На живот и смърт

45

Полицейското управление на Дрейфъс Каунти се намира на улица с амбициозното название „Наказателно правосъдие“ 1. Сградата изглежда модерна и функционална, но й липсва архитектурния чар на по-старомодните полицейски управления, съдебни палати и кметства, които вече са почти разпродадени, тъй като земята струва повече от историята.

Дезире използва страничното огледало на колата си, за да провери как изглежда. Обаждането на Оуди Палмър непрекъснато я гложди. Той отрече да е застрелял майката и дъщерята, но не започна да я умолява да му повярва, нито настоя за разбиране. Сякаш изобщо не го интересуваше дали Дезире ще повярва на думата му, или не. Също така каза, че брат му е мъртъв и ако тя иска доказателство, би могла да претърси река Тринити.

Защо го казва сега? Защо не го е разкрил преди единайсет години, когато е можело да му помогне? И все пак заради прямотата на Оуди и липсата на коварство у него й се ще да му повярва.

Спомня си момента, когато влезе в онази мотелска стая. Имаше нещо в местопрестъплението (освен безчувственото насилие), което не се връзваше. Защо Оуди би убил Каси и Скарлет? Може би е обвинявал Каси, че се е обадила в полицията, но защо я е застрелял в онзи момент — точно когато Валдес е почукал на вратата и е оповестил присъствието си?

Според разказа на шерифа Оуди е стрелял три пъти, убил е двама души, а после е разбил вратата, претичал е през съседната стая и по външния коридор, продължил е надолу по стълбите и през паркинга напълно облечен, без да остави след себе си никакви лични вещи в мотелската стая, където е прекарал две нощи. И всичко това се е случило за времето, което е било необходимо на шерифа да почука на вратата, да се представи и да използва картата за отключване. Противоречеше на логиката. Беше подигравка със здравия разум. Нищо чудно, че Дезире не можеше да се отърси от съмненията си.

Шериф Валдес има офис на четвъртия етаж с гледка към фабрика без табела на портата или какъвто и да е знак какво се произвежда или съхранява в нея. Валдес не вдига поглед, когато Дезире почуква и влиза. Шерифът говори по телефона и маха с ръка, прави знак на Дезире да седне.

Обаждането приключва. Валдес се обляга назад в стола.

— Надявам се, че не ви хващам в натоварен момент — казва Дезире.

— Трудно е да съм натоварен, след като ме отстраниха временно. Всеки полицай, който стреля с оръжието си, се оттегля, докато не завърши разследването.

— Такива са правилата.

— Знам.

Дезире е седнала. Поставя дамската си чанта на коленете, стиска я с две ръце. Това я кара да се засрами малко, защото й се струва, че изглежда като мис Марпъл[54], която носи плетката си на разпит. Слага чантата на пода между краката си.

Шерифът сплита пръсти зад главата си и я изучава с поглед.

— Не ме харесвате много, нали, специален агент?

— Не ви вярвам, има разлика.

Валдес кима, сякаш благонадеждността му е само въпрос на семантика.

— Защо сте тук?

— Исках да ви се извиня. Явно сте се засегнали от начина, по който ви разпитах миналия ден.

— Прекрачихте границата.

— Просто си вършех работата.

— Нямате право да говорите с хората така, особено с колега, служител на закона. Държахте се с мен като с отрепка… като с престъпник.

— Мисля, че когато видях младата жена и дъщеря й мъртви, преценката ми се замъгли.

— Да, така е.

Дезире е репетирала какво да каже на Валдес, но думите все засядат в гърлото й, сякаш се опитва да преглътне сух хляб.

— Не срещам смъртта толкова често отблизо — казва тя. — Нямам толкова опит в това. Докато вие очевидно сте свикнал.

— Тоест?

— Обирът на бронирания камион е бил кървава баня според всички разкази. Какво беше усещането да застреляте онези момчета?

— Вършех си работата.

— Разкажете ми отново за обира.

— Чели сте документацията.

— Дали сте показания, че е имало джип, паркиран до бронирания камион, но в първоначалната радио комуникация не се споменава такъв.

— Беше паркиран от другата страна на бронирания камион. Първоначално не го видяхме.

— Звучи правдоподобно — казва Дезире.

— Правдоподобно ли? Това е проклетата истина!

Дезире скрива искрицата удоволствие, което изпитва, когато успява да подразни шерифа.

— Надявах се да поговоря с Люис и Фенуей.

— Те вече не работят в окръга.

— Ще съм ви благодарна, ако ми помогнете, като ми дадете техни телефонни номера или адреси.

Следва кратко мълчание. Дезире поглежда през прозореца, където прах и пушек от далечен пожар размиват светлината и я обагрят в златисто.

— Мога да ви дам адреса на Люис. Имате ли лист и химикалка? — казва Валдес.

— Имам.

— Гробището „Магнолия“, Бомонт, Джеферсън Каунти, Тексас.

— Моля?

— Загина в катастрофа с малък самолет.

— Кога?

— Преди шест, може би седем години.

— А Фенуей?

— Последно чух, че е отворил бар във Флорида Кийс[55].

— Адрес?

— Нямам.

— А име?

— Мисля, че се казва „Местен бар“.

Сарказмът му възпламенява нещо у Дезире.

— Какво стана с видеозаписа от камерата на таблото?

Валдес се сепва, но се овладява и стисва долната си челюст.

— Видеозапис ли?

— На снимките от местопрестъплението се вижда камера, закрепена за таблото на патрулката ви. Не успях да намеря информация за видеозаписа.

— Камерата не работеше.

— Защо?

— Сигурно я е повредил един от многото куршуми, които изстреляха по нас.

— Това ли е официалната версия?

Валдес сякаш предъвква гнева в устата си, сякаш го подмята в бузата си като храчка. Пуска насилена усмивка.

— Не знам каква е официалната версия. Не внимавах много. Мисля, че бях твърде зает да избягвам куршумите на мъжете, които се опитваха да ме убият. Някога стреляли ли са по вас, специален агент? — Валдес не чака отговора й. — Не, не мисля. Хора като вас живеят в привилегирована изолация, в своите кули от слонова кост, далеч от фактите и истинските неща от живота. Носите пистолет и значка и преследвате престъпници от класа: данъчни измамници и федерални бегълци, но не знаете какво е да се изправиш срещу пристрастен към метамфетамини мъж, който размахва мачете, или пък срещу дилър на наркотици с полуавтоматично оръжие. Никога не сте работили на първа линия. Никога не ви се е налагало да се справяте с утайката. Никога не сте поставяли живота си на карта заради колега или приятел. Когато направите някое от тези неща, можете да се върнете и да поставите под въпрос действията и мотивите ми. А сега се изпарете от шибания ми офис.

Валдес е станал на крака. По челото му са избили капки пот, мускулите на врата му са се издули силно.

Телефонът на бюрото му звъни. Шерифът го грабва от гнездото.

— Какво искаш да кажеш?… Не съм им звънил… И от училището са го пуснали? — Поглежда Дезире. — Добре, добре, успокой се… разкажи ми пак… кога за последно телефонът ти беше у теб?… Значи сигурно е откраднат… Успокой се, ще го намерим… Знам… Всичко ще бъде наред… Ще се обадя в училището. Къде си сега?… Ще изпратя патрулка да те вземе.

Смъква слушалката и закрива говорителя.

— Някой се е обадил в гимназията на сина ми и се е представил за мен.

— Кога?

— Преди четирийсет и пет минути.

— Къде е синът ви сега?

— Не знаят.