На живот и смърт

66

Нека взема момчето с мен — настоява Тони, като трие с ръце главата си, сякаш го сърби целият скалп.

— Тук е по-безопасно за него — казва Оуди, звучи глухо и пресекливо. Вади светлоотразителна жилетка от чантата на стареца. — По-добре облечи това.

Нестабилно изправен, Тони я нахлузва на раменете си.

— Няма да те застрелят — казва Макс и поглежда към Оуди за потвърждение. — Баща ми е там. Той е шериф.

Тони поглежда тийнейджъра и се усмихва.

— Някой по-смел от мен щеше да предложи да остане тук.

— Достатъчно си смел — отвръща Макс.

На Оуди му се иска да спре Тони, но вече не знае как да се аргументира. За стареца не е по-безопасно да остане тук, отколкото да си тръгне. Но в същото време се сеща за Каси и Скарлет в хотелската стая и се чуди дали нещата нямаше да са различни, ако беше останал. Дали щеше да успее да ги защити?

Тони посочва към рамото на Оуди, където бинтовете са подгизнали от кръв и тя се стича по ръката му. По излъскания дървен под има капчици, които напомнят на разлят живак.

— Малко не ми е ясно какво се надяваш да постигнеш тук, синко.

Оуди разтваря длани и се вглежда в тях.

— Опитвам се да опазя Макс. Опитвам се да опазя и теб. И се надявам да остана жив. Какво има за неразбиране?

— Третото, предполагам. Аз съм на седемдесет и две. Вдовец. Пенсионер. Безработен. Бивш военен. Имам болно сърце и ми отнема цял час да се изпикая. Нямам син, само дъщери, но не се оплаквам. Те са добри с мен. Видях как се държиш с Макс и знам, че никога не би го наранил.

— Благодаря ти — казва Оуди.

— Няма защо да ми благодариш. — Тони поглежда отново към Макс. — Късмет, младежо.

Тони минава по верандата и бавно слиза по стълбите, като опипва с крак всяко стъпало в мрака. Когато стига до пикапа си, спира, за да огледа дупките от куршуми, и псува под нос. Тръгва към пътя с по-уверена крачка, но болката в гърдите му се усилва.

Паниката му е враг. Така казваше старият му сержант. Паниката те завладява, когато страхът направи мозъка ти безполезен. Къде са полицейските коли? Защо не идват да го приберат?

Изведнъж поток от силна светлина почти прекатурва Тони назад. Старецът вдига ръце, за да защити очите си, но не вижда нищо освен червените кръгове, прогорени от вътрешната страна на клепачите му.

— Спри на място — казва някой.

— Не съм въоръжен.

— Ръце на главата.

— Ей, вървя на сляпо в момента. Може ли да угасите светлината?

— Коленичи.

— Коленете ми не са като едно време.

— Направи го.

— Аз само се грижа за вилите. Няма нужда да се занимавате с мен. Не съм проблем. Момчето е в безопасност.

— Как се казваш?

— Тони Шрьодер.

— Откъде познаваш Оуди Палмър?

— Не го познавам. Току-що го срещнах. Дойдох да проверя къщата след бурята. Вие надупчихте колата ми и лодката на семейство Халиган. Надявам се някой да покрие щетите.

— Трябваше да стоиш настрани, старче.

— Какво имате предвид?

От разстояние Оуди чува глух мокър пукот и вижда червената мъгла на кръвта да се стели в светлината на фаровете. Тони пада на асфалта, килва глава настрани като на човек, който си търси възглавница, за да легне.

Макс вижда всичко и изкрещява. Хвърля се към вратата и на Оуди се налага да замахне със здравата си ръка, за да хване тийнейджъра в движение и да го вдигне във въздуха.

— Те го застреляха! — пищи Макс и мига невярващо към Оуди. — Застреляха Тони!

Оуди не знае какво да каже.

Момчето ридае.

— Защо? Не беше наранил никого. Беше коленичил. Застреляха го в главата.

Оуди знае, че те чистят свидетелите и довършват работата, в която са се издънили преди единайсет години. Макс е коленичил на пода, свлякъл се е като кукла с прерязани конци. Оуди го боли сърцето. Иска да прокара палец под долната устна на момчето и да избърше слязлата дотам сълза.

Навън фаровете са изгасени. Сега вече ще дойдат. Оуди сяда до Макс и се чувства празен, напълно изчерпан. Въпреки напрежението тялото му е готово да се предаде. Загубил е кръв. Загубил е и надежда. Мисията му приключи. Дори ако успее да стигне до плажа, после какво ще прави? Ще оставят ли Макс жив?

Тийнейджърът е спрял да плаче. Седи, подпрян на стената, със свити колене и се взира в мобилния си телефон.

— Спомням си — прошепва прегракнало. — Ти беше коленичил, а един човек стоеше над теб, насочил пистолет към главата ти. Ти гледаше към мен…

— Трябва да бягаш, Макс.

— Той няма да ме застреля.

— Не можеш да си сигурен.

