На живот и смърт

60

Виктор Пилкингтън вдига очи към пробягващите облаци и ги присвива заради блясъка на слънцето. Във въздуха витае влажен мирис на дивеч, носи го бризът, който идва от запад. Два автомобила стоят на тесния път, който води към къщата му; паркирани са в шарената сянка на изсъхнали дървета с клони, които наподобяват безцветни бели кости на дъното на пресъхнало езеро.

— Този път ще го направим както трябва — казва Пилкингтън, докато дъвчи намокрения край на незапалена пура. — Никой да не се опитва да се измъкне.

Хвърля поглед на Сеногълс, който проверява пушка — Франк вдига мерника до дясното си око и затваря лявото. Валдес хлопва капака на колата и разтваря ципа на черен калъф за друга пушка. С тях има още двама мъже, облечени в черни войнишки панталони. Наемници с фалшиви имена — Джейк и Став, които не говорят, освен ако нямат нещо съществено за казване. Вършат си работата, докато им се плаща. Джейк е с дълга коса, вързана на опашка, но тя оредява отпред като отдръпващ се прилив, който оставя след себе си веждите му. Став е по-нисък и по-смугъл, с войнишка подстрижка и с нервния тик да бърше устата си с опакото на ръката. По шията му личат белези, подобни на онези, които имат обгорели при пожар хора.

Не може да откъсне поглед от сгърчената кожа.

— Да нямаш проблем с лицето ми? — пита Став.

Виктор извръща поглед и промърморва някакво извинение. Не обича да го притискат. Не обича да губи контрол над нещата. Това не е неговият свят. Баща му бе лежал в затвора за измама с ценни книжа и беше излязъл, изпълнен с неочаквано уважение към престъпниците и мерзавците. В свят на насилие хората ценят властта повече от парите. Насилието е цел, не само средство. Да размахаш по-голяма пръчка. Да удряш по-силно. Да удряш по-често.

Пилкингтън пляска една в друга облечените си в ръкавици ръце, сякаш поздравява отбор от Малката лига.

— Един за всички, всички за един, а?

Никой не му отговаря.

Сеногълс поглежда гневно Валдес.

— Е, смятам, че човекът, който създаде проблема, трябва да го отстрани.

— Застрелях тоя тип в главата — отвръща Валдес. — Какво друго бих могъл да направя?

— Да го застреляш два пъти.

— Спрете да се заяждате — прекъсва ги Пилкингтън.

— Палмър е като шибан вампир — казва Валдес. — Можеш да го пронижеш в сърцето, да го изгориш и закопаеш, но някой все го изравя и го връща към живота.

— Значи тоя шибаняк е труден за убиване? — обажда се Джейк.

— Кърви като всички други — отвръща Став, докато пъха ръце в черна бронирана жилетка и затяга ремъците.

— А ако хлапето си спомни? — пита Сеногълс.

— Няма — казва Валдес.

— Защо ще го отвлича иначе Палмър? Сигурно иска хлапето да подкрепи версията му.

— Макс нямаше навършени и четири години, никой няма да му повярва.

Сеногълс не е убеден.

— Ами ДНК тестовете, а? А ако Палмър успее да докаже, че не е участвал в обира?

— Не може.

Валдес вади пълнителя на автоматичния пистолет и отново го слага. Сеногълс поглежда Пилкингтън с надежда той да го подкрепи.

— Макс няма да каже нищо. Той е добро момче — заявява по-възрастният мъж.

— Той е проклетата слаба брънка, която ще скъса веригата.

Валдес ги прекъсва:

— Никой да не го докосва, ясно? Искам всички да потвърдят още сега.

— Нищо няма да потвърждавам — сопва се Сеногълс. — И няма да вляза в затвора, защото ти си решил да осиновиш някакво тъпо мексиканче.

Валдес се мята към агента и с цялото си тяло го блъсва в камиона, който се залюлява от удара. С предмишницата си е притиснал гърлото му.

— Това е синът ми, мамка му! Никой да не го докосва.

Сеногълс не откъсва очи от неговите. Никой от двамата мъже не мига, нито отмества поглед.

— Добре, нека се успокоим — намесва се Пилкингтън. — Имаме работа за вършене.

Валдес и Сеногълс стоят още няколко секунди, втренчили ядно очи един в друг, преди шерифът да отслаби хватката си и двамата да се отблъснат един от друг.

— Добре, Франк, кажи как да действаме — казва Пилкингтън.

Сеногълс развива сателитна карта на капака на форда.

— Смятаме, че къщата се намира тук, на Кенъл драйв. Има един-единствен път, който води дотам и обратно. Когато го блокираме, Палмър ще бъде приклещен, освен ако не разполага с лодка.

— Той знае ли, че отиваме? — пита Пилкингтън.

— Едва ли.

— Въоръжен ли е?

— Да приемем, че да.

— Каква е официалната ни версия? — пита Пилкингтън.

Сеногълс отговаря:

— Семейството е получило искане за откуп и шериф Валдес е взел нещата в свои ръце, защото се е уплашил за безопасността на Макс. — Обръща се към останалите. — Никога не съм бил тук, ясно ли е? Ако ни спрат, само шерифът ще говори. Без мобилни телефони, пейджъри, джипиеси, предаватели, документи за самоличност. И дръжте оръжията си скрити.

— Трябва ми мобилният телефон, в случай че Макс позвъни — казва Валдес.

— Добре, само твоят остава.

В главата на Валдес има само противоречия и съмнения. Всеки убиец живее с образите, които не може да заличи от сънищата си — сцени на убийства, прогорени завинаги в съзнанието му. Три нощи подред му се явяваха лицата на Каси Бренън и дъщеря й Скарлет. Не познаваше никоя от тях, когато ги застреля. Смяташе, че Оуди е в банята, но там беше само момиченцето. Когато я застреля, се наложи да убие и майката. Нямаше друг избор.

А сега не може да каже на никого, нито на жена си, нито на колегите си, нито на изповедника или на бармана. Оуди Палмър е виновен. Няма нищо общо с парите, те отдавна са похарчени. Вече става въпрос за Макс: момчето, което спаси брака му; момчето, което превърна него и Санди в истинско семейство. Да, биха могли да опитат отново, има агенции по осиновяване и такива за сурогатни майки, но Макс им бе изпратен от съдбата — най-щастливата случайност и отговорът на молитвите му.

Сега го държи Оуди Палмър. Защо? Ако искаше да убие Макс, можеше да го направи още първия ден пред къщата. Не, той никога не би убил момчето — там е цялата работа, но какво ще стане, ако каже на Макс истината за случилото се или му помогне да си спомни? А ако настрои Макс срещу хората, които са го отгледали?

Де да беше загинал Палмър тогава, когато трябваше.