На живот и смърт

44

Мос спира пикапа зад редица магазини с офиси на етажите над тях. Обляга се на седалката и затваря очи, има чувството, че са изтръгнали мозъка му и са го закачили да съхне на палещото слънце. Това е първият му махмурлук от век насам и планира следващият да е поне след още толкова.

Те вече са разбрали. Хората, които го измъкнаха от затвора. Вече знаят, че не е хванал Оуди Палмър, което означава, че ще го издадат на властите или по-лошо. Каквото и да стане, нещата няма да приключат с предсрочно освобождаване. Или ще го заловят и върнат в затвора, или ще го убият. Ще свърши погребан в някоя гора, в пустинята или изхвърлен в залива. Ако се вярва на хорските приказки, Еди Босия се отървава от трупове по иновативен начин. Наема преносима моторна резачка и я закарва на подходящо място. От самата мисъл за алената дъга, която обагря земята, на Мос му се гади.

Големият въпрос е „Защо?“. Защо искат да убият Оуди? Нещата щяха да са по-лесни за преглъщане, ако Мос разбираше причините. Може би щеше да е склонен да прости и да забрави, ако някой просто му даде обяснение.

Непрекъснато си припомня как изглеждаше Оуди в онова сечище. Преследван. Изплашен. В затвора Мос никога не бе виждал Оуди изплашен или объркан. Той беше просто благороден, когато никой друг не можеше да бъде. Сякаш живееше от хиляди години, още от времето, когато Адам отхапал ябълката, а Ева прикрила тялото си. Нищо не можеше да го изненада или шокира, защото вече бе видял всичко.

Мос поглежда към голите си ръце. През прозореца нахлува слънчева светлина, но на него все още му е студено. Иска да е с Кристъл… да я прегърне… да чуе гласа й.

На ъгъла има стара телефонна кабина. Рови в джобовете си за дребни монети, влиза и следва инструкциите. Жена му вдига на третото позвъняване.

— Здрасти, бебчо.

— Здравей.

— Какво правиш?

— Звучиш пиян.

— Пих едно-две.

— Всичко наред ли е?

— Намерих Оуди Палмър, но го изпуснах.

— Ранен ли си?

— Не.

— Проблеми ли имаш?

— Не мисля, че нещата ще се развият така, както планирах.

— Не искам да ти казвам „Нали ти казах“.

— Знам. Съжалявам.

— Защо реши, че те обвинявам?

— Би трябвало.

— Какво ще правиш сега?

— Не съм сигурен.

— Предай се. Разкажи на полицията какво се е случило.

— Щях, ако знаех на кого мога да се доверя. Слушай, искам да идеш при вашите за няколко дни.

— Защо?

— Нямам доверие на тези хора и искам да съм сигурен, че си в безопасност.

През стъклото забелязва дебел мъж в делова риза със синя вратовръзка да паркира мерцедес. Излиза, сваля сако от закачалка и изважда куфарчето си, преди да тръгне по стъпалата и да заключи колата с дистанционно през рамо.

— Трябва да вървя, бебчо — казва Мос.

— Къде?

— Ще ти се обадя по-късно.

Мос се затичва, прекосява улицата и тича по стълбите, като ги взема по две наведнъж; провира крак през автоматично затварящата се врата, преди тя да се хлопне. Адвокатът е пъхнал куфарчето под брадичката си и се бори с тежък наниз ключове и двойна ключалка.

— Клейтън Ръд?

Мъжът се обръща. В средата на шейсетте е, с шкембе и гъста бяла коса. Най-отличителната черта на Клейтън Ръд е южняшкият му мустак, който се къдри в краищата, сякаш е на продавач на пържено пиле. Облечен е в костюм, който сигурно е купил като по-млад, защото сега копчетата са толкова силно опънати, че ако отхвръкнат, ще извадят нечие око.

— Уговорка ли имаме?

— Не, сър.

Мос влиза заедно с Ръд в офиса му, където адвокатът закача сакото си и сяда зад бюрото. Бледите му изпъкнали очи сякаш блуждаят наоколо, не се спират на нищо за повече от секунда.

— Кажи сега, синко. Какви камшици, стрели на бясната съдба[53] те водят тук?

