На живот и смърт

1

Оуди Палмър така и не се научи да плува. Когато беше момче и ходеше с баща си за риба на езерото Конроу, му казваха, че да си добър плувец е опасно, защото дава на човек измамно чувство за сигурност. Повечето хора се давеха, тъй като се втурваха да плуват към брега, уверени, че могат да се спасят, а всъщност оцеляваха онези, вкопчени в плаващите останки.

— Така че ето какво трябва да направиш — каза татко му, — да се заловиш като лепка.

— Какво е лепка? — попита Оуди.

Татко му се замисли.

— Добре де, да се заловиш като еднорък мъж, който виси от скала, докато го гъделичкат.

— Аз имам гъдел.

— Знам.

И баща му започна да го гъделичка, докато цялата лодка се разтресе и всичката риба в околността се изпокри, а Оуди остави няколко петна напишкано по панталоните си.

Това стана постоянен майтап между двама им — не напишканото, а примерите за здраво захващане.

— Трябва да се заловиш като гигантска сепия, хванала кашалот — казваше например Оуди.

— Трябва да се заловиш като изплашено котенце за пуловер — отговаряше баща му. — Трябва да се заловиш като бебе, кърмено от Мерилин Монро.

И така нататък…

Застанал в средата на черния път по някое време след полунощ, Оуди си спомня за тези риболовни излети с топли чувства и си мисли колко много му липсва татко му. Наедряла и бяла, луната грее над главата му и оставя сребърна пътека по повърхността на езерото. Той не може да види отсрещната страна, но знае, че трябва да е там. Бъдещето му го чака на онзи далечен бряг, точно както смъртта го дебне на този.

При завоя проблясват фарове и набират скорост към него. Оуди се хвърля по очи в едно дере и обръща лице към земята, така че да не отразява светлината. Камионът профучава край него и вдига облак прах, който се издува като балон и се посипва наоколо, така че мъжът може да го усети между зъбите си. Изправя се на ръце и колене, пълзи през преплетения къпинак и влачи големите пластмасови шишета зад себе си. Всеки момент очаква да чуе нечий крясък или издайническото щракване на куршум, който се плъзга в патронника. Стига до брега на езерото, загребва кал и я размазва обилно по лицето и ръцете си. Шишетата тракат на кухо по коленете му. Завързал е осем от тях заедно и ги е стегнал с парчета от въже и ивици от съдрани чаршафи.

Събува обувките си, завързва ги една за друга и ги провесва на врата си. После връзва на възел платнената чанта около кръста си. Ръцете му са раздрани от бодливата тел, но не кървят силно. Къса ризата си на ленти и превързва дланите си, като пристяга възлите със зъби.

Още автомобили преминават по пътя над него. Фарове. Гласове. Скоро ще доведат кучетата. Нагазва в дълбоката вода, прегръща бутилките и ги притиска към гърдите си. Започва да рита, но се старае да не пляска силно, преди да се отдалечи повече от брега.

Използва звездите за навигация и се опитва да плува в права линия. Трябва да премине още пет-шест километра, за да прекоси язовир „Чоук Кейниън“. Горе-долу по средата или дори по-близо има остров — ако Оуди изобщо оцелее толкова дълго.

Минутите и часовете минават и той губи представа за времето. На два пъти се преобръща и потъва, но после притиска шишетата по-силно към гърдите си и отново се озовава на повърхността. Две от тях се откъсват и отплават. Едно е пукнато и започва да се пълни. Превръзките на ръцете му отдавна са се развързали от водата.

Умът му се рее, носи се от спомен на спомен — места и хора. Такива, които е харесвал, и други, от които се е страхувал. Мисли за детството си, как играеше на топка с брат си. Как на четиринайсет сподели замразена плодова близалка с Фийби Картър, която му позволи да бръкне в ослепителнобелите й гащички на задните седалки в киното. Гледаха „Джурасик парк“ и тиранозавърът рекс току-що бе изял алчен адвокат, който се опитваше да се скрие в преносима химическа тоалетна.