Отвън на стълбите има някой. Оуди поглежда през кухненския прозорец и вижда очертанията на глава до верандата. Като се надига на едно коляно, зарежда пушката и я подпира на перваза.

— Ще се опитам да ги отведа далеч. Когато изляза, искам да бягаш.

— Накъде?

— Можеш да преплуваш канала. Прикривай се.

— Не можеш да излезеш.

— Нямам избор.

Мос прекосява подвижния мост и влиза с пикапа по Кенъл драйв, кара на изток, покрай няколко къщи, повечето опразнени за през зимата. Едва може да различи белия плаж и тъмната сянка на морето напред.

Къщите започват да оредяват и после свършват. Каналът и плажът се срещат и образуват тясна ивица земя, която на места е широка едва стотина метра. Въпреки че са само на няколко метра надморско ниво, все пак има малки блата и хълмове, които биха могли да скрият легнал човек. Въздухът е наситен със сол, пушек и воня на разлагащи се водорасли. Може би някой лагерува и е запалил огън или група тийнейджъри пият на плажа.

Мос намалява скоростта. Пред себе си, едва забележими зад завоя, вижда задните червени отразители на два автомобила, блокирали пътя. Изключва светлините и бавно спира, като изключва двигателя. В същия миг Дезире обръща глава.

— Чу ли това?

Изстрели.

Заслушват се. Следващият изстрел е по-силен, последван е от кратък пукот на полуавтоматично оръжие — звучи като фойерверки, които експлодират в празна тенекиена кутия. Дезире взема мобилния си телефон и се обажда за подкрепление. Прекалено е тъмно и Мос не вижда чертите й, но чува треперенето в гласа й.

Наднича през предното стъкло. Всеки път, когато чистачката премине по стъклото, сцената се вижда по-ясно. Един бинокъл би им свършил добра работа.

Дезире разкопчава ботушите си.

— Ти стой тук.

— Къде отиваш?

— Навън.

— Да не си луда?

Дезире вдига оръжието си.

— Знам как да го използвам.

— Тези момчета не играят на дребно.

— Нито пък аз.

Мос я гледа как се отдалечава. Пресяга се под седалката и намира големия револвер, увит в мазен парцал. Внимателно го развива в скута си и го претегля в ръка, спомня си първия път, когато хвана оръжие на тринайсет години. Харесваше му начинът, по който се чувстваше с него: с петнайсет сантиметра по-висок и с двайсет килограма по-тежък — вече не беше слаб или незначителен. Пистолетът му даваше достойнство. Пистолетът му помагаше да се изразява. Пистолетът му даваше кураж. Всичко това бе краткотрайно и само във въображението му, разбира се, но трябваше да изминат много мизерни години в затвора, за да го осъзнае.

Дезире е на трийсет метра пред него и се отдалечава. Обута в чорапи, изглежда дванайсетгодишна. Мос се оглежда наляво и надясно, разузнава с поглед ниските шубраци и решава да поеме откъм плажа и да намери пътека през дюните.

Дезире усеща, че е прекалено открита, докато се придвижва през плитките ровове и се покатерва по едно хълмче. Ляга по корем, тревите гъделичкат брадичката й; придвижва се легнала по неравната земя, докато стига на трийсетина метра от двата форда. На пръв поглед автомобилите изглеждат празни, но после забелязва, че една врата е леко открехната, а фигура, седнала на мястото на шофьора, пуши цигара. Прилепена към земята, Дезире забива лакти в пясъка и насочва пистолета си към главата на мъжа. Слага пръст върху спусъка.

— ФБР! Сложи ръце на таблото.

Мъжът рязко обръща глава назад с удивено изражение, сякаш внезапно му се е явила Дева Мария. Вдига едната си ръка, но спуска другата.

Мос гледа от отсрещната страна на колата. Не вижда лицето на мъжа, но усеща какво ще стане. Онзи ще си пробва късмета. Може би си мисли, че Дезире няма да стреля. Може би вярва, че е по-бърз.

С едно движение мъжът вади автоматичен пистолет над нивото на прозореца. Оръжието трябва да се държи с две ръце, за да е стабилно, но той използва само една. Натиска спусъка, пистолетът подскача и изорава тревистото хълмче с насечен откос.

Дезире стреля два пъти, уцелва го веднъж под мишницата и веднъж във врата. Мъжът пада настрани — наполовина в колата, наполовина навън. Светлината вътре в колата осветява лицето му. Мос спринтира от мястото, където се е скрил, и прескача рова. Когато стига до Дезире, вижда, че тя кърви.

— Само драскотина. — Показва на Мос ръката си. Оглушала е леко от шума и не осъзнава, че крещи.

Мос поглежда тялото.

— Кой е този?

— Казва се Виктор Пилкингтън.

В тъмнината проблясват светкавици. Звукът долита секунда по-късно. Мос помага на Дезире да се изправи. Стига му едва до кръста.

Сочи 45-милиметровото му оръжие:

— Каза, че не си въоръжен.

— Излъгах.

Агентът клати глава.

— Да вървим.