На живот и смърт

34

Старото кино „Гранада“ на улица „Дженсън драйв“ е изоставено още от средата на деветдесетте. Заковано с дъски. Изрисувано със спрей. Изцапано с птичи изпражнения. Зарязано в полза на мултиплекса на два километра оттам. Построено е през 1950 година, когато Северен Хюстън бил главната зона за пазаруване на юг от Хъмбъл и семействата са имали традиция да ходят за покупки там в неделя сутрин, докато децата им гледали детски филмчета.

Пекарната „Ламонтс“, където Оуди бе работил на половин ден в колежа, се намира точно отсреща на улицата, но сега вече е китайски ресторант „Великата стена“. Шефът му в пекарната, господин Ламонт, веднъж разказа на Оуди как се запознал с негов адаш — тексаския герой от войната Оуди Мърфи — в кино „Гранада“, когато дошъл в Хюстън да представи „До ада и обратно“, филм за неговия живот.

— Затова ти дадох тази работа, кръстен си на най-смелия мъж, когото някога съм срещал. Знаеш ли какво е направил?

— Не — каза Оуди.

— Застанал върху горящ танк и стрелял с картечница, докато пламъците ближели краката му. Простреляли го много пъти, но той отказал медицинска помощ и не спрял, докато подчинените му вече били в безопасност. Познай колко шваби е убил.

Оуди сви рамене.

— Хайде де, познай.

— Сто.

— Не ставай глупав!

— Петдесет?

— Да, по дяволите! Убил петдесет германци!

Оуди обеща на господин Ламонт, че ще гледа филма някой ден, но така и не го направи. Още нещо, за което съжалява.

Заобикаля отстрани киното и се покатерва по противопожарния изход. Изритва заключената с катинар врата, която се отваря с трясък на проядените си панти, удря се в стената и отронва парчета влажна мазилка. Оуди претърсва празната сграда, която мирише на плесен и разложение. Изтръгнати и отнесени, редиците седалки са оставили след себе си наклонена пещера, осеяна с останки от килим, изкривени метални части и счупени осветителни тела. По боядисаните в тъмнозелено и тъмночервено стени край первазите все още има декоративни тавански орнаменти, които обточват корнизите.

Именно там Оуди се опитва да заспи, положил глава на якето си и свит като зародиш. Забравил е на колко е години. Налага се да преброи годините и се оказва, че е на трийсет и три. Нощта идва, трепереща и проблясваща от светкавиците. Напомня на Оуди за всички онези нощи в затвора, когато отново и отново преживява своята трагедия, свит на леглото и опрян в тухлената стена.

— Ще се страхуваш — казваше му Мос. — Затова, щом усетиш страх, спомни си, че най-дългата нощ е само осем часа, а най-дългият час е шейсет минути. Зората винаги ще дойде, освен ако искаш да не идва, но ти трябва да се бориш с тази мисъл. Дай си още един ден.

Оуди не е вярвал, че нещо от затвора ще му липсва, но ето че Мос му липсва. Огромният мъж му беше отчасти бодигард, отчасти спонсор, но най-вече — приятел.

Със сигурност са го разпитвали за бягството. Може би е понесъл един-два боя. Боли го, като мисли за това, но беше по-безопасно да не казва на никого за плановете си, дори на Мос. Един ден ще му пише и ще му обясни.

Налага си да мисли за друго. Замисля се за Белита и си спомня първите няколко месеца от връзката им, удивен колко ярко са се запечатали в ума му определени моменти. Любовта е инцидент, който не можеш да избегнеш, решава. Като да хвърлиш парашут от самолет и да скочиш след него, убеден, че можеш да го хванеш по време на падането. Оуди падаше, но не чувстваше, че лети към смъртта си.

През онези първи дни виждаше Белита четири или пет пъти седмично, докато я караше по задачите й, поставени от Кович. Правеха любов в колата, в стаята на Оуди и в къщата на Ърбан, когато той беше във фермата или по работа извън града. Никога не оставаха заедно за цялата нощ. Никога не заспиваха в прегръдките си и не се събуждаха заедно на сутринта. Открадваха си моменти заедно като крадци, а после се взираха в океана, в нощното небе или в тавана на стаята на Оуди.

