На живот и смърт

38

По пътя тойотата камри е просто поредният автомобил на поредното пътуване. Оуди върти волана с две ръце и се опитва да надвие импулса да увеличи скоростта, за да не привлече вниманието към себе си. Все поглежда в огледалата, убеден, че го преследват, че всеки приближаващ чифт фарове е насочен към него — търси го и осветява душата му.

В един момент свива по асфалтиран път и минава покрай плевня, пасище с коне и воден резервоар. Нагоре по склона вижда силует на къща със затъмнени прозорци и луксозни парапети край верандата. Издърпва бетонния блок от седалката до шофьора и премята веригата отгоре. Допира дулото на пушката към халките и обръща лице настрани, преди да дръпне спусъка. От силния звук го заболяват ушите, а парченца бетон удрят главата му отзад. Хвърля димящата верига настрани.

Отново зад волана, Оуди се връща на четирилентовия път и си мисли за Мос. Щом го зърна, първият му импулс беше да претича през плевелите и да го прегърне. Искаше да затанцува наоколо, да се смее, а после двамата да се напият заедно и да си разказват истории. Ще се отдадат на спомени, годините, прекарани в затвора, ще изчезнат и всички мъртъвци отново ще оживеят за тях, ще скачат и ще блъскат в гърдите им толкова силно, че Оуди и Мос ще имат нужда от още едно питие, за да укротят това чувство.

В затвора наричаха Мос Големия тип, защото имаше впечатляваща физика и репутация, така че можеше да остане встрани от повечето ежедневни счепквания за територия и контрол. Не държеше на този прякор, нито се възползваше от статута си. Понякога Оуди се питаше дали не е създал Мос със силата на мисълта си заради отчаяната си нужда да се свърже с друго човешко същество — такова, което не иска да се бие с него или да го убие.

Какво прави Мос извън затвора и как е намерил Оуди в гората? Все още ли му е приятел, или сега работи за някого?

Оуди се взира в белите линии на пътя, изпитва срам, вина и неизказан гняв. Плановете му се разпадат. В ума си вижда Каси и Скарлет — все още са живи и се смеят, но всъщност са мъртви. Заради него. Не дръпна той спусъка, но все пак е виновен. Беглец от закона е. Очукан като пинята. Пребит. Наръган. Горен. Удушаван. Оковаван. Какво още могат да му сторят?

Оуди никога не е можел да мрази. Когато хората влагат твърде много енергия в мразенето, обикновено ненавиждат най-яростно нещо в самите себе си. Но откакто изгуби Белита, гневът проникна дълбоко в сърцето му, превърна се в част от него. Знае кога започна това — на Нова година две хиляди и трета година, когато бъдещето стана ясно и го принуди да вземе решение.

Ърбан бе решил да направи парти и Оуди прекара седмици в изпълняване на задачи, в организиране на кетъринга, в подреждане на маси и получаване на колети. Допълнителен персонал бе нает, за да помага за партито. В градината издигнаха шатри, оцветени лампички опасваха клоните, така че дърветата блещукаха като съзвездия. На метален прът цвърчеше прасе, провисено над яма с въглени. Въртеше се бавно, а от него капеше мазнина върху въглените и ароматът се смесваше с уханието на цветята от градината.

Оуди не бе виждал Белита от Коледа, когато я заведе на литургия. Тогава тя не му позволи да влезе в църквата, нито да я докосне след това, защото според нея денят бе свещен и господ може би гледаше. Оуди нямаше нищо против. Беше открил удоволствието да наблюдава тялото й, без да го притежава. Познаваше я толкова интимно, че можеше да затвори очи, да види гладките вдлъбнатини на раменете й и да си представи как прокарва език по тези падини. Можеше да усети извивката на ханша й, тежестта на гърдите й и да чуе учестеното й дишане, когато пръстите му играеха по тях.

По-късно Белита разказа на Оуди за разговора си с Ърбан, който провели преди новогодишното парти. Тя седяла на тоалетната си масичка и го гледала в огледалото, докато Ърбан отварял подплатена с кадифе кутийка. Извадил от нея огърлица с изящен опал, обграден с кръг от малки диаманти.

— Тази вечер ще те представя на всички — казал й на испански.

— И какво ще им кажеш за мен?

— Ще кажа, че си гаджето ми.

Белита продължавала да се взира в него. Бузите й пламнали.

— Нали това искаш?

Тя не отговорила.

— Не мога да се оженя за теб. Вече се опарих два пъти, нали разбираш, но ще имаш всичко, което има една съпруга.

— А синът ми?

— Той е щастлив там, където е. Можеш да продължиш да го виждаш през уикендите. По празниците.

— Защо не може да живее тук?

— Хората ще задават въпроси.

Партито започна на смрачаване. Работата на Оуди бе да разпределя трафика през големите каменни порти и да паркира колите. Повечето бяха скъпи, европейски. Гледаше как Ърбан се смесва с гостите, здрависва се с тях, разказва им вицове и играе ролята на перфектния домакин.