Оуди не помни почти нищо друго от филма, но Фийби Картър живее в паметта му. Баща й беше шеф в завода за рециклиране на батерии и се движеше с мерцедес, докато всички останали караха потрошени таратайки с повече ръжда, отколкото боя. Господин Картър не одобряваше дъщеря му да се движи с момчета като Оуди, но Фийби не го слушаше. Къде ли е сега? Омъжена. Бременна. Щастлива. Разведена. Работи на две места. Боядисва косата си. Остаряла е. Гледа шоуто на Опра.

Друг спомен: вижда майка си, застанала до кухненската мивка, да пее „Премини към Лу“[1], докато мие чиниите. Имаше навика да си измисля собствени куплети. Баща му влиза вкъщи от гаража и използва същата сапунена вода в мивката, за да измие мръсотията и смазката от ръцете си.

Покойният Джордж Палмър някога беше едър като мечка мъж с ръце като бейзболни ръкавици и с лунички по носа — сякаш облак черни мушици се бяха нароили по лицето му и останали там. Красив. Обречен. Мъжете в семейството на Оуди винаги умираха млади — най-често в миньорски или сондажни произшествия. Срутвания. Метанови експлозии. Индустриални инциденти. Черепът на дядо му по бащина линия беше счупен от триметрово парче сондажна тръба, изстреляно на шейсет метра от експлозия. Чичо му Томас беше затрупан заедно с осемнайсет други мъже. Не си направиха труда да извадят телата.

Бащата на Оуди наруши традицията, като остана жив до петдесет и пет. Спести достатъчно пари по сондите, за да купи гараж с две газови помпи, сервиз и хидравличен асансьор. Работеше шест дни в седмицата в продължение на двайсет години и осигури образование на трите си деца — или поне щеше, ако Карл си беше направил труда да опита.

Джордж имаше най-дълбокия, най-мекия глас от всички мъже, които Оуди бе срещал — звучеше като чакъл, който се премята във варел, пълен с мед. Но с годините татко му имаше все по-малко за казване, мустаците му побеляха, а ракът разяде органите му. Оуди не отиде на погребението. Не беше с него и по време на боледуването му. Понякога му се струваше, че причината за смъртта му е разбито сърце, а не цял живот пушене на цигари.

Оуди отново се преобръща. Водата е топла, горчива и влиза навсякъде — в устата, в гърлото, в ушите му. Мъжът иска да се бори за въздух, но изтощението го придърпва надолу. Краката му горят, ръцете го болят, няма да успее да стигне отсреща. Тук приключва всичко. Щом отваря очи, вижда жена ангел с бели роби, които се стелят и къдрят около нея, сякаш тя по-скоро лети, отколкото плува. Жената разтваря ръце да го прегърне, гола под прозрачната тъкан. Оуди може да усети парфюма и топлината на тялото й, притиснато към гърдите му. Очите й са притворени, устните й са открехнати и чакат целувка.

После го зашлевява силно и му казва:

— Плувай, копеле такова!

Оуди се изтласква на повърхността, вдишва трескаво въздух и се вкопчва в пластмасовите шишета, преди да отплуват. Кашля и вода се излива от устата и носа му. Премигва. Концентрира се. Вижда отражението на звездите по водата и върховете на изсъхналите дървета, осветени от луната. Започва отново да рита, движи се нагоре и си представя призрачната форма във водата под него, която го преследва като потопена месечина. Часове по-късно Оуди усеща камъни под краката си и се завлича на брега, срива се върху тесен пясъчен плаж и изритва бутилките настрани. Нощта е напоена с миризма на диви животни и все още пази топлината на деня. Над водата на талази се спука мъгла, сякаш наоколо блуждаят душите на удавени рибари.

Мъжът лежи по гръб и гледа как луната се скрива зад облаците, които сякаш се носят в открития космос. Затваря очи и като че ли усеща тежестта на жената ангел, която го е яхнала. Тя се навежда, гали бузата му с дъх и близо до ухото му прошепва:

— Помни обещанието си.