— Колко момичета си обичал? — попита го Белита един ден.

— Само теб.

— Лъжеш.

— Да.

— Няма нищо. Можеш да продължиш да ме лъжеш.

— А ти колко мъже си обичала?

— Двама.

— Това включва ли мен?

— Да.

— Кой беше другият?

— Няма значение.

Лежаха на задната седалка на джипа на Ърбан, паркиран над плажа, където вълните се къдреха и разбиваха на пясъка — прибоят сякаш вдишваше и издишваше като огромни дробове. Толкова много неща искаше да знае Оуди за Белита. Всичко. Мислеше, че ако й разкрие подробности от собствения си живот, тя може да му разкаже повече за нейния, но Белита умееше да води продължителни разговори и в същото време да говори съвсем малко. Тогава в очите й, тъмни и немигащи, сякаш проблясваха спомени и знание, които Оуди не можеше да си представи, за които не можеше да я попита.

Какво беше научил? Испанският й баща притежавал малък магазин в Лас Колинас, а майка й шиела булчинските рокли, които той продавал. Живеели над двуетажния магазин, където Белита спяла в стая с по-голямата си сестра, за която не искаше да говори. Не обичала кучета, истории за духове, земетресения, млечница, гъби, захарен памук, болници, изпускащи мастило химикалки, сушилни, телешоп реклами, противопожарни аларми, електрически фурни и карантии.

Стаята й не издаваше нищо за нея. В нея нямаше лични вещи, а с изключение на бельото й повечето чекмеджета бяха празни. В гардероба имаше половин дузина рокли, както и дрехите, които й бяха купили, когато ходиха по магазините заедно.

Когато Оуди задаваше още въпроси за семейството й — къде е израснала и кога е дошла в Америка, тя се гневеше. Същото правеше и когато той й признаваше любовта си. Понякога го приемаше, а друг път го наричаше глупав и го отблъскваше. Присмиваше се на младостта му и омаловажаваше това, което ставаше помежду им. Може би се надяваше така да го накара да я остави, но постигаше обратния ефект, защото подигравките й означаваха, че не е безразлична.

Белита поглеждаше ръчния часовник на Оуди и казваше, че е време да тръгват. Станали бяха самонадеяни, поемаха прекалено много рискове, осланяха се на късмета си.

Оуди мразеше да я оставя в къщата. Не знаеше дали тя ходи в леглото на Ърбан всяка нощ, но се опасяваше, че е така, и мисълта, че друг мъж докосва Белита, го караше да стене, заровил ръце във възглавницата. Разкъсван между ревността и желанието, лежеше в леглото със затворени очи, отдаден на виденията от фантазиите си. Усещаше аромата на Белита навсякъде. Беше потопила света му в уханието си.

— Харесва ли ти да живееш така? — попита я, докато караха по крайбрежния път. Бяха успели да си откраднат половин ден, както правеха понякога. Така измерваше живота си вече: в часовете, прекарани с Белита.

Тя не отговори, остана с безизразно лице.

Оуди отново попита:

— Харесва ли ти да живееш с Ърбан?

— Той се погрижи за мен.

— Но не те притежава.

— Не разбираш.

— Обясни ми.

Оуди видя как бузите и шията й пламват.

— Прекалено си млад.

— Не съм по-млад от теб.

— Видяла съм повече.

За миг Оуди обърна поглед към океана. Гневен. Тъжен. Объркан. Искаше да я попита дали скритата любов все пак е любов, или е като дървото, което пада в гората, без да има кой да го чуе. Тези моменти с Белита му изглеждаха толкова истински, всичко останало беше илюзия.

— Можем да се махнем оттук — каза й.

— И къде ще отидем?

— На изток. Имам семейство в Тексас.

Белита се усмихна тъжно, сякаш слушаше брътвежите на симпатичен идиот.

— Кое е толкова смешно?

— Ти не ме искаш.

— Напротив, искам те.

Прозорецът беше отворен и вятърът развя косата й, запрати я в ъгълчетата на устата й. Белита придърпа колене към гърдите си и сведе глава.

— Какво се е случило с теб? — попита Оуди.