В единайсет Белита занесе чиния с храна на Оуди. Копринената й рокля бе с прозрачен черен воал около високата част на гърдите й и сякаш галеше всяка гънка и извивка на тялото й. Придържана от тънки връзки и по-лека от въздуха, дрехата сякаш всеки миг щеше да се плъзне надолу и да се свлече около глезените й.

— Омъжи се за мен вместо за него — каза Оуди.

— Няма да се омъжа за теб.

— Защо? Обичам те. Мисля, че и ти ме обичаш.

Белита поклати глава и погледна през рамо към партито.

— Не мога да си спомня последния път, когато танцувах.

— Аз ще танцувам с теб.

Тя тъжно погали бузата му.

— Ти трябва да останеш тук.

— Може ли да те видя после?

— Ърбан ще ме иска.

— Ще бъде пиян. Можеш да се измъкнеш.

Белита поклати глава.

— Ще те чакам близо до портата — каза Оуди, докато тя се отдалечаваше.

Прекара останалата част от вечерта, като слушаше музиката и гледаше как Белита танцува със събрана коса и вдигната високо брадичка. Тя движеше бедра с такава грация, че всички мъже я гледаха като молци, привлечени от пламък.

В полунощ Оуди видя как фойерверките се пръскат в топки лееща се светлина над билото, разлайват кучетата и задействат алармите на колите.

До четири часа последните празнуващи си бяха тръгнали. Ърбан им махаше за довиждане. Пиян. Клатушкащ се. Оуди затвори портата и събра празните бутилки, разхвърляни по алеята.

— Забавлява ли се? — попита го Ърбан.

— С паркирането на колите ли?

Ърбан се разсмя и обгърна с ръка раменете на Оуди.

— Защо не отидеш до „Вълшебни цици“? Избери си момиче. Аз черпя.

— Честита Нова година — каза Оуди.

— И на теб, синко.

Оуди зачака Белита пред портата. Дърветата в градината все още блещукаха с цветни светлинки. Мина час. Два. Все още чакаше. Тя не идваше. Оуди имаше ключ и влезе през задната врата на къщата, промъкна се по коридора към стаята й, където се съблече и се пъхна в леглото на Белита, като внимаваше да не я събуди. Вместо да докосне кожата й, хвана крайчето на нощницата й с пръсти и започна да съзерцава безшумното вдигане и спускане на гърдите й.

Оуди Заспа. Белита скоро го събуди.

— Трябва да си тръгваш.

— Защо?

— Той идва.

— Откъде знаеш?

— Просто знам.

Погледна към вратата.

— Ти ли я остави отворена?

— Не.

Сега вратата мрачно зееше.

— Видял ни е.

— Не можеш да си сигурна.

Белита избута Оуди вън от леглото и му каза да се облича. Той се прокрадна през къщата бос, понесъл дрехите и обувките си. От една от стаите се чуваше пуснато радио. Усети аромат на кафе. Промъкна се през кухнята и надолу по стълбите, подскачаше предпазливо по острия чакъл на алеята.

Върна се с колата обратно до квартирата си. Беше първият ден от новата година и улиците бяха почти пусти. Имаше няколко коли, паркирани пред бара. „Момичетата сигурно припечелват в извънработно време“ — помисли си Оуди.

Когато влезе в бара, някой го блъсна откъм гърба. Трима мъже го притиснаха към земята. Омотаха дебело тиксо около главата му, през устата и очите; чу се звук, сякаш го изтръгват от ролка. Повлякоха Оуди по стълбите — завързан и с качулка на главата, метнаха го на задната седалка на кола. Разпозна гласовете. Ърбан шофираше, а двама от племенниците му седяха от двете страни на Оуди. Знаеше ги само като Дж. С. и Р. Д., но ги познаваше по еднаквите им впити дънки и ризи с тик-так копчета. Имаха елегантно оформени бради, за които списанията някога твърдяха, че са модерни, но Оуди подозираше, че допадат повече на хомосексуалистите, отколкото на жените.

Устата на Оуди бе пресъхнала. Ърбан знаеше. Как бе разбрал? Беше ги видял заедно. Първият му порив бе да отрече всичко. После обмисли да падне на колене и да си признае. Би могъл да живее с вината. Щеше да понесе наказанието си, стига да пощадят Белита.

Оуди се опита да следи завоите, но бяха прекалено много. Един от братовчедите се пошегува с другия:

— Има късмет, че не сме в Мексико, иначе щяха да намерят главата му в някоя канавка.

Колата отби от пътя. Браздите бяха толкова дълбоки, че шасито опираше в земята, а колелата пропадаха встрани в дупките. Спряха. Отвориха вратите. Извлякоха го навън. Накараха го да коленичи.

Ърбан заговори:

— Не избираме мига, в който да се родим, синко, но часът на нашата смърт може да бъде предопределен от куршум или от друга смъртоносна намеса.

Издърпаха качулката му и внезапна светлина ослепи очите на Оуди. Той замига и видя отвесната каменна стена на каменоломна със събрана в основата й вода, формирала малко езерце, по-черно от нефт.

