На живот и смърт

67

Оуди вече не вижда сенките отвън. Най-вероятно са застанали с гръб до стените и изчакват, преди да нахлуят през вратата и прозорците. Пушката му е на перваза, насочена към края на стълбите.

— Приготви се да бягаш.

— Страх ме е — казва Макс.

— Съжалявам, че забърках такава каша. Трябваше да те оставя на мира.

Чува внезапни изстрели в далечината. В същия момент на верандата изскача тъмна фигура. Оуди дърпа спусъка и чува как някой изхърква и се свлича надолу по стълбите. Той не чака. Отваря рязко вратата и претичва през верандата, като се подпира на парапета със здравата си ръка и се прехвърля през него. Скача от близо пет метра. Пада тежко, коленете му се подгъват. Ляга по гръб, останал без дъх, и си поема въздух.

На хоризонта вижда силуетите на две фигури, които се откъсват от прикритието си и тичат към къщата. Още един стрелец стои на плажа с протегната ръка, приготвен да стреля. Оуди трескаво се изправя и започва да тича. Усеща страха дори в мускулите си.

Стига до дюните, мята се през тях и се търкаля надолу от другата страна. Океанът е на седемдесет метра от него, плажът е пуст, с водорасли, пръснати по линията на прилива. Какво има отвъд водата? Куба, Мексико, Белиз. Места, които никога няма да види. Свят с неизброими милиони хора, които живеят в топлина и светлина, докато той е вселена от един-единствен човек, сам на плажа, фар, чиято светлина не може да бъде запалена отново.

Гледа нагоре и надолу по пясъка и внезапно го изпълва отчаяна, почти задушаваща тъга и усещане, че е изоставен. Защо светът се нуждае толкова малко от него? Не можеше ли поне мъничко да се интересува от неговия живот?

Изстенва, изправя се на крака и се затичва по брега. Куршумите се забиват в пясъка и профучават край ушите му. Не стрелят безразборно. Между всеки изстрел има пауза. Тези хора не са аматьори, а професионалисти, които се прицелват. Дошли са да си свършат работата.

Оуди бяга на зигзаг и пада в друга низина, хваща безпомощната си ръка и се взира в небето, като обмисля избора си или липсата на такъв.

„Предай се.“

Не.

„Изправи се.“

Не мога.

Хвърля поглед към пътя, по който е дошъл, и вижда сенки, скрити в рошавите туфи трева, където насекомите са замрели в тишина. Призраци. Привидения. Фурии. Разгневени богове. Мъжете презареждат. Чакат го.

Мос и Дезире са стигнали до къщата и докато клечат под верандата, вдишват хладния аромат на цимент и тропическа папрат. Някой лежи най-долу на стълбището и държи лицето си. Стене. Горе се чуват гласове. Двама души слизат по стълбите — тийнейджър и човек с автоматичен пистолет.

— Прави каквото ти се казва!

— Ти го застреля!

— Млъквай!

Дезире разпознава гласа на по-възрастния мъж. Мос стои точно под стълбите, докато те слизат; пресяга се през дървените стъпала и хваща глезен. Валдес полита напред. Макс трябва да отскочи встрани. Дезире излиза от сенките и допира пистолет до главата на шерифа.

— Не мърдай!

— Слава богу, че си тук — казва Валдес. — Намерихме Палмър. Измъква се.

Дезире поглежда към момчето.

— Макс?

Момчето кима.

— Добре ли си?

— Трябва да помогнете на Оуди — извиква умолително. — Те ще го убият.

Дезире никога не е чувала глас, изпълнен с толкова тревога и отчаяние, с такава искреност, затова се извръща и поглежда в посока на сочещата му ръка. В този миг Валдес се пресяга за автоматичния пистолет и се претъркаля по гръб, за да напипа спусъка. Но Мос е предвидил действието му. Изблъсква Макс встрани и стреля в гърдите на шерифа. Оръжието му не пробива жилетката, но Валдес изпуска пистолета и се свива на кълбо; стене и обвива ребрата си с ръце.

Когато Мос вдига очи, Макс е побягнал и тича с все сила към плажа.

— Спри го — казва Дезире. — Ще го убият.

