На живот и смърт

46

Оуди поема по южната магистрала през покрайнините на Хюстън, към Бразория Каунти. При езерото Джаксън обръща на запад по път 614 към Източна Колумбия. Ръждясал пикап пред него има лепенка на задния прозорец с надпис: „Отцепи се или умри: Тексаски патриот“. Шофьорът изхвърля фас, който отскача с искри по асфалта.

Повечето ферми изглеждат спретнати и процъфтяващи. Полетата са покрити със слънчоглед, с памук и със счупените стебла на обраната царевица. Минават покрай силози, вятърни мелници, хамбари и трактори; покрай хора, заети с ежедневието си, безразлични към обикновеното камри с мъж и момче вътре.

Веднъж или два пъти Оуди тайно поглежда към Макс, вижда събралата се слюнка в ъгълчетата на устата му и червените кръгове около очите му. Момчето се страхува. Не разбира. И как би могъл? Децата обикновено порастват с вярата, че светът действа по определен начин. Четат приказки и гледат филми с щастлив край, в които всяко сираче си намира семейство, всяко бездомно куче си намира дом. В тези истории има поука. На добрите хора им се случват добри неща, а любовта винаги е правилният път, но за много деца реалността не е толкова приказна и чудесна, защото научават за нещата от живота чрез размахан колан, свистящ бастун или вдигнат юмрук.

Вуйчо му обичаше да взема Оуди в скута си по време на семейните събирания. Докато го гъделичкаше с едната си ръка, забиваше палеца на другата дълбоко в ребрата му, докато на Оуди му се стореше, че ще припадне от болка.

— Чуйте го само — казваше вуйчото. — Не знае дали да ревне, или да се разсмее.

Оуди така и не разбра защо вуйчо му избираше да го наранява; каква наслада извличаше от това да измъчва малко момче. Сега поглежда към Макс и се надява той да избегне садистични чичовци, хулигани в училище и всеки друг, който тормози беззащитните.

Два часа след като напускат Конроу, стигат до Саржънт — купчина сгради, разпръснати покрай река Кейни Крийк, която криволичи с километри в широки завои, а накрая достига брега на залива. По шосето пътят е почти само направо, докато пресече подвижния мост и спре внезапно на Саржънт Бийч.

Оуди стига до Т-образното кръстовище и обръща на изток, като следва еднолентовия път, който е осеян с паяжина от пукнатини, причинени от горещината, и се рони на места. Продължава още близо пет километра покрай плажната ивица. Къщите започват бавно да оредяват, повечето са ваканционни вили, построени на плажа. Имат дървени подпори заради огромните приливи и вълни, морската вода се издига и разбива почти в горния ръб на верандите им. Кепенците им са спуснати за зимата; прътовете за знамена са голи, мебелите от верандите са вкарани вътре или са завързани здраво, лодките са прибрани в бараки или са с пусната котва в предния двор.

Отляво, покрай пътя, тече голям канал, по който се носят шлепове и екскурзионни кораби. По-навътре има блата, километри гола пустош и тресавища, осеяни с плитки езерца и тесни рекички. На странната светлина на здрача Оуди вижда патици, които летят, сякаш оформили стрелка, сочеща към далечен бряг.

Отсреща на пътя дългият равен плаж е покрит с купчинки водорасли и следи от гуми. Оуди излиза от колата и оглежда празния плаж. Светлината избледнява, въздухът е с цвят на мътна вода. Заобикаля колата и отваря вратата от другата страна на шофьорското място.

— Защо спряхме? — пита Макс.

— Ще намеря място, където да спим тази нощ.

— Искам да си отида вкъщи.

— Нищо лошо няма да ти се случи. Не искам да те нараня. Ще бъдеш като на гости с преспиване.

— Да не съм на девет години?

Оуди връзва ръцете на момчето с дебело тиксо. После го побутва отзад и го насочва към плажа.

Приближават се към тъмна къща, скрита зад пясъчни дюни и ниски рошави дървета. Оуди прикляка в една падина над плажната ивица и наблюдава къщата в продължение на десет минути за знак, че в нея има хора.

— Искам да ми обещаеш, че ще стоиш тук и ще пазиш тишина. Не се опитвай да бягаш. Иначе ще те върна обратно и ще те заключа в багажника.

— Не искам да влизам в багажника.

— Добре, няма да се бавя.

Макс гледа как Оуди изчезва в сумрака и очаква да усети облекчение, но става обратното. Тъмнината не му допада. Не му харесва как тя усилва звуците от насекомите, собственото му дишане и вълните, които се разбиват по брега. Взира се напред и навътре в морето вижда светлини, които биха могли да са от кораб или от нефтена платформа; от нещо, което се движи бавно или изобщо не се движи.