Отлепиха рязко плътното тиксо от Оуди, ожулиха кожата и оскубаха косата му. Ърбан беше взел портмонето му. Извади шофьорската му книжка и картите за социално осигуряване и ги пусна в калта. Намери снимка на Белита — онази от фотокабината в „Морски свят“, където тя седи в скута на Оуди. Ърбан хвърли снимката във водата и тя се завъртя като плуващо листо, побутвано от бриза. Клекна до Оуди и подпря ръце на бедрата си.

— Знаеш ли защо си тук?

Оуди не отговори. Шефът му даде знак на племенниците си, които изправиха Оуди на крака. Ърбан го удари силно в слънчевия сплит, така че горната част на тялото му изхвръкна напред и той изкрещя.

— Мислиш се за по-умен от мен — каза Ърбан.

С отворена уста Оуди поклати глава.

— Мислиш си, че съм някой невеж латино, който не знае разликата между задника си и дупка в земята.

— Не — промълви едва Оуди.

— Имах ти доверие. Допуснах те близо до себе си.

Гласът на шефа му затрепери, очите му заблестяха. Кимна на племенниците си, които довлякоха Оуди до ръба на водата и го накараха да коленичи. Той виждаше отражението си в гладката огледална повърхност; виждаше се как остарява, как се превръща в старец само за секунди. Видя белите коси на баща си. Бръчките. Разочарованието. Разкаянието.

Докосна водата с лице и образът се разпадна. Оуди се опита да се изтръгне от хватката им, но те натикаха главата му по-надълбоко. Зарита с крака и се опита да държи устата си затворена, но скоро тялото му крещеше за въздух и той реагира инстинктивно. Пое си въздух и напълни дробовете си с вода. От устата му излетяха мехурчета и минаха покрай очите. Дръпнаха главата му нагоре. Оуди се разкашля и блъвна вода, отваряше и затваряше уста като умираща риба. Отново го потопиха и се облегнаха с тежестта си отзад на врата му; натискаха главата му толкова дълбоко, че челото му докосна дъното. Колкото повече се бореше Оуди, толкова повече отслабваше. Сграбчваше краката и коланите им и се опитваше да изпълзи нагоре по телата им като човек, вкопчил се във висящо над отвесна скала въже.

Загуби съзнание и не си спомняше как са го извадили от водата. Когато се съвзе, лежеше по корем, плюеше вода и целият се тресеше. Ърбан бе клекнал до него, положил бащински длан на врата му. Доближи още повече устата си до него, дъхът му бе като перце по кожата на Оуди.

— Позволих ти да влезеш в къщата ми, да ядеш на масата ми, да пиеш от пиенето ми… Държах се с теб като със син. И щях да те направя такъв. Но ти ме предаде.

Оуди не отговори.

— Знаеш ли историята за Едип? Убил баща си, оженил се за майка си и донесъл гибел на царството само заради едно пророчество, направено при раждането му. Старият цар се опитал да попречи то да се сбъдне. Взел бебето и го изоставил в планината, но един овчар спасил Едип и го отгледал. Той пораснал и пророчеството се сбъднало. Аз не вярвам в тези митове, но разбирам защо все още се разказват. Може би старият цар е трябвало да убие Едип. Може би овчарят е трябвало да си гледа своята работа.

Ърбан стисна врата на Оуди по-здраво.

— Белита ме обичаше, преди да се появиш ти. Аз я спасих. Образовах я. Дадох й дрехи и покрив над главата. — Размаха укорително пръст. — Можех да напълня корема й с кокаин и да я пращам напред-назад през границата, но вместо това й позволих да споделя леглото ми.

Погледна към племенниците си, после отново към Оуди и повиши глас:

— Ако те видя отново, ще умреш. Ако се доближиш до Белита, и двама ви ще убия. Ако искаш да станеш мъченик, мога да го уредя. Ако искаш двамата да умрете като Ромео и Жулиета, мога да сбъдна желанието ти. Но няма да е бързо. Имам познати, които могат да държат човек жив седмици наред, да пробиват дупки в костите му, да заливат кожата му с киселина, да вадят очи, да режат крайници. Харесва им. За тях е нещо нормално. Ще се молиш за смъртта, но тя няма да идва. Ще се отречеш от всичко, в което някога си вярвал. Ще признаеш всичките си тайни. Ще молиш, ще умоляваш и ще обещаваш, но те няма да те чуят. Разбра ли?

Оуди кимна.

Ърбан погледна юмруците си и ожулената им кожа, а после се обърна и тръгна към колата.

Оуди извика след него:

— Дължиш ми пари.

— Конфискувам ги.

— А личните ми вещи?

— Надявам се да са запалими.

Ърбан беше отворил вратата на колата. Взе палтото си от седалката и го облече, като наместваше рамене и подръпваше ръкавите.

— На твое място бих забравил за Белита. Тя е използвана по-често от презерватив в затвор.

— Тогава я пусни да си тръгне.

— И какво ще покажа с това?

— Обичам я — изтърси Оуди.

— Прекрасна история.

Ърбан кимна на племенниците си и всеки от тях заби ботуша си в Оуди. Единият го ритна в стомаха, другият — в гърба. Болката почти го накара да се изпусне.

— Желая ти приятен живот — каза Ърбан дрезгаво. — Бъди благодарен.