На живот и смърт

56

Дезире прекосява фоайето на офиса и подминава жена, която е горе-долу на нейната възраст, добре облечена, красива и заета. Жена, която вероятно има планове за уикенда. Може би ще иде на кино с приятеля си или ще излезе на питие с приятелка. Дезире няма подобни уговорки, от което би трябвало да е по-депресирана, отколкото реално се чувства.

Някой е залепил изрезка от вестник на бялата дъска до диспенсъра за вода: снимка, заснета пред мотела „Стар Сити“. На нея се вижда Дезире — с около шейсет сантиметра по-ниска от детектива, застанал до нея — да сочи към нещо на втория етаж. А в нарисувано балонче с пряка реч пише: „Т’ва е самолетът, шефе! Т’ва е самолетът!“[59]

Дезире не скъсва изрезката. Нека се забавляват. Сега не трябва да е в офиса, но знае, че Сеногълс си е тръгнал преди час, и се съмнява, че на друг му пука дали се възстановява вкъщи, или на бюрото си.

Телефонът й звъни.

— Специален агент Фърнис?

— Кой се обажда?

— Сигурно не ме помниш. Говорихме в затвора „Три реки“. Разпитва ме за Оуди Палмър.

Дезире се мръщи и поглежда номера, от който й звънят.

— Помня, Мос. Да не би да имаш информация за Оуди?

— Да, госпожо, мисля, че имам.

— Знаеш ли къде е?

— Не.

— Какво искаш да ми кажеш?

— Мисля, че той е невинен и не е извършил обира, за който го обвиняват.

Дезире въздъхва вътрешно.

— И как стигна до това потресаващо заключение?

— Момчето, дето е отвлякъл. Смятам, че е син на жената, която е загинала в обира — онази, която така и не са идентифицирали.

— Какво?

— Мисля, че тя и Оуди са имали дете. Не ме питай защо не е било в колата по време на катастрофата. Намерили са го едва няколко дни по-късно.

— Откъде знаеш всичко това?

— Току-що разговарях с човека, който го е намерил.

— По телефона?

— Не, госпожо.

— Дошъл е в затвора?

— Вече не съм там.

— Ти си с доживотна присъда!

— Пуснаха ме.

— Кой?

— Не им знам имената. Казаха ми, че ако намеря Оуди Палмър, ще отменят присъдата ми, но мисля, че ме лъжат. Сигурно ще убият Оуди, а после и мен, задето съм говорил с теб.

Дезире все още се опитва да осмисли факта, че Мос Уебстър не е в затвора.

— Чакай! Чакай! Върни назад!

— Скоро ще ми свършат монетите — казва Мос. — Трябва да ме изслушаш. Мъжът, с когото говорих, каза, че заместник-шерифът му е казал да излъже къде е намерил момчето. Според полицията е било на километри оттам, но все пак близо до мястото на престрелката.

— Дай отначало, кой те измъкна от затвора?

— Не знам.

— Видя ли тези мъже?

— Имах качулка на главата. Ще кажат, че съм избягал, госпожо, но не съм. Те ме пуснаха.

— Трябва да се предадеш, Мос. Мога да ти помогна.

Мос звучи, сякаш всеки момент ще се разплаче:

— Оуди се нуждае от помощ, не аз. Заслужава я. Аз така или иначе ще се върна в затвора, ако оживея. Ще ми се никога да не се бях сприятелявал с Оуди. Ще ми се да можех да му помогна сега.

По линията се чува пиукащ сигнал.

— Свършиха ми монетите — казва Мос. — Помни какво ти казах за момчето.

— Мос? Предай се. Запиши си мобилния ми телефон. — Дезире изкрещява номера, но не знае дали е чул последните цифри, преди да го прекъснат и линията да започне да дава свободно.

Свързва се с централата и пита дали обаждането може да бъде проследено. Операторът й връща местонахождението: телефонен автомат в супермаркет в Конроу. Дотогава Дезире е успяла да се свърже по телефона с главен надзирател Спаркс в затвора „Три реки“.

