На живот и смърт

24

Ърбан Кович беше великодушен шеф, който се отнасяше към Оуди с уважение и му плащаше прилична заплата. Където и в Южна Калифорния да отидеше, навсякъде познаваха Ърбан. Резервираха за него най-добрите маси в ресторантите, вратите на кметствата се отваряха и нищо не представляваше трудност. И все пак — въпреки очевидната му заможност и влияние — Ърбан сякаш усещаше, че хората го намират за противен. Не беше привлекателен мъж. Господ му беше дал трътлесто тяло, походка на пингвин и изпъкнали очи.

— Можеше да съм красив и тъп, но се родих грозен и умен — каза той веднъж на Оуди. — Предпочитам така.

Хората, които го бяха тормозили като малък, бяха наказани подобаващо и трябваше да замлъкнат. За тази цел Ърбан използваше няколко свои доверени лейтенанти — предимно племенници и братовчеди, които нямаха неговия ум, но пък умееха да сплашват с вида си.

Ърбан имаше цял парк автомобили, всичките американски, защото считаше за свой патриотичен дълг да поддържа родния бизнес. Оуди го вземаше всяка сутрин и Ърбан му казваше коя кола да измие и да вземе от гаража. Седеше на задната седалка и когато не говореше по телефона, обичаше да чете книги с древногръцки митове и легенди и да цитира заглавия от вестниците — не от „Ел Ей таймс“ или „Сан Диего трибюн“, а от жълтите парцали, които продаваха в супермаркетите, с крещящи заглавия за отвличания от извънземни, аборти на знаменитости и хора, които осиновяват малки маймунчета.

— Тая страна е толкова сбъркана — казваше Ърбан — и нека това продължи още дълго.

Разказваше на Оуди и истории за това как напуснал Лас Вегас, защото комисията за контрол на хазартните игри в Невада му направила живота „твърде дяволски труден“, а повечето от гангстерите били прокудени в покрайнините, където и сега предлагаха момичета и незаконни игри на зарове.

— Затова дойдох тук и си издълбах собствена ниша.

Оуди си помисли, че Ърбан е избрал интересен начин да опише разнообразните си бизнес начинания, които включваха ферми, клубове, ресторанти и мотели.

Мина месец. Въпреки че вземаше Ърбан всяка сутрин и го връщаше вкъщи, Оуди не беше виждал Белита. Шефът му затвори телефона и го попита:

— Играеш ли покер?

— Знам правилата.

— Довечера ще играем в дома ми. Има свободно място.

— Ще нагазя в дълбоки води.

— Ако стане твърде опасно, пасувай. Никой няма да те оскубе.

Оуди си помисли, че може да види отново Белита, затова се съгласи. Облече нова риза, излъска ботушите си и сложи гел в косата си.

В играта участваха още трима мъже. Единият беше градски съветник в Сан Диего, другият — бизнесмен, а последният изглеждаше като италиански гангстер, зъбите му бяха като счупени надгробни камъни и имаха петна от червено вино и нечистотии по тях.

Бяха приготвили масата в трапезарията с изглед към долината, но лампата беше толкова ниско и толкова ярка, че Оуди не можеше да види друго освен собственото си отражение. И все пак усещаше аромата на храната, която се готвеше в кухнята, и чуваше, че някой се движи насам-натам.

Малко след девет Ърбан предложи да направят почивка. Разклати едно звънче, поставено на бюфета. Белита влезе, понесла табла с пържени крилца, овкусени ядки и тексаски хайвер, царевичен чипс и гуакамоле. Носеше рокля и дълга престилка, пристегната здраво на талията й. Сплетената коса падаше толкова ниско на гърба й, че ако беше гола, би докосвала цепката на задника й.

Оуди си беше фантазирал за това момиче цял месец и усети, че се изчервява само от присъствието й. Тя не погледна никого. След като си отиде, гангстерът облиза соса барбекю от пръстите си и попита Ърбан къде я е намерил.

