На живот и смърт

37

Седнал до прозореца в мотел в Четвърти квартал, Мос гледа преминаващата странна смесица от наркомани и проститутки — хората, останали на сухо след последното вдигане на цените или изплюти на брега като останки след буря. В Тексас парите се стичат като в писоар, а хората с радост ще те потупат по гърба, ако имаш достатъчно късмет да успееш, но ще отклонят всяка възможност да ти помогнат да го постигнеш.

Стаята на мотела е с карирани пердета и евтин килим. Чернокожи момичета са облегнати на отсрещните балкони, наблюдавани от сводниците си, които се мотаят долу на улицата. Преди около век Хюстън е бил пълен с публични домове и бърлоги за опиум. Дори заможните жени в града периодично пушели опиум, за да „успокоят организма си“. Сега дилърите на наркотици обикновено са чернокожи тийнейджъри с физиономии, които излъчват арогантно самочувствие, а джобовете на дизайнерските им панталони са натъпкани с последните технологични джаджи.

На смрачаване Мос търси бар и евтино място, където да хапне. На улицата се тълпят коли и таксита като хора, готови да се сбият. Влиза в едно заведение, поръчва си бира и сяда с гръб към вратата. Някога, когато беше непълнолетен и използваше личните документи на по-големия си брат, пиеше в дупки като тази.

Гледа как мехурчетата се издигат в ледената чаша, отпива още една голяма глътка и я завърта из устата си. Бирата не му се услажда така, както когато беше тийнейджър, а тя беше забраненият плод, но все пак я довършва, защото е минало много време, откакто е пил последната.

В един момент отново му се приисква да излезе навън. С ръце в джобовете върви покрай фабрики, автокъщи и заведения за бързо хранене, които са прилепнали като кърлежи до шестлентовият път. Когато стига до кръстовище, погледът му попада на автомат за вестници. Лицето на Оуди Палмър го гледа от първа страница с крива усмивка и увиснал бретон.

Мос не може да прочете под сгъвката, а няма дребни. Моли за монети един минувач, който го заобикаля, сякаш е заразен. Мос се опитва да отвори насила подвижния капак на автомата. Гневът му достига критична точка и той рита металната кутия. Рита я силно, докато капакът се огъва и чупи. Мос взема един вестник от останките, разтваря го с тръскане и чете подробностите, не може да повярва, че Оуди би разстрелял майка и дъщеря.

„Може пък най-после да е превъртял“ — мисли си. Познава добре собствения си избухлив характер и помни, че често е виждал да стават такива неща. Затворник получава писмо от жена си или от гаджето. Тя го напуска. Ще живее с най-добрата си приятелка. Избягала е със спестяванията му. В такива моменти някои мъже губят способността си да мислят. Правят примка около решетките, режат си вените с бръснач, сбиват се с най-злия шибаняк в двора или тръгват да бягат към бодливата тел и ги надупчват с куршуми.

Може би затова Оуди Палмър е избягал от затвора. Все гледаше онази снимка в тетрадката си, прокарваше пръсти по лицето на жената или се будеше от собствените си крясъци с тежко повдигащи се гърди и обляно в пот лице. Ето какво прави любовта с хората — кара ги да откачат. Не ги прави слепи или неразрушими, прави ги уязвими. Прави ги хора. Прави ги истински.

Долнопробната кръчма има няколко низа цветни електрически крушки, които се пресичат във външния двор и са окачени на дървена решетка. Група музиканти свирят на живо, облечени в еднакви каубойски ризи, и пеят песен на Beach Boys със слайд китара, която звучи, сякаш някой мачка с крак жива котка.

Мос се промъква покрай хората, минава покрай маса с жени, облечени в еднакви розови тениски и балетни пачки. Една от тях носи булчински воал, а на врата й е окачена табела с надпис „начинаещ“[47]. Върти се по дансинга с бутилка бира във всяка ръка.

Мос намира празно място и се подпира на стената. Вдигнал крак на прагчето, клати главата си в такт с музиката. В джоба си усеща вибрация. Отнема му секунда да осъзнае, че мобилният му телефон издава необичаен звук. Пипнешком търси десния бутон, пръстите му са прекалено дебели за малките клавиши. Прилепя предпазливо телефона до ухото си и слуша, но не чува нищо заради музиката.

