На живот и смърт

39

В мазето на криминалния съд в Дрейфъс Каунти има документация за всяко съдебно дело, гледано от съдия през последните 150 години: правни доклади, преписи на съдебни процеси, списъци с улики и официално дадени показания. Разнообразен склад за мрачни истории и черни дела.

Жената, седнала зад преградата, се казва Мона, косата й, по-тъмна от нощта, е вдигната толкова високо, че изглежда застрашително натежала. Оставя настрани недоизядения си сандвич и поглежда Дезире.

— Какво мога да направя за теб, захарче?

Дезире е попълнила формуляр за достъп до архивни материали. Мона поглежда молбата.

— Може да отнеме малко време.

— Ще почакам.

След като е заверила формуляра и го е подпечатала два пъти, Мона го навива на руло и го пъха в метална тръба, свързана с улей, който го всмуква надолу. Бута химикалка зад ухото си и изучава Дезире по-отблизо.

— Откога си в Бюрото?

— Шест години.

— По трудния път ли те карат да минеш?

— До някаква степен.

— На бас, че е така. На бас, че е трябвало да си по-добра от всеки мъж.

Мона става и се навежда, за да хвърли поглед към обувките на Дезире.

— Нещо не е наред ли?

Жената я поглежда глуповато и сочи към чакалнята.

Дезире сяда и прелиства няколко стари списания, от време на време поглежда часовника на китката си, който е принадлежал на баща й. Подарил й го бе в деня на дипломирането с думите, че трябва да го навива всяка вечер и да мисли за родителите си, докато го прави.

— Закъснявал съм за работа само веднъж в цялата си кариера — добави.

— В деня, когато съм се родила — отвърна тя.

— Знаеш историята?

— Да, татко — разсмя се Дезире. — Знам историята.

Мрачното като пещера помещение, където се намира архивът, мирише на тонер, хартия и кожени подвързии. Прашинки се носят в ярките лъчи светлина, които се процеждат през високите прозорци.

Взема си кафе от машината, но при първата глътка се присвива. Изхвърля чашата и избира безалкохолна напитка. Стомахът й къркори. Кога е яла за последен път?

Мона я вика по име и плъзга дузина папки през процепа на преградата.

— Това ли е всичко?

— О, не, захарче. — Посочва зад себе си, където има количка, претъпкана с кутии. — Имам и още две като тази.

Дезире си намира бюро в читалнята и вади бележник. Започва да чете за обира страница след страница, навързва детайлите, сякаш монтира филм; реже и съединява лентата в ума си. Снимки. Времева линия. Доклади от аутопсии. Свидетелски показания.

Камионът е отвлечен на север от Конроу малко след три часа следобед. Охранителната фирма „Армагард“ е имала договор да прибира повредените банкноти от банки и кредитни компании, а после да ги доставя в обект за унищожаване в Илинойс.

Променяли на всеки две седмици графика за доставка и маршрута, което означава, че някой им е дал информацията. Охранителят, който загинал при обира, Скот Бушом, бил заподозрян, че е техен вътрешен човек, но на делото не били представени никакви доказателства. Проверили списъка с телефонните му разговори и къде е ходил, докато полицията и ФБР търсели последния член на бандата и липсващите пари, но доказателствата срещу Бушом били само косвени.

Оуди Палмър се признал за виновен, но отказал да даде името на когото и да е от участниците. Не издал брат си, нито предал охранителя. Заради нараняванията му полицията успяла да го разпита едва три месеца след обира, но изминали още осем месеца, преди да оздравее достатъчно, за да се изправи пред съда.

Дезире преминава към свидетелските показания. Според данни на полицията около осем часа и тринайсет минути — пет часа след отвличането на камиона — патрулиращ заместник-шериф и неговият партньор, които били на рутинна обиколка, забелязали брониран камион, паркиран на северния страничен път до шосе I-45 на Лийг Лейн роуд. Докато проверявали номерата в компютъра, заместник-шерифът забелязал как тъмен джип само с шофьора вътре спира наблизо. Задните врати на бронирания камион били отворени и между двата автомобила се прехвърляли чанти.

Заместник-шерифът се обадил за подкрепление, но патрулката била забелязана и двата подозрителни автомобила отпрашили с висока скорост.