Белита не отговори. Оуди осъзна, че тя плаче. Отби отстрани на пътя. Почти се беше стъмнило. Наведе се и целуна бузата й, каза й, че съжалява. Кожата й беше почти хладна. Той прокара връхчетата на пръстите си по лицето й, по вдлъбнатините и изпъкналостите, сякаш бе слепец, който изучава красотата й. И за първи път разбра, че любовта може да носи тъга, жестокост и унищожение също толкова лесно, колкото носи добрина и радост.

Белита избута ръцете му от себе си и му каза да я закара вкъщи.

По-късно Оуди застана под душа и дълго стоя неподвижен пред огледалото, хванал четката за зъби, без да може да се съсредоточи. Безкрайно близко и толкова далечно, лицето на Белита го преследваше: леко разтворените й устни, гладкостта на кожата й, кафявото на очите й, лекото й задъхано дишане и водопадът от въздишки. Струваше му се, че страстта им може да освети цели градове, и все пак Белита се отдалечаваше от него, използваше тялото му, за да достигне до далечно място, до което той никога не би могъл да се добере.

По-късно Оуди слезе до вестибюла, отиде до платения телефон и се обади на майка си в Далас. Не беше говорил с нея от шест месеца, но изпращаше картички, прати й подарък за рождения ден — рамка за снимка, обточена с мидички (което носело лош късмет според силно суеверната Белита).

Слушаше как телефонът звъни и си представяше, че майка му минава по тесния коридор, заобикаля страничната масичка и стойката за шапки. По линията имаше ехо. Зачуди се дали жиците действително пренасят думите му, или ги превръщат в сигнали.

— Добре ли си? — попита го тя.

— Срещнах едно момиче.

— Откъде е?

— Салвадор. Искам да се оженя за нея.

— Прекалено си млад.

— Тя е жената за мен.

— Предложи ли й?

— Не.

Заспал едва на разсъмване, Оуди се събужда малко преди обед. Иска да е навън и да усеща слънцето върху кожата си, да вдишва свободата, докато все още я има. Излиза от киното и върви по улиците, опитва се да прочисти главата си. Когато напусна затвора, имаше план, но сега започва да се пита дали цената не е прекалено висока. Още две невинни души са мъртви — как би могла каквато и да е цел да си заслужава такава жертва?

Въобразява си, че хората го зяпат, сочат го с пръст, шепнат зад гърба му. Подминава мъж в халат и млада жена с татуировки, която трепери от гняв, ридае под един прозорец и умолява някого да отвори „проклетата врата“. Преминава покрай изгоряла кола, изоставен хладилник, магазини с намалени стоки, шоуруми, банда мотоциклетисти.

В един момент поглежда нагоре и забелязва църква с табела отпред, на която пише: „Ако наистина обичаш Бог, покажи му парите си!“ На отсрещния ъгъл има магазинче за алкохол с ярък неонов знак над вратата. На рафтовете са подредени множество бутилки — концентрати и ликьори, ферментирали плодови напитки, които Оуди никога не е вкусвал или чувал. И все пак сериозно обмисля колко лесно би било да влезе и да се напие до забрава.

Над главата му дрънва звънче. Пътеките са празни. В магазина има камера, насочена към входа. Оуди се вижда на екрана. Кима на мъжа зад щанда.

Вижда платен телефон и обмисля да се обади на майка си, но вместо това звъни на телефонни услуги. Пита за телефонен номер и слуша сигнала „свободно“. Вдига секретарка.

— Искам да говоря със специален агент Фърнис — казва Оуди.

— Кой е на телефона?

— Имам информация за нея.

— Трябва да ми дадете името си.

— Оуди Палмър.

Слушалката пада върху твърда повърхност. Оуди чува приглушени гласове и хора, които крещят по коридорите. Поглежда касиера. Кимва. Отново се обръща с гръб.

Обажда се жена.

— Специален агент Фърнис?

— Да.

— Аз съм Оуди Палмър. Срещали сме се преди.

— Да, спомням си.

— Прочетох онези книги, които ми препоръчахте. Отне известно време да ги набавят в библиотеката, но ми харесаха много.

— Едва ли ми се обаждаш да правим литературни анализи.

— Не.

— Знаеш, че те търсим Оуди.