Мос вдига автоматичния пистолет и тръгва след него, тича бързо по мекия пясък. През повечето от последните петнайсет години е държал избухливостта си под контрол, но сега вече е невъзможно. Въпросът не е да утоли жаждата си за кръв или да уталожи някаква нужда; по-скоро в това да живее, а не да гние в затвора; в това, че един изпълнен с премеждия час струва повече от цял живот баналности и досада.

Чува звук от двигател и пред него, от върха на дюна, се спуска всъдеход, първо предната му гума е във въздуха, после задната. Върнали са се да вземат превозно средство, което сега разрива пясъка, и използват прожектор да търсят Оуди. Лъчът се движи напред-назад и за миг попада върху самотна фигура, която тича през дюните. Прилича на ранена патица, която пляска с криле през неравната трева.

Пушката се люшка в ранената ръка на Оуди. Има още един патрон. Прехвърля я в другата си ръка, обръща се и стреля, като почти пада на земята. Патронът полита нагоре. Оуди пада в една низина, устата му се пълни с пясък, а светлините опипват дюните над главата му. Тези хора няма да се откажат и да си тръгнат. Ще го преследват и ще го заловят.

Пред него има огради, издигнати насред плажа в смайваща структура, чиято цел е да се спре ерозията. В основата им има водорасли, изхвърлени от прилива. Оуди ги използва като прикритие и притичва от участък на участък. Близо до водата забелязва странна могила, която му прилича на изхвърлен кит, докато не осъзнава, че някой е издърпал лодка на пясъка, или може би тя се е откъснала от котвата си и е изплувала на брега. Оуди се мята на земята, зад фибростъклото на моторната лодка, и придържа рамото си. Пушката все още виси от ранената му ръка. Налага се да разтвори пръстите си със сила.

Всъдеходът, който го преследва, е спрял по-нагоре на плажа. Прожекторът го търси, плъзга се напред-назад по дюните.

Чува стъпки… някой тича презглава към него. Стиска пушката за топлата цев и се приготвя да я използва като бухалка.

„Ще отведа един от вас с мен, копелета такива!“

Замахва силно, но в последния момент пуска пушката, която се завърта покрай главата на Макс и пада с плясък във водата. Тийнейджърът се свлича до него и се опитва да си поеме въздух.

— Трябваше да тръгнеш в другата посока.

— Мисля, че баща ми е мъртъв.

Оуди не пита какво се е случило. Сега вече няма да оставят нито един от двама им жив.

— Ще им отвлека вниманието. Ти тръгни към канала.

— Ела с мен.

— Не.

— Защо не?

— Не мога да плувам.

Макс поглежда към рамото на Оуди, а после към лодката. Изправя се и се опитва да я завлече към водата, но тя е закопана в сухия пясък. Накланя я наляво-надясно. Дърпа. Оуди бута. Бавно лодката започва да се спуска надолу по пясъка. Всъдеходът е стигнал до оградите, прожекторът осветява дюните и се насочва към края на водата.

Макс стои в плитчината. Двамата чакат следващата вълна и правят един последен опит. Лодката се плъзва в океана, Оуди пада по лице и се нагълтва с вода. Макс го изправя и избутва в лодката, преди да я дръпне по-навътре; нагазва все повече, докато спира да усеща дъното, а после започва да рита с крака.

Оуди поглежда над ръба на лодката и вижда, че всъдеходът спира. Миг по-късно лъч светлина заслепява очите му. Залп от изстрели натрошава фибростъклото на лодката и образува пукнатини като паяжина на кърмата. Оуди изкрещява на Макс да залегне и сам се просва на дъното на лодката в локва от дъждовна вода. Още изстрели пронизват корпуса. Оуди пропълзява назад и крещи името на Макс, но не го вижда.

Тийнейджърът се подава откъм левия борд на лодката, от лицето му капе вода.

— Прекалено близо сме до брега.

Оуди поглежда към плажа. Не са се отдалечили от всъдехода. Течението влачи лодката настрани. Един от стрелците тича по пясъка, докато друг контролира прожектора. Още куршуми се забиват в корпуса. Оуди ляга по лице на палубата, ризата му вече е мокра, притиснал е буза в по-дълбока локва. Солена вода. Потъват.