— Изчакай — казва, разблъсква тълпата и отива в тоалетната. Влиза в кабинка. Вътрешната страна на вратата е украсена с графити и рисунки на гениталии. Някой е надраскал: „Трябваше да превъзмогна едно щастливо детство, за да се прецакам толкова.“

— Казахме ти да търсиш Оуди Палмър.

— Може би точно това правя.

— Аха, той сигурно живее с Beach Boys.

Мос иска да хвърли телефона в тоалетната чиния и да пусне водата да го отмие като лайно.

— Имаме местоположението на Палмър. Искаме да го прибереш.

— Къде е?

— Ще ти пусна координатите.

— Какво ще направиш?

— Ще ти пратя съобщение къде е, тъпако!

— Ако сте намерили Оуди, за какво съм ви аз?

— Искаш ли да се върнеш в затвора?

— Не.

— Тогава прави каквото ти кажем.

Още от дете Оуди се ужасява от тесни пространства. Веднъж Карл го заключи в стар фризер с капак, докато си играеха на криеница. Оуди почти се задуши, докато брат му го пусне.

— Пискаше като момиче — каза му Карл.

— Ще кажа на татко.

— Направи го и пак ще те вкарам там.

Сега се събужда като слепец в първия ден, след като е останал без зрение, който се надява, че светът може внезапно да му върне цветовете и светлината. Гумите на колата трополят по пътя, Оуди се друса. Китките и глезените му са завързани с къдрави пластмасови ленти, а всеки дъх, който си поема, носи мръсна смес от изгорели газове и миризмата на собственото му тяло. За да не се паникьоса, Оуди си представя по-щастливи времена: игра на бейзбол, гимназията, регионалния шампионат, два хоумръна — и двата, изпратени отвъд полето. Замахва победоносно във въздуха, докато завива зад първа база; чува доброжелателните аплодисменти и плясва дланите на всички от отбора, докато тича обратно. Вижда татко си, който е седнал на пейките, радва се на аплодисментите на феновете и другите родители и попива неговата слава. Друга сцена проблясва и се оформя: Оуди е на щатския панаир в Далас; над виенското колело избухват фойерверки, а Буч Минзис язди 135-килограмов бик на име Бяс, вкопчен в издутините на гърба му, докато животното се мята, подскача и друса.

От време на време колата спира — може би на светофари. Оуди чува музика от радиото: кънтри песен, която разказва за самотен каубой и за жената, която го е наранила. Защо винаги жените излизат виновни, чуди се. Не смята, че Белита е причина за неговите неволи. Тя го спаси. Взе момче без перспективи и му даде причина да обича. Защо иначе е още тук?

Колата свива встрани от шосето и подскача рязко по път с издигания и спускания. Гумите мятат ситни камъчета по калниците и шасито. Оуди опипва наоколо в търсене на оръжие. Под него е резервната гума. Свива се на топка и издърпва гумената рогозка с пръсти. Прокарва длани по ръбовете на джантата, закрепена с централен болт. Опитва се да го разхлаби, но заради люшкането на колата одира кокалчетата си на острия метал и свлича кожа. Отново опитва и усеща как болтът се разхлабва, но не може да повдигне гумата, защото собствената му тежест я натиска надолу. Безнадеждно е. Глупаво. Не може да го направи. Опитва пак. Лявото му рамо е на път да изскочи.

Колата забавя ход. Спира. Двигателят върти на празен ход. Чуват се стъпки от ботуши, после отключване. Капакът на багажника се вдига. Оуди вдишва студеното нощно ухание на гора. Силуетът на високия мъж се очертава на фона на небето и дърветата. Той хваща Оуди за яката, издърпва го грубо през ръба на багажника и го пуска в калта. Оуди стене и извръща глава, вижда най-близките дървета, осветени от убитата сребриста светлина на фаровете. Намират се на сечище в края на черен път. Вижда старите каменни основи на отдавна съборена къща или воденица. Жилави плевели са поникнали сред останките.

Високият мъж разрязва пластмасовите ленти около глезените на Оуди, но оставя китките му вързани. Отваря вратата от страната до шофьора и вади лопата и 12-милиметрова пушка с рязана цев. Прави знак на Оуди да се движи и го избутва в осветената площ. Вървят през бурени, високи до коляно. От клоните над тях се стрелва птица. Високият мъж вдига пушката.

— Това е просто сова — казва Оуди.

— А ти кой си, мамка му, Ал Гор[48]?

