На живот и смърт

52

Вече буден, Оуди се взира в тавана и усеща замайване при мисълта за абсурдното нещо, което е извършил — отвличане на момче. И то с абсурдната мисъл, че още едно зло някак си ще балансира всички други злини и ще поправи нещата. Шансовете ти не стават по-добри, когато хвърлената монета е паднала на една и съща страна десет или повече пъти. И няма невидими везни или някакъв баланс, които трябва да се уравновесяват през целия ти живот.

Когато хората оцелеят след бедствие — наводнение или ураган, често пъти репортерите им задават въпроса „Как се справихте?“. Някои отговарят, че бог е отвърнал на молитвите им, или казват „Не ми беше дошло времето“, сякаш всеки от нас тайно носи в себе си срок на годност. Но повечето пъти отговор няма. Няма тайна. Няма специално умение. Затова толкова много оцелели изпитват вина. Спасението им не се дължи на факта, че са били по-смели, по-умни или по-силни. Просто са имали късмет.

Оуди става, отива в кухнята и поглежда през прозореца. Вижда лъскавите туфи трева, привити към дюните, усеща как вятърът все още бие в къщата и блъска по кепенците. Сутрини като тази, сурови и неподправени, му изглеждат като победа над нощта.

Чува пуснатата вода в тоалетната, а после и дайрето. Макс се обляга бос на рамката на вратата, косата му е разрошена, а възглавницата се е отпечатала на лицето му.

— Искаш ли закуска? — пита Оуди. — Имаме нескафе, но не и мляко.

— Не пия кафе.

— Браво на теб.

Оуди разбърква яйца на прах в една купа и продължава да говори:

— Добре ли спа? Как беше матракът? Мога да ти дам още едно одеяло.

Макс не отвръща.

— Не е необходимо да говорим — казва Оуди. — Свикнал съм с монолозите.

Изсипва яйцата в горещ тиган.

— Съжалявам, че няма хляб, но намерих малко солени бисквити. — Поглежда към отворения прозорец. — Знам, че ти обещах да те заведа за риба, но все още духа много. Бурята не е утихнала съвсем. Слушах новините по радиото. Задава се още една късна буря откъм Куба. Казват, че може да прерасне в ураган, но не се очаква скоро да тръгне на северозапад.

— Не искам да ходя за риба. Искам да си отида вкъщи — обажда се Макс.

Оуди поставя чинията пред него. Хранят се мълчаливо.

Когато приключват, Оуди измива и подсушава чиниите. Макс не е помръднал.

— Каза, че днес ще ми разкажеш.

— Така е.

Оглежда стаята, сякаш се опитва да прецени колко е голяма. Отива до раницата си, вади тетрадката си и показва на Макс същата снимка.

— Спомняш ли си, че ти казах, че бях женен?

Момчето кима.

— Отне ми много време да открия тази снимка. Фотографът от църквата загубил работата си заради пиене и напуснал Лас Вегас. Не оставил адрес за връзка. После пътувал из Европа няколко години. Обмислял да изхвърли стария си цифров архив, но запазил няколко диска в сейф за съхранение.

Макс се мръщи, но нещо някъде започва да му просветва.

— Защо ми разказваш всичко това?

— Това си ти — казва Оуди и посочва момченцето на снимката.

— Какво?

— Беше само на три. А жената, която те държи за ръка, е майка ти.

Макс клати глава.

— Това не е Санди.

— Името й е Белита Сиера Вега и е от Салвадор.

Отново мълчание, този път по-дълго.

— Цялото ти име е Мигел Сиера Вега — казва Оуди. — Роден си в болница в Сан Диего на четвърти август две хилядната година. Виждал съм акта ти за раждане.

— Роден съм на седми февруари — възразява Макс, който започва да се разстройва. — Американец съм.

— Не съм казал, че не си.

— Не съм нелегален. Имам си майка и баща.

— Знам, че е така.

— Но казваш, че съм осиновен.

— Казвам, че това е майка ти.

— Пълни глупости! — изкрещява Макс. — Никога не съм бил в Лас Вегас, нито в Сан Диего. Роден съм в Хюстън.

— Нека ти обясня…

— Лъжеш!

— Имаше си любима играчка, когато беше малък, помниш ли? Беше с лилава папийонка и черни копчета за очи, наричаше го Бу Бу като малкия приятел на Йоги[58].

Макс се поколебава.

— Откъде знаеш?

— Имаше само едно ухо — казва Оуди. — Другото беше паднало, защото ти го смучеше също като палеца си.

Тийнейджърът остава смълчан.

— Пътувахме от Калифорния към Тексас. Спряхме по пътя, за да се оженим в Лас Вегас, а после минахме през Аризона и Ню Мексико. Посетихме много места. Спомняш ли си пещерата Карлсбад? Имаше сталактити и сталагмити. Ти каза, че ти приличат на розов лед.

Макс тръска глава, сякаш се опитва да пропъди някакъв спомен.

Оуди започва от самото начало, опитва се да разкаже историята със същите думи, които е използвала Белита — описва земетресението, загубата на съпруга и сестра й. Разказва му за бягството и мъчителния път през пустинята, за смъртта на брат й и пътуването към Калифорния. Очите на самия Оуди започват да се пълнят със сълзи, но той не спира, защото се страхува, че речта му — думите на любов и загуба — ще го изоставят.

— Била е бременна с теб — добавя. — Роден си в Сан Диего, но аз те срещнах по-късно. Вече се бях влюбил в Белита. Беше толкова лесно, като да забравиш себе си и да мислиш единствено за някой друг. Избягахме заедно, измъкнахме се от един лош човек. Пътувахме към Тексас, за да започнем нов живот. Тя чакаше второ бебе. Нашето бебе. Твое братче или сестриче…

Докато говори, Оуди вижда отражението си в очите на момчето и започва да се чуди дали не прави грешка. Пренаписва миналото на Макс, срива всичко, което е познавал някога; всичко, в което е вярвал.

— Грешиш — шепне Макс. — Лъжеш.

Думите са изпълнени със студена увереност и омраза и Оуди усеща ужасен световъртеж, сякаш е засмукан в гигантски водовъртеж, който умее само да руши.

През всичките години, прекарани в затвора, си беше представял как Мигел расте, как кара първото си колело, пада му първото зъбче, тръгва на училище, учи се да чете и пише, да рисува… и хиляди други ежедневни неща. Представяше си как го води на бейзболен мач, как чува ясното изпукване на дървената бата и усеща вълнението на публиката, докато топката се издига към небесата и пада в гората от вдигнати ръце. Представяше си как се запознава с първото му гадже, как му купува първата бира, как го води на първия му рок концерт. Представяше си как двамата пътуват до Салвадор заедно и търсят роднините на Белита, как се разхождат по плажа, където тя се е разхождала като дете. Искаше да изкачи кулите, да плава по бързеите, да се взира в залезите, да прочете същите книги, да гледа същите филми, да яде от същия хляб и да спи под същия покрив.

Беше пълна глупост. Всичко бе унищожено. Минало бе прекалено много време.

Макс няма да му благодари, че е спасил живота му. Ще го обвини за това, че го е разбил.