— Мос Уебстър беше прехвърлен в друг затвор два дни след бягството на Оуди Палмър — казва той.

— Защо?

— Невинаги ни казват причината. Много често прехвърлят затворници. Би могло да е по оперативни причини или по съображения за безопасността на затворника.

— Някой със сигурност е дал разрешение за това — казва Дезире.

— Ще трябва да питате колегите във Вашингтон.

Един час и дузина телефонни обаждания по-късно Дезире все още говори по телефона.

— Това са пълни глупости! — крещи на младши служител в Бюрото на федералните затвори, който сигурно съжалява, че й е отговорил на обаждането. — Защо са опитвали да прехвърлят Мос Уебстър от федерален затвор със строг тъмничен режим във ваканционен лагер в Бразория Каунти?

— При цялото ми уважение, специален агент, „Дарингтън Юнит“ е затворническа ферма, а не ваканционен лагер.

— Той е осъден убиец, който излежава доживотна присъда.

— Мога да ви кажа само това, което виждам в документите пред себе си.

— И какво е то?

— Уебстър е използвал самоделен нож, за да заплаши и обезоръжи щатски шериф по време на спиране за почивка до „Деъри Куин“[60] в Западна Колумбия. Шерифът се е измъкнал без наранявания. Щатската полиция е информирана.

— Кой е упълномощил прехвърлянето?

— Нямам информация.

— Защо ФБР не е уведомено за бягството му?

— Вкарано е в системата.

— Искам да видя показанията на шерифа и на всички други свидетели. Искам да знам защо е бил прехвърлен. Искам да знам кой го е разрешил.

— Оставил съм бележка на директора. Сигурен съм, че това ще е първото, с което ще се заеме в понеделник сутрин.

Дезире долавя ясно сарказма в гласа на бюрократа. Тряска слушалката и обмисля да метне телефона през стаята, но подобно нещо би направил само мъж, а на нея й се гади от мъже.

Вместо това отново обмисля всичко, което й е казал Мос. Влиза в компютъра и търси информация за изчезнали деца.

„Имате ли си идея, господин Уебстър, колко деца изчезват всяка година в Тексас?“ — мисли си.

Стеснява търсенето само до Дрейфъс Каунти през януари 2004 и попада на статия във вестник „Хюстън Кроникъл“:

Дезире отваря карта на компютъра. „Бърнт Крийк“ е на около три километра от мястото, където се е разиграла престрелката. Според хронологията детето е намерено три дни по-късно. Няма нищо, което да го свързва със случилото се, освен Райън Валдес… и обаждането на Мос Уебстър.

Имаше и друга статия във вестника, публикувана почти седмица по-късно.

Дезире се обажда в Отдела за защита на детето в Дрейфъс Каунти. Налага се да обяснява три пъти за какво говори, преди да я прехвърлят към социален работник, който работи в отдела още от две хиляди и четвърта година.

— Казвайте бързо, заета съм — заявява жената, която явно е на шумна улица. — С мен има четирима полицаи и отиваме да спасим дете от родителите му наркомани.

Дезире дава съкратената версия.

— През януари две хиляди и четвърта момче на около три-четири години е намерено да се лута само до язовир в Дрейфъс Каунти. Какво стана с него?

— За Бъстър ли говорите?

— Да.

Жената вика на някого да я изчака.

— Да, да, спомням си го. Странен случай. Детето така и не отрони и дума.

— Намерихте ли роднините му?

— Не.

— И какво стана?

— Взеха го в приемно семейство.

— Кой го взе?

— Нямам право да разкривам такива подробности.

— Разбирам. Да направим така. Ще направя предположение. Ако греша, затворете ми. Ако съм права, останете на линията.

— Може и бездруго да затворя.

— Момчето е било взето в приемно семейство от заместник-шериф и съпругата му. Смятам, че по-късно са го осиновили.

Следва дълга пауза. Дезире чува дишането на жената.

— Мисля, че толкова стига.

— Благодаря ви.