Стигат до пясъчната ивица зад останките на къщата. Основите са бетонни блокове, наполовина заровени в пръстта. От едната страна на единия е зазидана метална халка. Високият мъж закача верига за нея и кара Оуди да коленичи.

Увива веригата около десния глезен на Оуди и го завързва за бетонния блок като куче на каишка. После разрязва пластмасовата връзка от китките му и отстъпва назад. Оуди стои прав и разтрива ожулената си кожа. Лопатата е до него.

— Копай.

— Защо?

— Тук ще е гробът ти.

— Защо да изкопавам собствения си гроб?

— Защото не искаш пуми, койоти и лешояди да глозгат тялото ти, например.

— Ще съм мъртъв, защо да ми пука?

— Така е, но поне ще си спечелиш малко време. Ще кажеш кратка молитва. Ще се сбогуваш с майка си и приятелите си. Няма да ти е толкова кофти, че ще умреш.

— Така ли смяташ?

— Аз съм човек с голямо сърце.

Оуди е подпрял крак на горния ръб на лопатата, хваща дръжката с две ръце и забива острието в мекия пясък. Долавя ударите на сърцето си и киселата миризма, която се носи от мишниците му. Докато копае, умът му препуска; обмисля какво може да изгуби или спечели от това, че хаби енергията си.

Веригата му позволява да се движи в кръг с диаметър около четири и половина метра. Оуди я опъва леко и усеща, че бетонният блок леко се помръдва, когато стига до края на ограничението. Високият мъж седи на каменна плоча, облегнат е назад, кръстосал ботушите си един върху друг, а пушката е затъкната в сгъвката на лявата му ръка.

Оуди спира за миг и бърше челото си.

— Ти ли ги уби?

— Кого?

— Жената и дъщеря й?

— Не знам за какво говориш.

— В мотела.

— Млъкни и копай.

Луната наднича иззад облак, оформя сенки зад дърветата и мек ореол около горните клони. Дупката става по-дълбока, но стените непрекъснато се срутват, защото почвата е камениста и суха. Високият мъж пали цигара. Сякаш издухва повече дим, отколкото всмуква.

— Просто питам дали предпочиташ да убиваш жени и деца. — Оуди изстрелва предположението наслуки.

— Никога не съм стрелял по жена или дете.

— За кого работиш?

— За всеки, който плаща.

— Аз мога да ти платя повече. Не знаеш ли кой съм? Оуди Палмър. Да си чувал за обира на бронирания камион в Дрейфъс Каунти? Седем милиона. Аз бях. — Оуди премества крак. Веригата дрънчи по блока. — Така и не намериха парите.

Високият мъж се смее.

— Предупредиха ме, че ще кажеш нещо такова.

— Истина е.

— Ако имаше толкова пари, нямаше да отсядаш в лайняни мотели и да лежиш десет години във федерален затвор.

— Откъде знаеш, че съм отсядал в лайнян мотел?

— Гледам новините. Продължавай да копаеш.

— Имам приятели, които могат да ти платят.

Мъжът завърта дулото на пистолета към гърдите на Оуди и го спуска по-надолу.

— Ако не млъкнеш, ще те гръмна в крака. Можеш да копаеш и да кървиш едновременно. На пръстта й трябва малко овлажняване.

Телефонът на високия мъж звъни. Докато го вади от джоба си и отваря капачето, държи пистолета си прикован в Оуди.

Оуди се чуди дали да метне лопата пясък в очите на мъжа. Може би ще успее да стигне до дърветата, понесъл бетонния блок със себе си, но после какво ще прави?

Чува само едната половина от разговора.

— Кога му се обади… и той идва тук… колко знае? Добре. Ще ти струва двойно.

Обаждането приключва и високият мъж пристъпва към ръба на дупката.

— Не е достатъчно голяма.

Мос следва дадените указания и кара на изток извън града, преди да напусне междущатския път и да поеме по редица черни пътища, които стават все по-тесни и изровени. Накрая навлиза в гъста борова гора, осеяна с пътеки за гасене на горски пожари и изсъхнали корита на потоци. Проверява километража. Казаха му, че се намира на около пет километра от последната отбивка. В прахта има пресни следи от гуми. Мос намалява скоростта, изключва двигателя и фаровете и се пуска по инерция по нанадолнището на следващия хълм. В мрака спира поглед на слаба трепкаща светлинка сред дърветата.