Дезире чете записа на разговорите от радиовръзката и си отбелязва имената на участвалите полицаи. Райън Валдес и Ник Фенуей били първите отзовали се. Втора патрулка, карана от Тимъти Люис, се присъединила към преследването.

Първото радиосъобщение е отбелязано в осем и тринайсет часа на двайсет и седми януари.

Дезире се връща назад, чете първите показания, дадени от пристигналите на местопроизшествието, и забелязва колко често използват сходни фрази и почти еднакъв език, за да опишат събитията, сякаш са си разменяли записки или са се разбрали какво да разкажат. Обичайна практика сред служителите на закона, които искат да се подсигурят, че нищо няма да застраши съдебния процес след това. Преследването завършва, когато бронираният камион не успява да вземе завоя и пада настрани, удря се в друго превозно средство, което избухва в пламъци, и убива водача. Оуди Палмър и братята Кейн се опитват да се измъкнат със стрелба.

Според показанията, дадени от самите тях, заместник-шерифите Фенуей и Валдес били хванати в капан под силен обстрел. Прикрили се зад автомобила си и отвърнали на стрелбата, но имали по-малко муниции и били уязвими, докато не пристигнал заместник-шериф Люис. Той спрял колата си като преграда за изстрелите и дал възможност на колегите си да се преместят на по-добра позиция.

Изстреляни били общо над седемдесет куршума от тримата заместник-шерифи. И тримата заподозрени били простреляни, двама от тях загинали на място, а третият бил в критично състояние. Според съдебния лекар на Дрейфъс Каунти, доктор Хърман Уилфърд, Върнън Кейн загинал от куршум в гърдите, а по-малкият му брат Били бил уцелен три пъти: в крака, в гърдите и в шията. И двамата умрели на място от кръвозагуба. Оуди Палмър бил прострелян в главата. Охранителят Скот Бушом, който бил завързан и със запушена уста вътре в камиона, умрял от наранявания, причинени при катастрофата.

Дезире вади пет албума със снимки от местопроизшествието и преглежда набързо всички изображения, преди да започне да изучава по-внимателно определени снимки. Виждат се двете полицейски коли, блокирали пътя, опожарената кола и изкривените останки от камиона. Вратите му са избити. Вътре има локви кръв. С помощта на схеми и компютърни възстановки Дезире си създава ментална диорама, в която може да постави всеки от „играчите“ на сцената.

В албумите има липсващи неща — повече цифри, отколкото снимки. Или са били грешно отбелязани, или някой ги е махнал. До 2004 година повечето патрулки в Тексас са оборудвани с камера и система за записване с твърд диск. Можело е да се включват от полицаите или да се задействат автоматично, когато патрулката достигне определена скорост. По-новите системи записват непрекъснато и свалят файла чрез безжичен интернет, когато патрулката се върне в централата.

В изложението си адвокатът на защитата попитал за камерите от арматурните табла и му отговорили, че две от патрулките не са имали подобно оборудване. Тази подробност се забива в съзнанието на Дезире. Тя отново преглежда фотографиите. Патрулката, карана от заместник-шерифи Фенуей и Валдес, е паркирана диагонално на пътя. Предното стъкло е разбито, а металните врати са надупчени от куршуми.

С лупата на мобилния си телефон Дезире оглежда изображението — най-вече над таблото на патрулката — и забелязва издайническата издутина до стъклото. Камера. Надрасква номера на снимката в тетрадката си и слага въпросителен знак до него.

На други снимки вижда останките от опожарената кола на заден план. Овъглено тяло се очертава бегло в преобърнатите развалини на превозното средство, които са толкова изкривени и огънати от огъня и сблъсъка, че приличат на абстрактна скулптура.

Дезире търси подробности за автомобила — понтиак, произведен 1985 година, с калифорнийски номера. Според аутопсията шофьорът е жена на около двайсет и пет години. На снимките се вижда овъгленият й труп, застинал в боксьорска поза — със свити лакти и стиснати юмруци, заради свиването на телесните тъкани и мускулите от силната горещина. Няма данни за употреба на наркотици, алкохол или травми от детска възраст. Без лице и пръстови отпечатъци на жертвата, полицията се затруднила да я идентифицира, което довело до общонародно издирване в базите за ДНК и стоматологичните регистри. По-късно търсенето било разширено до международни агенции като Интерпол и организации, занимаващи се с нелегални емигранти.