Защо не се страхува вече от този мъж? Един-два пъти бе погледнал Оуди скришом в колата — изучаваше тайно лицето му и се опитваше да разбере как изглежда един убиец, сякаш можеше да го види по лицето му или написано на челото му. Би трябвало да е очевидно: омразата, кръвожадността, жаждата за отмъщение. По време на целия път Макс си отбелязваше наум всички табели и забележителности, запаметяваше къде се намират, в случай че успее да се обади в полицията. Бяха се насочили на юг от Хюстън, а после бяха обърнали на запад към Олд Оушън, Шугър Вали и Бей Сити.

Оуди се беше опитал да завърже разговор, като го попита за родителите му.

— Какво искаш да знаеш?

— Любопитен съм. Разбираш ли се с татко ти?

— Май да.

— Вършите ли неща заедно?

— Понякога.

Не често. Вече не.

Сега, приклекнал в мрака и заслушан във вълните, Макс се опитва да си припомни момент, когато той и баща му са били близки. Нещата може би щяха да са различни, ако Макс играеше бейзбол или баскетбол, или ако харесваше карането на мотори. Дори не беше много добър на скейтборда — не и колкото съучениците си Дийн Оубън или Пат Крейн. Макс нямаше много общо с татко си, но това не беше главната причина, поради която с него се отдалечиха. Мразеше най-много караниците. Не между тях двамата, а онези, които чуваше нощем, докато лежеше неподвижен в леглото.

„Трябваше да се видиш отстрани! Сериозно! Ти флиртуваше с него! Знам какво видях. Да ревнувам? Аз? Никога. Защо бих ревнувал ялова ледена кучка като теб?“

Тези скандали приключваха с хвърляне на предмети, с тряскане на врати, а понякога и със сълзи. Струваше му се, че баща му вярва, че жена му и синът му не го ценят и са неблагодарни, дори може би недостойни, но караниците рядко продължаваха до сутринта. На закуска всичко изглеждаше нормално, майка му опаковаше обяда на баща му и го целуваше за довиждане.

И двамата липсват на Макс и той иска татко му да дойде. Представя си конвой от полицейски патрулки с пуснати светлини и виещи сирени, които фучат по пътя към него, докато перките на хеликоптера се въртят във въздуха, а екип от морски пехотинци се задава с рев към плажа с надуваеми моторни лодки. За момент наостря уши, но не чува никакви сирени, хеликоптери или лодки. Предпазливо започва да се придвижва по пътеката, като поглежда през рамо и се чуди дали Оуди го гледа. Стига до колата и спира за миг, ослушва се в мрака. Шосето е на стотина метра оттам. Би могъл да спре кола на стоп. Би могъл да потърси помощ.

Тича в подобие на галоп, защото китките му са вързани една за друга и не може да размахва ръце свободно. Внезапно се препъва в нещо и се просва по лице в пясъка.

— Е, това беше идеално пльосване — казва Оуди и пристъпва иззад ограда, сложил пушката на рамо. Макс плюе пясък.

— Каза, че няма да ме нараниш.

— Казах, че не искам.

Оуди му помага да се изправи и го изтупва. Макс гневно избутва ръцете му, отблъсква докосването му. Връщат се обратно на пътеката, приближават се към къщата откъм плажа и се качват по стълбите до задната веранда, която гледа към океана. Боята и лакът на парапетите и перилата са се олющили от солта, вятъра и слънцето.

След като проверява кепенците и входните врати, Оуди увива палтото около ръката си и счупва с лакът малко квадратно прозорче над дръжката на вратата. Пресяга се вътре, вдига резето и отваря вратата с тласък, като казва на Макс да внимава къде стъпва заради счупеното стъкло. Кара го да седне на кухненската маса, а после бързо обхожда къщата и претърсва всяка стая. Помещенията миришат на мухъл и застоял въздух. Върху меката мебел има хвърлени чаршафи, леглата са голи и покрити с найлон.

Оуди намира поставка за списания с карти и стари вестници от преди три месеца. Над камината и в някои от спалните има семейни снимки. Баща. Майка. Три деца. Бебета, които се превръщат в тийнейджъри за малко повече от десетилетие.

Включва хладилника и проверява шкафовете за останали хранителни продукти и консерви. Без да запали лампата, отваря един от кепенците, който гледа към морето, и поглежда към залива, към нефтените платформи. Приличат на градове, които се поклащат във въздуха.

Макс не казва и дума. Оуди намира ленени чаршафи в сандъци и пали сигналната лампа на бойлера.

— Ще отнеме няколко часа да се стопли. На сутринта може да си вземем душ. В гардероба има малко дрехи.

— Не са наши.

— Така е — казва Оуди. — Но понякога необходимостта изисква да нарушим правилата.

— Трябва ли да стоя вързан?