Отбива и бавно отваря вратата. Двигателят издава свистящ звук, докато се охлажда. Мос взема 45-милиметровия пистолет от седалката и го пъха отзад в дънките си, преди да затвори вратата с приглушено хлопване. Очите му привикват към мрака, докато върви в посока на светлината. Има чувството, че му готвят засада, а не се канят да му предадат затворник. Облизва устни, усеща мирис на борови иглички и чува звук от лопата, която се забива в земята.

Мос не обича много селски райони. Роден и отгледан е в града и предпочита да знае, че наблизо има заведение за бързо хранене, вместо да гледа как новородени агнета подскачат по ливада или как поле с житни класове потрепва на вятъра. В провинцията има твърде много неща, които бръмчат, хапят, пълзят и ръмжат; освен това е пълно с кръвожадни селяндури, които смятат, че линчуването на чернокожи все още трябва да е официален спорт, особено в някои части на Юга.

Напред вижда сечище. Сребрист седан е паркиран в далечния му край, фаровете му осветяват ивица сух пясък, покрита със закърнели храсти и бурени. Двама мъже. Единият седи на камък, другият копае дупка.

Мос търси по-високо място и се покатерва по насип, като внимава къде стъпва. Чува как лопатата се вдига и спуска. Камък се търкулва под краката му и предизвиква малко свлачище, което отеква, докато се спуска към пясъка.

Седящият мъж скача на крака и се взира в мрака, здраво стиснал пушка с рязана цев.

— Не беше никаква сова! — казва.

— Може да е всичко — отвръща онзи, който копае дупката.

Мос разпознава гласа. Оуди Палмър. На бялата светлина кожата му изглежда жълтеникава, а вдлъбнатините под очите му са като тъмни петна. Но тъкмо очите му шокират най-много Мос. Някога почти преливащи от жизненост и енергия, сега те са хлътнали и лишени от живот, сякаш принадлежат на изплашено животно или на бито куче.

Мос ляга на ръба на хребета и надзърта между два заоблени камъка, все още затоплени от горещината на деня. Оуди продължава да копае. Другият мъж е същият висок нещастник, когото видя пред дома на майката на Оуди — бившият затворник с жестоки очи и нелепа брада. Придвижил се е до края на светлината и все още мести пушката си от ръка в ръка.

— Има ли някой там?

Мос заляга, камъните нарязват коленете и лактите му. Взема камък и го хвърля над главата на онзи, сякаш запраща граната. Високият завърта пушката към звука и изстрелва един залп, който в тишината звучи като оръдие.

Когато шумът заглъхва, се привежда зад рушащите се основи на сградата.

— Знам, че си там — изкрещява. — Не ти мисля злото.

— Затова ли започна да стреляш? — пита Мос.

— Не трябва да се промъкваш така.

— Казаха ми, че ме очакваш.

— Ти господин Уебстър ли си?

Оуди е спрял да копае. Взира се към склона, сякаш се опитва да разпознае гласа.

— Защо просто не се обади, че си тук? — пита високият.

— Изглеждаш малко импулсивен със спусъка.

— Няма да ти направя нищо.

— Тогава остави оръжието на земята.

— Защо?

— За да видиш отново изгрева на слънцето.

Оуди гледа към хребета.

— Кога излезе, Мос?

— Преди няколко дни.

— Не знаех, че разглеждат помилването ти.

— И аз.

— Как си?

— Добре. Успях да видя моята.

— Май сте имали да си наваксвате.

Мос се смее.

— Скъсахме чаршафите. Още съм протрит.

Високият мъж изсумтява.

— Вие какво, да не сте на среща?

Мос не му обръща внимание.

— Ей, Оуди! Казват, че си убил жена и дете.

— Знам.

— Вярно ли е?

— Не.

— И аз така си помислих. Защо копаеш дупка?

Оуди посочва към високия мъж.

— Той каза, че е гроб.

Високият мъж ги прекъсва:

— Опитвах се да го занимавам с нещо, докато дойдеш.

— Накара ме да я изкопая достатъчно голяма за двама души — провиква се Оуди.

— Говори глупости, амиго — казва високият и насочва пушката към Оуди.

Мос обмисля следващия си ход, докато се промъква още по-близо покрай хребета, за да види по-добре високия мъж. Надниква над ръба на една скала, като се опитва да не издава местоположението си. Все още е насочил 45-милиметровия си пистолет, ударникът е запънат, цевта трепери, защото го е стиснал много силно. От такова разстояние едва ли ще уцели нещо, освен по случайност.

