На живот и смърт

30

Дезире Фърнис влиза в мотелската стая и прескача тялото на момиченце с разширени от изненада очи. Кичури от русата й коса са напоени с кръв, парцалива кукла с коса от прежда лежи на сантиметри от разтворената й длан. Дезире се бори с порива да вземе куклата и да я сгуши в ръката на момиченцето.

Майката лежи между леглото и стената. Гола е. Има леко бирено коремче, а ниско на кръста й се вие татуировка. Руса. С лунички. Красива. Силни лампи обливат всичко в светлина, но не могат да прикрият миризмата на изпражненията, изпуснати в момента на смъртта, или петното кръв на стената над главата й.

Специалистите по съдебна медицина имат още работа. Трима мъже и една жена, облечени в ослепително бели гащеризони, мрежи за коса и пластмасови ботуши, нагласят ултравиолетови лампи, за да проверят матрака за петна от семенна течност. Дезире поглежда надолу към двете легла. И двете са използвани. Жената е застреляна, докато се е опитвала да се изправи, но защо малкото момиченце е било до банята?

В ъгъла, между бюрото и телевизора, забелязва кошче за боклук, което прелива от опаковки от сандвичи и списания.

Има брошури, клечки за уши и купчина носни кърпички, кутия от зърнена закуска и празен флакон от спрей против хлебарки. Детска рисунка е подпъхната в ръба на огледалото. Името на момиченцето — Скарлет, е изписано с различни цветове пастели.

Навън проблясват светлини и обагрят мотела с пулсиращи цветове. На паркинга са се събрали зяпачи, проточили врат, за да видят по-добре полицейските коли и линейките. Някои снимат с айфоните си. Други са се привели над екраните, сякаш пишат съобщения. Няколко местни полицаи надникват в стаята, защото искат да зърнат мъртвите, а после им се ще да са стояли настрани.

Дезире е станала малко преди пет сутринта и е прекосила половината град до този евтин мотел, пълен със скитници, сводници, проститутки и умствено изостанали — с всеки, който може да покаже личен документ със снимка и да плати четирийсет и девет долара на нощ. Някои полеви агенти си мечтаят за случай като този, за възможност да разследват убийство на повече от един човек, да заловят извършителя и да го тикнат в затвора. Дезире обаче иска да се върне в леглото.

Повечето агенти си имат партньори, деца и сравнително нормален живот. Дезире не е имала гадже, откакто заряза Скийтър — истинско име Джъстин — преди година, защото той имитираше странни гласове, наричаше я с галени имена и й говореше, сякаш е седемгодишна, дори когато тя го умоляваше да се държи сериозно. Накрая искаше да му изкрещи, да го разтърси, да му покаже сцени като тази, но му каза само да си събира нещата.

Дезире е клекнала до тялото на момиченцето и забелязва кървави отпечатъци от ботуш на килима. Изучава разбитата ключалка на преходната врата в опит да си представи случилото се в тази стая, но нищо от видяното няма смисъл.

Отмества кичур коса от очите на детето и й се иска да може да зададе въпроси на Скарлет, ще й се момиченцето да може да й отговори.

Сваля ръкавиците си и излиза на свеж въздух. Отвън още специалисти по съдебна медицина се въртят около колата на мъртвата жена и събират отпечатъци от пасажа; говорят си за незначителни неща, сякаш е обикновен ден в офиса. Началникът им е трийсетинагодишен мъж с месесто лице и тъмни кръгове под очите. Дезире се представя, но не поема протегнатата му ръка.

— Какво знаем дотук?

— Три, може би четири изстрела. Два в майката, един в момичето.

— Оръжието?

— Вероятно 22-калибров, полуавтоматичен.

— Къде е стоял стрелецът?

— Рано е да се каже.

— Предположения?

— Майката е била в леглото. Дъщерята е излизала от банята. Стрелецът вероятно е стоял в средата на стаята, по-близо до прозореца, отколкото до банята.

Дезире се обръща и прокарва пръсти през косата си.

— Искам да видя балистичния доклад веднага щом го приключите.

Светлината от телевизионната камера я заслепява мигновено. Репортери крещят въпроси от паркинга. Има новинарски екипи от местните телевизии и радиа. Над тях кръжи хеликоптер и заснема материал за сутрешно предаване. Към местния полицейски отдел „Убийства“ е прикрепен видеооператорски екип и заснема кадри за телевизионно риалити шоу за кабелна телевизия, което представя полицаите като знаменитости и тласка зрителите да си купуват повече пистолети и аларми против крадци.

Дезире намира шериф Райън Валдес в свободна мотелска стая, реквизирана от отдел „Убийства“. Мъжът лежи на леглото, покрил лице с шапката си „Стетсън“, сякаш се опитва да дремне. Предал е служебния си револвер, ръцете му са увити с найлонови торбички, но някой му е донесъл кафе.

Дезире никога не е срещала шерифа, но вече си е създала мнение, силно повлияно от видяното в мотелската стая. Валдес се изправя и бута шапката си назад.

— Защо не се обадихте за подкрепление? — пита Дезире.

— Приятно ми е да се запознаем — казва Валдес. — Мисля, че не сме се срещали преди.

— Отговорете на въпроса ми.

— Не знаех, че Оуди Палмър е там.

— Нощният управител го е идентифицирал по снимката, която сте му показали.