Дезире търси предишни собственици на колата. Понтиакът за пръв път бил продаден от търговец в Охайо през 1985 година и два пъти е бил препродаван. Последният регистриран собственик е някой си Франк Оубри в Рамона, Южна Калифорния.

Дезире взема айфона си и се обажда на свой колега във Вашингтон. С Нийл Дженкинс бяха преминали обучението си заедно, но той не беше изявил желание да работи като оперативен агент. Искаше работа на бюро в главния щаб на ФБР, по възможност в отдела за наблюдение на данни, където можеше да подслушва разговорите на другите хора.

Дженкинс по навик започва да й дрънка празни приказки, но Дезире няма време за тях.

— Искам да потърсиш документацията за една кола. Понтиак 6000, модел 1985. Калифорнийски номер 3HUA172. — Диктува му серийния номер. — Била е унищожена в катастрофа през януари две хиляди и четвърта.

— Нещо друго?

— Карала е жена, виж дали в крайна сметка са я идентифицирали.

— Спешно ли е?

— Да, звънни ми.

Дезире преминава към загиналия в обира охранител. Скот Бушом, бивш военен, който участвал в две мисии в Залива и една в Босна. Напуснал армията през 1995 година и работил в „Армагард“ в продължение на шест години. Полицията подозирала, че вътрешен човек е информирал престъпниците, но не успяла да свърже Бушом с бандата чрез телефонните му разговори. Все пак касова бележка за бензин доказвала, че той е бил в крайпътен ресторант[49], посетен от Върнън Кейн един месец преди отвличането на камиона. Сервитьорка успяла да идентифицира Бушом по снимка, но не могла да си спомни дали двамата мъже са разговаряли.

На дъното на кутията Дезире намира диск. Търси номера на етикета му в списъка с улики. На него има запис от повдигането на обвинение на Оуди Палмър.

Дезире се връща при Мона, която се учудва, като я вижда.

— Прекарала си тук шест часа.

— И утре пак съм тук.

— Затваряме след четирийсет и пет минути, затова ако не си носиш спален чувал…

— Трябва ми дивиди.

— Виждаш ли онази стая ей там? Вътре има компютър. Ето ти ключа. Не го губи. Имаш време до шест, иначе ще се връщаш утре.

— Разбрано.

Дезире включва компютъра и чува как дивиди дискът се завърта, докато мониторът проблясва и оживява. Статична камера показва Оуди Палмър в болнично легло, главата му е увита в бинтове, от носа и китките му стърчат тръбички. Вече е изчела медицинските доклади. Никой не е очаквал Оуди да оцелее. Хирурзите трябвало да залепят черепа му наново като пъзел, подреждали парчета кост и метални пластини. Оуди лежал в кома три месеца с минимална мозъчна активност в първите няколко седмици. Специалистите обсъждали дали да спрат животоподдържащите му системи, но щатът Тексас екзекутира хора, само ако са осъдени на смърт, а не ако са в мозъчна смърт, защото това би означавало да се изтребят повечето политици.

Дори когато Оуди излязъл от комата, лекарите се съмнявали, че някога ще проговори или проходи. Той ги опровергал, но минали още два месеца, преди да стане достатъчно силен, за да бъде официално обвинен с представители на съда до леглото му.

Видеото показва адвоката на защитата, Клейтън Ръд, седнал до Оуди, който общува с него чрез дъска за спиритични сеанси[50], на която изписва кратки изречения. Областният прокурор Едуард Даулинг, който сега е щатски сенатор, е сложил хирургическа маска, сякаш се страхува да не пипне някой бацил.

Преди да започне да чете обвинителния акт, съдия Хамилтън пита Даулинг защо кабинетът на областния прокурор подвежда Оуди под наказателна отговорност.

— Обвиняемият можеше да бъде съден според федералните или щатските закони, Ваша чест, но разбрах, че е възникнал конфликт на интереси — казва Даулинг преднамерено неясно.

— Какъв конфликт на интереси?

— Един от потенциалните свидетели е кръвен роднина на старши федерален служител — отвръща Даулинг. — Затова ФБР препоръча областният прокурор да се заеме със случая.

Съдия Хамилтън изглежда удовлетворен и пита господин Ръд дали клиентът му разбира целта на процедурата.

— Да, Ваша чест.