— Береше плодове във фермата.

— Значи е мокър гръб[33] — каза бизнесменът.

— Вече не е позволено да ги наричаме така — вметна съветникът.

— А как да я наричаме? — пита бизнесменът.

— Пинята[34] — хили се гангстерът. — Праскай я достатъчно силно и ще се изхвърли върху теб.

Другите се разсмяха. Оуди не каза нищо. Играха още. Пиха. Ядоха. Той остана трезвен. Белита донесе още храна. Гангстерът сложи ръка на крака й и я плъзна между бедрата й. Тя трепна и погледна Оуди за първи път. Смутена. Засрамена.

Гангстерът я дръпна в скута си. Белита вдигна ръка да го зашлеви. Той я хвана и изви китката й, докато тя изпищи, после безцеремонно я събори на пода. Оуди бутна стола си назад, беше свил юмруци, готов да се бие.

Ърбан се намеси и каза на Белита да се върне в кухнята. Гангстерът подуши пръстите си.

— Тая не разбира ли от майтап?

— Мисля, че трябва да се извините — каза Оуди.

— Мисля, че трябва да седнеш на шибаното си място и да си затваряш устата — отвърна гангстерът. Погледна Ърбан. — Чукаш ли я?

Той не отговори.

— Ако не я чукаш, започни.

— Хайде просто да играем — заяви Ърбан и раздаде нова ръка.

До два часа съветникът и бизнесменът си бяха тръгнали. Оуди имаше значителна купчина чипове пред себе си, но гангстерът бе с най-голяма печалба. Ърбан беше пиян.

— Мразя я тази игра — каза и хвърли картите си.

— Какво ще кажеш да ти дам шанс да си спечелиш всичко обратно? — подхвърли гангстерът.

— Какво имаш предвид?

— Едно раздаване, залагаме всичко.

— Не съм станал толкова богат, като залагам, когато губя на поразия.

— Заложи момичето.

— Моля?

— Прислужницата. — Хвана няколко чипа между палеца и показалеца си и ги пусна отново върху купчината. — Ако спечелиш, получаваш всичко обратно. Ако спечеля аз, вземам момичето за тази нощ.

Оуди погледна към вратата на кухнята. Виждаше как Белита зарежда миялната машина и бърше чинии. Ърбан погледна надолу към масата. Беше загубил пет, може би шест хиляди.

— Нека просто приключим дотук — обади се Оуди.

— Искам да изиграя още едно раздаване — отговори гангстерът. — Ти няма защо да играеш. — Ухили се и разкри всичките си рушащи се зъби.

— Това е лудост — каза Оуди. — Тя не е твоя собственост.

Говореше на Ърбан, който веднага настръхна.

— Какво каза?

Оуди се опита да поправи грешката си:

— Просто казвам, че не е направила нищо лошо. Изкарахме хубава вечер. Да се прибираме у дома.

Гангстерът избута всичките си чипове в центъра на масата.

— Едно раздаване, победителят прибира всичко.

Ърбан започна да разбърква картите. На Оуди му се искаше да обърне масата и да пръсне картите на всички страни. Шефът му разцепи тестето.

— Тексас холд'ем[35], едно раздаване. — Хвърли поглед на Оуди. — Женчо ли избираш да си, или истински мъж?

— Влизам.

Ърбан извика към кухнята. Белита се появи. Държеше очите си сведени и бършеше ръце в престилката. Косата й блестеше на светлината от ниско поставената лампа и създаваше ореол около главата й.

— Тези джентълмени искат да заложат всичко, а на мен ми свършиха чиповете — заяви Ърбан с необичайно енергичен вид. — Предложиха да те заложа като допълнителна гаранция.

Тя не разбра.

— Ако загубя, един от тях те взима за през нощта, но съм сигурен, че този джентълмен ще бъде щедър с останалото от печалбата си. — Повтори изречението на испански.