— Ще го вземаш ли тоя, или не? — вика високият, гласът му отеква странно сред дърветата.

— Първо имаме да обсъдим някои неща — отвръща Мос. — Защо не оставиш пушката на земята? Общувам по-добре, когато към мен не е насочено оръжие.

— Откъде да знам, че не си въоръжен?

— Ще трябва да повярваш на честната ми дума.

Високият се придвижва в ярката светлина на фаровете. Вдига пушката над главата си и я слага на капака на автомобила. Вдига нагоре празните си ръце.

— Ето, оставих я.

— Не би излъгал, нали?

— Никога, амиго.

— Ще ми се да спреш да ми викаш така. Не сме си другарчета.

Мос затъква 45-милиметровия в дънките си, става на крака, изтупва пръстта от ризата си. Плъзга се по склона, без да сваля очи от пушката на високия мъж.

Оуди усеща стягане във врата си. Блъска си главата как Мос е излязъл от затвора и какво прави тук. Навежда се и разтрива глезена си, където веригата се трие в кожата му. Високият мъж му казва да влезе в дупката.

— Не.

— Ще те застрелям.

— С какво?

Мос все още е на около петдесет метра от тях. Оуди не вижда лицето му, но разпознава походката. Приближава се до бетонния блок, вдига веригата в ръце и прави примка като ласо.

Двамата мъже вече са близо. Мос изважда кърпичка и бърше чело с лявата си ръка. Дясната е на бедрото му. Високият е запалил цигара и стои с гръб към фаровете, които заслепяват очите на Мос.

— Откъде се познавате вие двамата? — пита.

— Знаем се открай време — отвръща Мос.

— Къде си паркирал?

— Малко след хребета.

Следва дълга пауза. Високият мъж я прекратява:

— Е, как ще процедираме?

— Предай ми Оуди и ходи се шибай.

— Предложение ли ми правиш, или ми казваш какво да правя?

— Ако ще се почувстваш по-добре, може да казваш на хората, че съм ти предложил. — Мос поглежда към веригата около глезена на Оуди. — Ще ми трябва ключът.

— Разбира се.

Високият мъж бърка в задния си джоб. Вместо ключ вади револвер, който е бил затъкнат в колана му. За част от секундата, която използва, за да предпази бедрото си, Оуди мята веригата, тя се извива във въздуха и докато се връща обратно към него, удря ръката с револвера. Изстрелът минава покрай главата на Мос и куршумът се забива в нещо, по-твърдо от кост. Следващият изстрел е по-близо до целта, но Мос вече е залегнал зад кръгъл камък. Хвърля се тежко долу и навяхва коляното си, псува и връща стрелбата, без да се цели. Двамата мъже си разменят изстрели.

Оуди отново завива веригата над ръката си и се привежда, за да вдигне бетонния блок, от чиято тежест залита. Препъва се към автомобила, понесъл тежестта, сякаш е в напреднала бременност; всеки момент очаква куршум в гърба. Млечна киселина изпълва мускулите му и мишниците му пламват, но Оуди продължава да тича, докато стига до колата. Пуска бетонния блок и вдига пушката, зарежда я с една ръка и се прицелва над капака на автомобила.

Високият мъж го вижда в последния момент и се претърколва в изкопания ров. Оуди изкрещява и на двамата да прекратят стрелбата. Настъпва тишина, чува се само дишането на Оуди.

— Държиш ли го на прицел? — крещи Мос.

— Държа и двама ви на прицел — казва Оуди.

— Дойдох тук, за да ти помогна.

— Ще видим дали е така.

Оуди вдига глава над нивото на страничния прозорец и оглежда вътрешността на колата. Двигателят още работи.

— Добре, ще ви кажа какво ще направим. Ще си тръгна оттук с колата, а вие двамата, ако щете, избийте се взаимно.

— Само се качи зад волана и ще те застрелям — отвръща високият.

— Можеш да се пробваш, но е много по-вероятно пушката да уцели теб, отколкото мен. — Оуди поглежда към глезена си. — Къде са ключовете?

— Няма да ти ги дам.

— Както искаш.

Оуди кляка и вдига бетонния блок. Отваря вратата на колата и го мята вътре. После пропълзява над него и се намества зад волана.