— Предположих.

— Предай се.

— Не мога да го направя.

— Защо?

— Все още имам да свърша някои неща, но искам да знаете, че не съм застрелял Каси и Скарлет. Давам ви честната си дума. Заклевам се в живота на майка си и в гроба на баща си, че не бях аз.

— Защо не дойдеш тук да ми го обясниш лично?

Оуди усеща, че под мишниците му се стича пот. Отлепя слушалката от главата си и бърше ухото си с рамо.

— Още ли си там?

— Да, госпожо.

— Защо избяга, Оуди? Оставаше ти един ден.

— Не съм откраднал онези пари.

— Направил си признание за обира.

— Имах си причини.

— Какви?

— Не мога да ви кажа.

Специален агент Фърнис прекратява тишината.

— Мога да уважа това, че си поел вината на брат си или нечия друга, Оуди, но в очите на закона всички, замесени в обир, са еднакво виновни, независимо дали са извършили отвличането, карали са колата за бягство, или просто са провеждали телефонни обаждания.

— Вие не разбирате.

— Тогава ми обясни. Защо избяга от затвора? Щяха да те освободят.

— Никога нямаше да бъда свободен.

— Защо?

Оуди въздъхва.

— Прекарах последните единайсет години в страх, агент Фърнис. Страхувах се от нещата, които биха могли да се случат, от нещата, които съм извършил. Спях с едно отворено око. Пазех си гърба, опрян в стената. Но знаете ли, откакто излязох оттам, спя прекрасно. Мисля, че най-после осъзнах, че истинският ми враг е страхът.

Тя си поема дълбоко дъх.

— Къде си?

— В един магазин за алкохол.

— Нека дойда да те взема.

— Няма да съм тук.

— Ами Карл?

— Той е мъртъв.

— Откога?

Оуди допира слушалката на телефона по-плътно до ухото си и стиска силно очи, така че пред тях започва да танцува калейдоскоп от разноцветни светлини. Светлините угасват и той си представя брат си, седнал до реката, с блестящо от пот лице, хванал пушка в скута си. От бинтовете на гърдите му избиваше кръв и Карл се взираше в черната вода, сякаш реката имаше отговор за най-важните въпроси в живота. Карл знаеше, че няма да иде в болницата. Нямаше да избяга от Калифорния и да започне нов живот.

— Мъжът, когото убих, имаше жена и дете на път — промълви Карл. — Иска ми се да мога да променя нещата. Иска ми се да не се бях раждал.

— Ще отида да доведа лекар. Ще се оправиш — настоя Оуди. Но дори докато изричаше думите, знаеше, че са лъжа.

— Не заслужавам прошка и молитви — заяви Карл. — Тук ми е мястото. — Посочи към реката, където теченията се виеха и засмукваха, матовочерни и безмилостни.

— Не говори такива неща — каза Оуди.

— Кажи на мама, че я обичам.

— Тя знае.

— Не й казвай за това, което ще се случи сега.

Оуди искаше да възрази, но Карл вече не слушаше. Насочи оръжието към него и му каза да се маха. Оуди отказа. Карл притисна дулото до челото на Оуди и изкрещя срещу него, опръска лицето му с кървава слюнка.

Оуди се качи в камиона и си тръгна със замъглени от сълзи очи по изровения път. Погледна в огледалото за обратно виждане, но на брега на реката вече нямаше никого. Години наред се опитваше да убеди сам себе си, че Карл е избягал и живее някъде под различно име, с хубава работа, съпруга и семейство, но дълбоко в себе си знаеше какво е направил брат му.

Специален агент Фърнис още е на телефона и чака Оуди да й обясни.

— Карл почина преди четиринайсет години на река Тринити.

— Как?

— Удави се.

— Не намерихме тялото му.

— Напълнил е джобовете си със старо желязо и е скочил в реката.

— Откъде да знам, че ми казваш истината?

— Претърсете дъното на реката.

— Защо не каза на никого?

— Той ме накара да обещая.

Оуди иска да затвори телефона.

— Чакай! — казва Дезире. — Защо отиде при къщата на шерифа?

— Трябваше да съм сигурен.

— Сигурен в какво?

Линията прекъсва.