Стрелбата спира за миг. Оуди се прехвърля през борда, като се държи за ръба с една ръка. Двамата с Макс ритат с крака, но лодката само се подмята — натежала е прекалено много. Необяснимо светлината от прожектора се завърта настрани от тях, а куршумите започват да пропускат целта. Оуди поглежда към плажа и забелязва някой, който тича по пясъка, през храстите и тревите, като полеви защитник във футбола.

Мос Уебстър контролира нещата. Чувства се като в онази сцена от филма „Непреклонните“, в която Рустър Когбърн захапва юздите на коня, галопира сред дъжд от куршуми с пушка в една ръка и револвер в другата и крещи: „Хайде, презареди си оръжието, скапан кучи сине!“ Мос не обръща внимание на обстрела, отстрани изглежда като мъж, на когото не му пука; като мъж, ядосан до краен предел. Прожекторът се опитва да го освети, но човекът, който го управлява, започва да танцува като кукла на конци, докато куршуми обсипват гърдите му.

Другият стрелец се опитва да върне огъня, но е хванат в прожекторите — човешко привидение, извадено на показ от светлината. Мос стреля, докато автоматът се изпразва, а после го захвърля настрани. Върви напред, прицелва се и стреля, прицелва се и стреля.

Стрелецът е клекнал в класическа поза, точно както учат експертите в Куантико[64], но това не му помага особено. В гърлото му се забива куршум, той потреперва и пада, а кръвта му обагря пясъка.

Следва тишина. Чува се само поклащането на лодката във водата. Оуди се държи с една ръка, подпрял брадичка на ръба. Водата е много студена, течението дърпа краката му и се опитва да го повлече надолу.

— Трябва да плуваме — казва Макс.

— Ти върви. Аз ще остана тук.

— Не е далеч.

— Рамото ми е много зле.

— Можеш да риташ с крака.

— Не.

— Няма да те оставя тук.

Оуди си спомня какво казваше баща му за вкопчването в плаващи останки — че трябва да се залови като лепка, но той не знаеше какво е лепка.

„Добре де, да се заловиш като еднорък мъж, който виси от скала, докато го гъделичкат.“

„Аз имам гъдел.“

„Знам.“

„Трябва да се заловиш като изплашено котенце за пуловер. Трябва да се заловиш като бебе, кърмено от Мерилин Монро.“

И Оуди се вкопчва в моторната лодка, докато пръстите му стават безчувствени и той не може да се държи повече със здравата си ръка. Изтощен и почти в безсъзнание, не усеща как се изпуска, не започва да драпа да се хване за нещо, нито се опитва да поеме още глътка въздух. Вместо това просто се плъзва под повърхността, уморен е от борбата и копнее да заспи.

Носи се към дъното и гледа нагоре към моторната лодка, като се чуди дали е възможно човек да види звездите изпод водата. После се появява тя — същият ангел, който му се яви през нощта, когато избяга от „Три реки“ и преплува „Чоук Кейниън“. Облечена е в прозрачна бяла роба, която се рее и вие около нея като на забавен каданс.

Сърцето му полита от радост. Щом тя е тук, той няма да умре сам. Белита обвива краката си около кръста му и придърпва главата му върху гърдите си. Той чувства топлината на тялото й и мекотата на косата й, която го гали по лицето.

Пред тях се разстила бъдещето им — ще се будят в сатенени чаршафи, ще слушат как океанът се разбива в брега. Ще закусват в кафене до пазара, ще ядат тортили и пържени банани. Ще плуват сред яснозелените вълни и ще лежат на пясъка, докато слънцето ги прогони обратно вътре, при прохладата на стаята със затворени кепенци, където ще правят любов под въртящите се перки на вентилатора…

— Трябва да се върнеш — прошепва му Белита.

— Не. Моля те, нека остана.

— Не е дошъл моментът.

— Изпълних обещанието си. Той вече е в безопасност.

— Все още се нуждае от теб.

— Толкова съм самотен.

— Сега вече имаш него.

Белита го целува и Оуди потъва по-надълбоко, щастлив да се удави в прегръдките й, но някой сграбчва яката на ризата му с ръка, хваща врата му и го издърпва нагоре, после рита енергично със силни момчешки крака и плува към брега.