На живот и смърт

42

Оуди наблюдава Санди Валдес през големите стъклени прозорци на фитнес центъра, където тя тича на пътеката, косата отскача от раменете й.

След известно време жената излиза — изкъпана, облечена в бели шорти за голф и блуза без ръкави, която изглежда скъпа и пада свободно, но в същото време подчертава гърдите й. Обула е загорелите си крака в маратонки без чорапи. Купува си кафе в картонена чаша. Разглежда витрините. Пробва някаква риза.

Оуди вдига поглед от вестника и я гледа как се движи през яркоосветения атриум и се спуска по ескалатора. Намират се под прозрачния купол на мол, където по стъклена стена се спуска вода и пада в басейн. Санди помахва на приятелка на долния ескалатор. Двете си правят знаци. Телефон. Кафе. Ще се чуем. По-късно.

В друг магазин Санди си избира пола и блуза, влиза в пробната. Излиза след няколко минути и се връща при закачалките в търсене на друг размер.

Оуди е живял толкова дълго без късмет, че когато изважда такъв, едва го разпознава. Санди е оставила сака си от фитнеса в пробната. Той се плъзва в кабинката, дърпа ципа на сака и вади мобилния й телефон.

Наблизо минава асистент.

— Мога ли да ви помогна с нещо?

— Жена ми си иска телефона — казва Оуди и сочи към Санди, която изучава един етикет. В този момент тя се обръща и тръгва към пробната. Друг пазаруващ е привлякъл вниманието на асистента.

Оуди свежда глава и минава на сантиметри от Санди. Очаква да чуе воя на аларма или как някой крещи за полиция. Пет… седем… десет метра… вън от магазина е… на ескалатора… преминава през широката открита площ.

Минути по-късно седи зад кормилото на камрито и рови в съобщенията на Санди, докато намира едно от момчето. Натиска „Отговори“ и пише:

Натиска „изпрати“ и чака. Телефонът вибрира с ново съобщение:

Оуди отново търси в списъка с номера и набира нов номер. Вдига жена. Бодра. Небрежна.

— Гимназия „Оук Ридж“.

— Обажда се шериф Райън Валдес — казва Оуди, като провлачва говора си.

— С какво мога да ви помогна, шерифе?

— Синът ми Макс е в единайсети клас. Налага се да се прибере вкъщи. Ще го взема след няколко минути.

— Предал ли е извинителна бележка?

— Не. Затова се обаждам.

— Жена ви ни каза, че има проблем със сигурността.

— Затова е важно да го приберем. Обаждам се от телефона на жена ми.

Секретарката проверява номера.

— Добре. Ще изведа Макс от час.

Оуди затваря и пуска телефона в скута си. Спира на следващия светофар, пресяга се зад себе си и вади пушката с рязана цев изпод сака на седалката. Има три патрона. Подмята ги в шепа и усеща хладната извивка на металните ръбчета.

Спира на едно място за паркиране близо до училищните порти, оставя колата да работи и наблюдава централния вход. Небето е кристалносиньо, не кобалтово или мъгливо, нито обезцветено от мъгла.

Мобилният телефон иззвънява. Макс пише:

Миг по-късно Оуди вижда как Макс излиза през тежките стъклени врати и тича по стъпалата. Нахлупил е бейзболна шапка ниско над ушите си и се движи с тромавата и неловка походка на тийнейджър, докато търси колата на майка си.

Оуди пуска фаровете за мъгла. Макс идва по-близо, привежда се, за да погледне през затъмненото стъкло. Оуди сваля прозореца.

— Влизай в колата.

Момчето мига срещу него. Хвърля поглед надолу към пушката в скута му. За миг сякаш обмисля да избяга.

— Държа майка ти — казва Оуди. — Как иначе щях да уредя това?

Макс се колебае. Оуди му показва телефона на Санди.

— Качвай се в колата, ще те заведа при нея.

Момчето поглежда през рамо. Несигурен е. Изплашен. Качва се на седалката до шофьора. Оуди пуска пушката на пода до лявата си ръка и се отдалечава от бордюра. Вратите се заключват централно. Макс натиска дръжката.

— Искам да говоря с мама.

— Скоро.

Карат на север по път I-45, в средната лента. Оуди поглежда в огледалата и от време на време забавя или увеличава скоростта, за да провери дали не ги следят.

— Къде е тя?

Оуди не отговаря.

— Какво си й направил?

— Тя е добре.

Оуди се престроява в най-дясната лента.

— Дай ми мобилния си телефон.

— Защо?

— Просто ми го дай.

Макс му го подава. Оуди сваля прозореца. Хвърля телефоните на Санди и Макс на аварийната лента на магистралата, където устройствата се разбиват, а съставните им части отскачат от асфалта.

— Ей! Това беше моят телефон! — вика Макс и гледа през задния прозорец.

— Ще ти купя друг.

Макс го гледа убийствено.

— Не ме водиш при майка ми, нали?

Мълчание.

Макс започва да дърпа дръжката на вратата и да крещи. Блъска по прозореца, крещи към преминаващите коли. Шофьорите не му обръщат внимание, потънали в собствените си малки светове. Момчето се мята към волана. Камрито тръгва рязко на зигзаг между двете ленти и почти помита мантинелата. Автомобили се отклоняват от пътя му. Свирят клаксони. Макс все още стиска волана. Оуди забива лакът в лицето му и той пада обратно на седалката си, стиска носа си, а между пръстите му тече кръв.

— Можеше да ни убиеш — крещи Оуди.

— И бездруго ще ме убиеш — хълца Макс.

— Какво?

— Ще ме убиеш.

— И защо да го правя?

— За отмъщение.

— Не искам да те нараня.

Макс сваля ръце.

— А това как го наричаш?

Сърцето на Оуди все още препуска.

— Съжалявам, че те ударих. Изплаши ме.

Вади носна кърпичка и я подава на Макс. Тийнейджърът я притиска към носа си.

— Наклони глава назад — казва му Оуди.

— Знам какво да правя — отвръща ядосано Макс.

Пътуват в тишина. Оуди поглежда отново в огледалата и се чуди дали ситуацията отпреди малко е била уловена на някоя камера, или съобщена на полицията от друг шофьор.

Носът на Макс вече не кърви, момчето страхливо го опипва.

— Баща ми казва, че си откраднал много пари. Затова те застрелял. Пак ще те залови. И този път наистина ще те убие.

— Сигурен съм, че му се иска.

— Какво трябва да значи това?

— Татко ти иска да съм мъртъв.

— Аз също!

Момчето се прегърбва, свежда брадичка към гърдите си и гледа полетата и фермите, покрай които минават.

— Къде отиваме?

— На безопасно място.