултат. Точно такъв е животът му. Всеки ден. Всяка връзка. Всяка трагедия.

Навежда се към канавката, повдига гърди, носът му тече, усеща болка на неопределими места. Празен и объркан е, изгубил контрол. Какъвто и план да е имал, вече е без значение. Не изглежда възможен.

Хората около него продължават живота си. Туристи, бизнесмени, момчета с бейзболни шапки, дрипави просяци — хора, твърдо решени да бъдат себе си, и други, които се опитват да бъдат някой друг. Оуди просто иска да бъде.