Оуди се замисля над въпроса. На рафт в едната от спалните е видял дайре. Занася го в кухнята и казва на Макс да се изправи, след което закрепя с тиксо инструмента между коленете му. Момчето не може да мръдне, без да се чуе дрънчене.

— Искам да седнеш в онова кресло. Ако те чуя да мръднеш, ще завържа ръцете и краката ти. Разбра ли?

Макс кима.

— Гладен ли си? — пита Оуди.

— Не.

— Е, така или иначе ще приготвя нещо. Ако решиш, можеш да хапнеш.

В килера открива кутия паста и изсипва съдържанието в тенджера с вряща вода. После намира консерва домати, малко подправки, чесън на прах, сол и пипер. Макс го гледа как готви.

По-късно двамата ядат мълчаливо на кухненската маса. Чуват се само подрънкването на дайрето и стърженето на вилици по чиниите.

— Не съм много добър готвач — казва Оуди. — Нямам много практика.

Макс избутва чинията си в центъра на масата. Отмята косата от очите си и поглежда към белезите по ръцете на Оуди, които наподобяват многобройни пресичащи се кръстове.

— В затвора ли се сдоби с тях? — пита след още минута мълчание.

Оуди кима.

— Как?

— Хората понякога влизат в спорове.

Макс посочва към опакото на дясната му ръка, където един белег тръгва от основата на палеца му и стига до китката на Оуди.

— Този от какво е?

— Острие, направено от разтопена четка за зъби.

— А този?

— Бръснач.

— Как някой се е сдобил с бръснач?

— Предполагам, че някой от пазачите го е вкарал.

— Защо?

Оуди го поглежда тъжно.

— За да ме убие. — Докато търка чиниите в мивката, поглежда през прозореца и изучава небето. — Тази вечер навярно ще има буря, но ако до утре отмине, може да отидем за риба.

Макс не отговаря.

— Знаеш как се лови риба, нали?

Момчето свива рамене.

— А на лов ходил ли си?

— Татко ме заведе веднъж.

— Къде?

— Горе, в планината.

Оуди си спомня Карл и ловните екскурзии, които си правеха, когато бяха тийнейджъри. Брат му винаги беше хладнокръвен с оръжието, не показваше нито искрица емоция, докато дърпаше спусъка. Патици, катерици, белоопашати елени, гълъби, зайци, гъски… Изражението му винаги беше каменно. А всичко, което Оуди убиеше, трепереше с неговото безпокойство и кървеше със смущението му.

— Ще ме застреляш ли? — попита Макс.

— Какво? Не!

— Защо съм тук?

— Исках да бъдем приятели.

— Приятели!

— Да.

— Ти си шибана откачалка!

— Не ругай. Имаме много общи неща.

Макс изсумтява пренебрежително.

— Бил ли си някога в Лас Вегас? — пита Оуди.

— Не.

— Някога се ожених в Лас Вегас. Беше преди единайсет години. Ожених се за най-красивата жена… — Спира за миг и си припомня онзи момент с крива усмивка. — Сключихме брак в една от онези църкви, за които пишат.

— Като църквата на Елвис Пресли ли?

— Не такава — казва Оуди. — Наричаше се Църквата на камбаните, беше на булевард „Лас Вегас“. Имаха церемония Казвам „да“ с включена музика и брачно свидетелство, която струваше сто четирийсет и пет долара. Преди това отидохме на пазар. Мислех си, че иска да си купи рокля, но тя търсеше железария.

— Защо?

— Купи два метра плетено въже. И ми каза, че трябва да намеря тринайсет златни монети и да й ги дам. „Трябва да са от истинско злато, каза ми. Те са символ.“

— Символ на какво? — пита Макс.

— Трябваше да представляват Исус и учениците му — отвръща Оуди. — С връчването на монетите й показвах, че ще се грижа за нея и за малкото й момче.

— Момче? Не беше споменал за него.

— Не бях ли? — Оуди проследява с пръст един белег на ръката си. — Той ми стана кум. Дадох му да носи брачните халки.

Макс не отговаря, но за кратък миг Оуди усеща, че момчето сякаш си спомня. Мигът отлита.

— Как се казваше той?

— Мигел, испанският вариант на Майкъл.

Отново нищо.

— По време на церемонията Белита завърза финото въже около китката ми, а после около своята. Каза, че това символизира безкрайността на връзката ни, защото сега съдбите ни са свързани една с друга.

— Звучи като суеверие — казва Макс.

— Да — съгласява се Оуди, а първите далечни проблясъци на светкавиците прогонват сенките. — Предполагам, че наистина беше суеверна, но тя не вярваше, че злото се крие в предмети, само в хора. Никое място не може да бъде покварено, само душата може.

Макс се прозява.

— По-добре поспи — казва Оуди. — Утре е голям ден.

— Какво ще се случи?

— Ще те заведа за риба.