Високият мъж крещи на Мос да направи нещо.

— И какво да направя?

— Застреляй го.

— Ти го застреляй.

— Той бяга!

— Ще го застрелям, ако ми кажеш защо тази дупка е изкопана да побира двама души.

— Казах ти вече, исках да го занимавам с нещо.

Оуди включва колата на задна скорост. Фаровете описват дъга над земята, встрани от дупката, където високият мъж се крие, и покрай редицата обли камъни, зад които се е свил Мос. Завиват по черния път, който води през боровите дървета. Оуди очаква да чуе още стрелба, чупене на стъкло.

Нищо. Той вдишва. Въздъхва. Потта на лицето му изстива.

Облак прах се вдига към дърветата и Мос чува как колата сменя скорост, а ронещите се камъни под гумите й стържат.

— Е, амиго, какво ще правим сега? — крещи високият.

— Би трябвало да те застрелям и да те заровя в тая дупка.

— Защо мислиш, че няма аз да те застрелям?

— Нямаш патрони.

— Смело предположение.

— Броих.

— Математиката ти е слаба. Може да имам още един пълнител. Може да съм презаредил.

— Не мисля.

— Може би ти си свършил патроните, амиго, и се опитваш да ме будалкаш.

— Може би.

Мос се изправя, болка прогаря коляното му. Изкуцуква от прикритието на камъните и върви към високия мъж, който е просто сянка, просната в прясно изкопаната дупка. Луната се появява тъкмо навреме, така че Мос вече вижда по-ясно.

— С теб сме приятели — казва високият мъж. — И двамата искаме да свършим работа. Остави оръжието.

— Не съм аз този със свършили патрони.

— Все го повтаряш, но не е вярно.

Мос е достатъчно близо, за да види странната брада на мъжа.

— Какво смяташе да правиш с мен и Оуди?

— Щях да ти го предам.

Мос вдига 45-милиметровия пистолет.

— Искам честен отговор, или мозъкът ти ще се разлети заедно със задната част на черепа.

Високият още се цели в Мос. Дърпа спусъка и се чува глухо щракване. Пуска оръжието с отвращение.

— Застани на колене! Сложи ръце зад главата си! — нарежда Мос, който вече стои на ръба на дупката. Заобикаля коленичилия мъж. — Все още не си отговорил на въпроса ми.

— Добре, добре, казаха ми да те убия… споменаха, че не искат свидетели.

— Кой даде заповедта?

— Не му знам името. Даде ми мобилен телефон.

— Лъжеш ли ме?

— Не, казвам истината, кълна се в бога.

— Когато някой използва бог като доказателство, че е почтен, обикновено лъже.

— Кълна ти се.

— Къде е мобилният телефон?

— В джоба ми.

— Хвърли ми го.

Високият мъж сваля ръка от главата си и вади телефона. Хвърля го на Мос. Същият модел и марка е като този, който са дали на него.

— Как изглеждаше мъжът?

— Не видях лицето му.

Мос затваря едно око и се прицелва, гали спусъка с пръст.

— Какво ще правиш? — пита високият.

— Не съм решил.

— Ако ме оставиш жив, няма да ме видиш повече. Няма да търся Оуди Палмър. Можеш да го задържиш.

— Легни в дупката.

— Моля те, господине, недей.

— Легни.

— Имам майка. На седемдесет и шест е. Чува трудно и не вижда добре, но й се обаждам всяка вечер. Затова никога не бих наранил майката на Оуди Палмър. Казаха ми да я сплаша, но не можах да го направя.

— Млъкни, опитвам се да мисля! — казва Мос. — Донякъде ми се ще да те застрелям, но така започнаха проблемите ми. Всеки път, когато се изправях пред комисията за помилване, председателят ме питаше дали съжалявам за престъпленията си. И всеки път аз слагах ръка на сърцето си и му казвах, че вече съм различен човек, по-внимателен и толерантен, че не се ядосвам толкова лесно. Ако те застрелям сега, ще излезе, че съм лъжец. Има и още един проблем.

— Какъв?

— Нямам патрони.

Мос спуска ръката си рязко и не много отвисоко и с дръжката на пистолета удря слепоочието на високия мъж така, че от устата му пръска слюнка. Тялото на другия мъж рухва напред и се приземява с глухо тупване. На сутринта ще се събуди с цицина и лоши спомени, но поне ще се събуди.