Белита разтвори широко очи. Страхуваше се.

— Хайде, хайде, знаеш, че имаме уговорка. Не бих избързвал да казвам „не“.

Момичето поклати глава и започна да го умолява. Ърбан отвърна с глас, който сякаш я смрази до мозъка на костите:

— Pensar en el niño![36]

Оуди знаеше, че niño означава момче, но не разбра дали думите на шефа му бяха заплаха, или твърдение. Белита избърса очи с опакото на ръката си и размаза една сълза.

— Защо го правим? — попита Оуди.

— Аз просто играя карти — отвърна Ърбан. — Вие искате да я чукате.

Оуди не можеше да погледне Белита. Тя изправи рамене и се опита да запази достойнство, като обърна гръб на масата, но се оттегли към кухнята с треперещи крака.

— Искам тя да гледа — каза гангстерът.

Ърбан я извика обратно. Раздаде картите. За начало Оуди изтегли седмица и поп. Флопът му донесе деветка, дама и още една седмица. Имаше двойка седмици. Обърнаха картите „търн“ и „ривър“. Оуди затвори очи и ги откри: асо и още една седмица.

Ърбан не ги остави да го чакат. Имаше две двойки. Двамата мъже погледнаха Оуди. Три седмици.

Гангстерът изграчи:

— Не изглеждат ли прекрасно тези дами, особено когато идват по три?

Оуди се взря в дамите на масата; усети гадене и свиване в стомаха. Не го притесняваше загубата на парите, а изражението на лицето на Белита — не шок, изненада или гняв, а примирение, сякаш се задаваше просто още едно от дълга поредица унижения.

Ърбан се изправи и се изпъна. Коремът му щръкна от незакопчаната риза. Отнасяше се философски към загубата си. Щеше да има други вечери. И по-добри раздавания.

— Надявам се, че не ти е голям като на кон — заяви, докато обличаше сакото си. — И не я искам насинена или наранена по какъвто и да е начин. Ясен ли съм?

Гангстерът кимна.

— Отседнал съм в „Парк Хаят“.

— Върни я утре до пладне.

— Прекалено съм пиян да карам.

Ърбан погледна Оуди.

— Ти ги закарай. После се погрижи да я върнеш.

По пътя надолу по планината Белита седеше близо до прозореца, сякаш се опитваше да стане по-малка или напълно да изчезне. Гангстерът се опитваше да завърже разговор, но тя не отговаряше.

— Знам, че говориш английски — каза й завалено.

Момичето държеше главата си все така сведена. Може би се молеше или плачеше. Щом паркира пред хотела, Оуди изскочи навън и отвори задната врата така, както подобава на истински шофьор.

— Трябва ми една минута насаме с Белита — каза.

— За какво? — попита гангстерът.

— За да се уговорим кога да я взема.

Оуди я заведе в далечния край на колата. Тя го погледна неуверено. Светлините от лобито на хотела се отразяваха в очите й.

— Сипи му питие. Сложи тези вътре — прошепна, като притисна четири приспивателни хапчета към дланта й и затвори пръстите й около тях. — Направи се, че си спала с него. Остави му бележка. Кажи му, че е бил добър. Ще те чакам.

Час по-късно Белита се появи от хотела и тръгна към колата, пренебрегнала увещанията на таксиметровите шофьори. Оуди й отвори задната врата, но тя избра да седне отпред до него. Пътуваха към планините и тя не проговори в продължение на шестнайсет километра, прегърнала тялото си с ръце. Заговори му на испански:

— Какво щеше да направиш, ако ме беше спечелил?

— Нищо.

— Тогава защо?

— Не изглеждаше редно.

— Колко пари загуби?

— Не знам.

— Не си заслужавам.

— Защо го казваш?

Очите й преливаха от сълзи и тя поклати глава, неспособна да говори.