На живот и смърт

54

Мос паркира пикапа в борова горичка, на осемдесет метра от колибата, и върви по пътеката през висока до кръста трева, докато стига до верандата. Вятърът е утихнал, дъждът е спрял, но небето все още е с цвета на подгизнала цигара. Преди да дръпне вратата с мрежа, Мос я подпира с крак и избърсва длани в крачолите на панталона си. Почуква. Вътрешната врата внезапно се отваря. Някой се взира в него от мрака вътре, очите му са като бледи облаци, които променят формата си от докосването на светлината. Мос се стряска за секунда, отстъпва тромаво назад и вратата с мрежата се хлопва.

— Пак ли ти! Май много ти се иска да те застрелят.

Тео Макалистър държи пушка в ръце. Нахлупил е вълнена шапка, изпод краищата на която стърчат кичури сива коса.

— Какво искаш?

— Имам още един въпрос.

— Ходи се шибай!

— Отнася се за момчето.

Тео се поколебава, присвива очи.

— Откъде знаеш за него?

— Оттам, откъдето и ти.

— Шерифът ли те изпрати?

— Да.

— Какво иска?

— Да продължиш да съдействаш.

Мос няма представа за какво разговарят, но проверява колко далеч може да стигне, преди Тео да осъзнае, че го пращат за зелен хайвер.

Старецът го изучава с поглед, докато чеше ухапване от насекомо на врата си.

— Е, най-добре влез вътре.

Мос върви след Тео по тъмен коридор, който мирише на олио за пържене и утайка от кафе. Всекидневната е обляна в синя светлина от включен телевизор. Жена от азиатски произход седи в креслото и гледа комедия от онези, в които звучи запис на смях. Тя е на половината години на стареца и е облечена в къси дънкови панталони и потник.

— Шерифът да не предлага повече пари?

— Това ли искаш?

— Имам нова жена, за която да се грижа. Предишната я изгубих преди три години. Тази си я взех от Азия, но все пак е американка, нали се сещаш, уверих се в това.

Подът в кухнята е мръсен, линолеумът се издува на места, а отдолу жълтеят вестници.

— Кажи на шерифа, че не съм и гъкнал за момчето. Нито дума. Спазих своята част от уговорката.

— Платили са ти.

— Не достатъчно.

— Колко още искаш?

Тео почесва отново врата си и обмисля сумата.

— Две хиляди.

— Това е доста.

— Да сме наясно, не те заплашвам. Да не му кажеш нещо такова. Това е просто молба. Не искам да изглеждам неблагодарен.

— Да сме наясно, искаш шерифът да ти даде още пари, за да си мълчиш за момчето?

— Да.

Тео отива до мивката, пуска чешмата и си налива вода в буркан от сладко. Тя се стича по брадата му, докато пие, и капе по копчетата на карираната му риза. Отново пълни буркана и предлага на Мос.

— Не, благодаря — отказва. — Къде намери момчето?

Тео изсипва буркана.

— Ей там. — Посочва през скъсаните пердета. — Малко изплашено детенце. Мръсно като за световно. На не повече от три или четири години, с каубойска шапка и пластмасов сребрист револвер в кобур. Цяло чудо е, че не е загинал там, навън. Можел е да падне в реката, да си счупи крак или да го прегази кола. Беше съвсем мъничък. Кален. Мокър. Погледнах го и го попитах: „Ти откъде се появи, малко геройче?“, но той не отрони и дума.

Мос гледа как изражението на мъжа се мени, докато разказва историята.

— Беше ли наранен?

— Не видях такова нещо.

Тео слага палец на едната си ноздра и се секне шумно в мивката.

— Откъде се е появил?

Тео замислено потърква нос.

— Имах подозрения, които запазих за себе си.

Мос кима.

— Покажи ми къде намери момчето.

— Защо?

— Любопитно ми е.

Тео завежда Мос навън, двамата вървят покрай оградите, минават през разнебитената порта, крачат през високи бурени и храсти.

— Преди държах кучетата си тук. Развъждах ги за лов. Можеше да изядат хлапето, ако бяха гладни, но то седеше свряно между тях, сякаш е едно от кутретата. Мръсно. Не каза и думичка. Реших, че най-вероятно е било навън цялата нощ.

— И какво направи?

— Прибрах го вкъщи и го нахраних. Имаше одрасквания и синини по целите крака. Все си мислех, че майка му ще дойде всеки момент и ще почука на вратата, но тя така и не се появи. Затова включих новините и се заслушах. Реших, че ако някой е изгубил момченцето си, ще се обадят в полицията или ще изпратят група за претърсване, нали се сещаш?

Мос кима.

— И какво стана после?

— Шерифът дойде да ме разпитва за обира и престрелката. Тогава все още беше само заместник-шериф.

— Значи се е случило в деня на престрелката?

— Не, на следващия… или може би по-следващия.

— Каза, че си видял стрелбата.

— Видях проблясвания в мрака.

— И при този разпит си се запознал със заместник-шериф Валдес?

— Той каза, че ще спечеля награда, помогна ми да напиша показанията си.

— За момчето?

— За стрелбата.

— Какво ти каза?

— Каза ми, че ако някой дойде да задава въпроси за момчето, трябва да му кажа, че съм го намерил някъде другаде.

— Къде?

— На около три километра оттук, до язовира.

— Каза ли защо?

— Не. — Тео смъква вълнената шапка от главата си и поглежда назад към къщата, ремаркето и ръждясващите части от камион.

— Тогава ми даде наградата: две хиляди долара, че съм намерил малкия каубой, а във вестника имаше статия за мен.

— Виждал ли си момчето оттогава?

Тео поклаща глава.

— Видях снимката на заместник-шерифа във вестника. Наградили го с медал за храброст, че е застрелял онези въоръжени крадци.

— И оттогава не си го виждал?

— През няколко години се отбива. Така разбрах, че са го повишили в шериф. Мисля, че се надява да ме завари умрял, но аз още се държа. Това е първият път, когато изпраща другиго. Сигурно ти има голямо доверие.

— Сигурно.