— Той не може дори да заяви пълното си име за протокола.

— Може да го напише.

— Господин Палмър, чувате ли ме? — пита съдията.

Оуди кимва.

— Днес ще бъдете подведен под съдебна отговорност по обвинения, включващи три предумишлени убийства, отвличане на автомобил и непредумишлено причинена смърт на пътя, разбирате ли?

Оуди изстенва и стиска здраво очи.

— За тези обвинения се дават максимални присъди, които включват смъртно наказание и доживотен затвор без право на замяна или намаляване на присъдата. Разбирате ли тези обвинения и максималните им последствия?

Бавно и отмерено Оуди премества ръката си на думата „да“ на дъската за спиритични сеанси.

Съдия Хамилтън се обръща към Даулинг.

— Можете да започнете.

— Това е процесуалното подвеждане под наказателна отговорност на щата Тексас срещу Оуди Спенсър Палмър. Дело номер 48, код 642.

Областният прокурор изрежда обвиненията в убийство и кражба в рамките на десет минути, преди да изложи иска на прокурора. Палмър е обвинен, че е съдействал на други хора за открадването на седем милиона долара, собственост на американския Федерален резерв.

Съдия Хамилтън казва:

— Сър, обвинен сте в углавни престъпления. Длъжен съм да ви кажа, че имате определени права. Имате право да ви защитава адвокат и господин Ръд е определен като ваш защитник на държавни разноски, но ако искате да си наемете собствен адвокат, имате това право. Съгласен ли сте господин Ръд да ви представлява днес.

Оуди избира „да“.

— Какво ще пледирате?

Оуди започва да пише отговор, но Клейтън Ръд се пресяга през дъската и хваща треперещата му ръка.

— Нека запишем за протокола, че клиентът ми пледира „невинен“ — казва Ръд и хвърля поглед към Даулинг, сякаш търси одобрението му. Накланя се към Оуди. — По-добре да си пазим патроните за по-късно, синко.

— Ами гаранция? — пита съдията.

— Щатът възразява срещу гаранция — казва Даулинг. — Това са углавни престъпления, Ваша чест, а парите все още липсват.

— Клиентът ми няма да излезе от болницата още дълго време — отвръща Ръд.

— Има ли семейство? — пита съдията.

— Родители и сестра — казва Ръд.

— Някакви други задължения към обществото или наличие на съществени активи?

— Не, Ваша чест.

— Молбата за гаранция е отхвърлена.

Видеото свършва. Дезире натиска бутона за вадене на диска и го поставя обратно в пластмасовата кутийка.

Пет месеца по-късно Оуди Палмър влиза в Съдебната палата на Дрейфъс Каунти за делото си. По това време вече му е назначен нов съдия, Клейтън Ръд е сключил сделка с прокуратурата и е променил обвиненията от предумишлено убийство в убийство втора степен, а в замяна клиентът му се е признал за виновен по всички обвинения. Оуди не се е възпротивил на нищо и е отказал да направи официално изявление, че е имало смекчаващи вината обстоятелства.

Вестник „Хюстън Кроникъл“ съобщава присъдата му:

Дезире е изненадана, като вижда цитат от Франк Сеногълс. Защо не е споменал, че е бил част от първоначалното следствие? ФБР е оглавявало разследването, значи Сеногълс със сигурност е разпитвал Райън Валдес и другите заместник-шерифи. И със сигурност е говорил с Оуди Палмър. А когато Дезире заяви, че знае повече за случая от всеки друг, той не я поправи, не й възрази, нито я унижи, което обикновено не би се поколебал да стори.

Обръща страницата и намира друга статия.

На снимката са тримата заместник-шерифи в униформи, застанали са до губернатор Пери и са се усмихнали към фотоапарата. Фенуей, Валдес и Люис сякаш се чувстват малко неудобно в позата, която са заели, но губернаторът явно се наслаждава да се къпе в тяхната слава. На заден план, хванат в профил, докато се е извръщал от фотоапарата, е Франк Сеногълс. В ръката му има радио. Може да е бил част от охраната.

Дезире набира последния избран номер на телефона си.

— Има още нещо — казва на Дженкинс. — Трябва да намеря двама щатски полицаи: Ник Фенуей и Тимъти Люис. И двамата са работили с окръжния шериф през 2004 година.