— Каза, че не го е виждал от два дни.

— И вие решихте да разбиете вратата и да влезете?

— Опитах се да извърша арест.

Дезире се взира в него, стиснала е юмруци толкова силно, че ноктите й се забиват в дланите. Вади значката си. Валдес сякаш не забелязва. Премигва срещу нея с кървясали очи, но като че ли я преценява с поглед и я отхвърля, без да се поколебае.

— Разкажете ми какво се случи.

— Оповестих присъствието си, изпищя жена, чух изстрели. Влязох през вратата, но те вече бяха мъртви. Беше ги застрелял хладнокръвно. Беше ги гръмнал. Този мъж няма съвест.

Дезире взема стол и го придърпва пред шерифа, който кърви леко от края на устата си.

— Какво се случи? — Посочва лицето му.

— Сигурно съм се ударил в някой клон.

Агент Фърнис подушва въздуха и вкусва нещо в слюнката си, иска да се изплюе.

— Защо дойдохте тук, шерифе?

— Някаква жена се обадила на „Борци срещу престъпността в Тексас“ и питала дали има награда за залавянето на Оуди Палмър.

— А вие как разбрахте?

— Диспечерката ми каза.

— Тук не е вашата юрисдикция. Вие сте шериф в Дрейфъс Каунти.

— Помолих да ме информират. Палмър е бил пред къщата ми. Говорил е с жена ми и сина ми. Имам право да защитя семейството си.

— Затова решихте да тръгнете след него като Чарлс Бронсън[43]?

Валдес извива нагоре ъгълчетата на устата си.

— След като явно знаете всички отговори, специален агент, защо според вас Оуди Палмър е дошъл да ме търси? Може би е с мозъчно увреждане. Може да иска отмъщение. Не знам как работи шибаната глава на един убиец. Тръгнах след следа, с която ФБР отказа да се занимава.

— ФБР не е било информирано. Сега двама души са мъртви, а кръвта им е по вашите ръце.

— Не по моите. По неговите.

Дезире усеща как около челото й се стяга обръч от напрежение. Не харесва този мъж. Може и да казва истината, но всеки път, когато Валдес си отвори устата, в ума й изниква картината на жената и малкото момиченце, простреляни в челото и проснати в локва кръв.

— Разкажете ми отново какво се случи — казва Дезире. Иска да знае точната последователност на събитията. Къде е стоял, докато се е стреляло? Кога е отворил вратата? Какво е видял?

Валдес дава същите показания, описва как е оповестил присъствието си и е чул изстрели.

— Влязох през вратата и видях телата. Палмър беше минал през съседната стая, така че го последвах. Извиках му да спре. Стрелях няколко пъти, но той се прехвърли от другата страна на оградата, сякаш имаше криле.

— Бяхте ли извадили оръжието си, когато влязохте?

— Да, госпожо.

— Когато преследвахте Палмър, колко пъти стреляхте?

— Два, може би три.

— Уцелихте ли го?

— Възможно е. Както казах, той се движи като светкавица.

— Кога го загубихте от поглед?

— Близо до моста.

— Колко далеч от вас беше?

— Седемдесет, може би осемдесет метра.

— Но го виждахте в тъмнината?

— Чувах го.

— А после го изгубихте.

— Върнах се тук и се опитах да помогна на жената и на малкото момиченце.

— Пипахте ли телата?

— Мисля, че обърнах детето, за да проверя пулса му.

— Измихте ли си ръцете?

— Имаше кръв по тях.

Валдес стиска силно очи. През тях се процежда сълза и се задържа в бръчиците му. Избърсва я.

— Не знаех, че Палмър ще ги застреля.

На вратата чука заместник-шериф. Млад. Свеж. Усмихнат.

— Вижте какво намерих — казва, хванал кален пистолет между палеца и показалеца си.

— Еха! А случайно да намери и мозъка си?

Заместник-шерифът се мръщи, усмивката му угасва.

Дезире отваря найлонова торбичка.

— Държиш улика, идиот такъв!

Пускат калния пистолет вътре.

— Покажи ми къде го намери.

Следва го навън, върви между патрулки и линейки, минава покрай хора, дошли да видят трагедията, наблюдатели и зяпачи, проточили врат. Не чува какво си говорят, но знае, че се дивят колко е миниатюрна, пускат майтапи или гукат нещо по адрес на сладката агентка от ФБР. Налага й се да се бори с това всеки ден, но знае, че колкото и да си мечтае, няма как да пренареди своята ДНК или да вземе сантиметри и да ги прибави към дължината на краката си.

Заместник-шерифът я води край бурните води на отводнителния канал, разположен зад фабрика и склад, докато стигат до циментов мост; насочва фенерчето си в канала, където има мазна локва. Дезире слага полиетиленови ръкавици, спуска се надолу по наклона и се рови из плевели, чакъл, парчета стъкло, изхвърлени презервативи, кутии от бира, бутилки от вино и опаковки от хамбургери.

Първият й шеф в управлението казваше, че повечето агенти правят грешката да оглеждат случилото се от горе на долу, но всъщност трябва да правят обратното.

„Трябва да мислиш като престъпник — казваше й. — Влез в канавката и погледни света през неговите очи.“

И ето че сега Дезире гази в гнусната вода на вонящ канал. А единствената посока за гледане е нагоре.