— Моля?

— Ще съдиш ли някого? Ранен ли си? Някой те е ощетил, може би?

— Не, сър.

— Е, за какво ти трябва адвокат тогава?

— Не се отнася за мен, господин Ръд. Тук съм да поговорим за Оуди Палмър.

Адвокатът се вдървява, ококорва очи зад очилата без рамка.

— Не познавам човек с такова име.

— Вие сте го представлявали.

— Грешите.

— Делото за обира на камиона в Дрейфъс Каунти.

Незабелязано Ръд се опитва да отвори с крака си долното чекмедже на бюрото.

Мос вдига вежди.

— Ако възнамерявате да извадите пистолет от чекмеджето, господин Ръд, моля ви да размислите.

Адвокатът поглежда към чекмеджето и го затваря.

— Човек трябва да е предпазлив — казва извинително. — Вие приятел ли сте на господин Палмър?

— Познаваме се.

— Той ли ви изпрати?

— Не.

Ръд поглежда към телефона.

— Нямам право да обсъждам съдебни случаи. Поверителност между адвокат и клиент. Нали разбирате? Оуди Палмър няма право да се оплаква. Беше късметлия.

— Късметлия?

— Да срещне мен! Аз уредих сделката на живота му. Щеше да се изпържи на електрическия стол, а получи десет години.

— Как го постигнахте?

— Свърших си добре работата.

— Надявам се, че ви е благодарил.

— Рядко ми благодарят. Когато клиентът се отърве, си мисли, че е победил системата. Когато загуби, обвинява мен. Във всеки случай моят принос никога не се отчита.

Мос знае, че е така. Всеки престъпник ще каже, че адвокатът му го е прецакал, че е бил натопен от полицията или че просто е нямал късмет. Никой никога не признава, че е бил глупав, алчен или отмъстителен. Оуди беше изключението. Той не говореше за присъдата си, нито се оплакваше, че са го осъдили. Помагаше на други затворници да напишат молби за обжалване и за изпращането на петиции, но нито веднъж не спомена собствения си случай.

— Имате ли идея защо Оуди би избягал в деня преди освобождаването си?

Клейтън Ръд свива рамене.

— Момчето има повече метал в главата си от тостер.

— Мисля, че не е заради това — казва Мос. — Мисля, че е знаел точно какво прави. Споменавал ли е някога парите?

— Не.

— И предполагам, че не сте го питали за тях?

— Това не ми влиза в работата.

— Извинете ме за езика, сър, но мисля, че дрънкате глупости.

Ръд се обляга назад и сплита пръсти на гърдите си.

— Нека ти кажа нещо, синко. Проклетата съдба имаше пръст в това Оуди Палмър да получи десет години.

— Защо не са го съдили за предумишлено убийство?

— Щяха, но аз намалих обвиненията.

— Това е доста впечатляваща сделка.

— Както казах, свърших си работата.

— Защо прокурорът се е съгласил? Защо би го направил?

Адвокатът въздъхва уморено.

— Искаш ли да знаеш какво мисля? Смятам, че никой не очакваше Оуди Палмър да оцелее. Не искаха да остане жив. Дори когато той оцеля по чудо, лекарите казваха, че ще остане напълно парализиран, и затова прокурорът предложи сделка. Ако се признаеше за виновен, спестявахме на щата разходите по делото. Палмър се съгласи.

— Не, имало е нещо повече.

Ръд става и отваря шкаф с документация. Вади съдебна папка, която изглежда по-тежка от торба с пясък.

— Ето! Можеш сам да прочетеш.

Сред документите има закрепени изрезки от вестници, както и снимка на Оуди, застанал до Клейтън Ръд в съдебната зала, с бинтована глава.

— Не можах да го призова на свидетелската скамейка, защото още не говореше добре. Репортерите лаеха като бесни кучета, искаха той да получи смъртна присъда, защото заедно с охранителя загина и невинна жена.

— Хората са обвинявали Оуди.

— Кого друг да обвиняват? — Ръд поглежда към вратата. — А сега, ако ме извиниш, имам работа.

— Какво стана с парите?

— Повече въпроси не ти се полагат. Гледай вратата да не те удари по задника на излизане.