На живот и смърт

36

Оуди два часа е чакал пред апартамента на Бернадет, наблюдавал е улицата и е изучавал тъмните прозорци в смътно очакване да види специални екипи на полицията, наклякали по стълбите, и силуети на снайперисти по покривите. Смрачава се и кварталът е осеян със сенки заради дъждовните облаци, които се носят хаотично пред слънцето.

Жители на сградата влизат и излизат. Край него минава жена, повела съпротивляващо се куче, твърде мързеливо, за да подуши пожарен кран, и прекалено дебело, за да вдигне крак. Висок слаб мъж с черен костюм пуши приведен, взира се в земята между обувките си, сякаш чете послание, написано с тебешир на цимента.

Оуди прекосява пътя, опитва се да си придаде вид, че живее там, а в действителност не е сигурен, че изобщо живее. Има паркирани коли по площадките между прашните храсти и зелените ивици морава, които изглеждат оцветени с химия, а не естествени. Спира до автомобил със синьо найлоново покривало, което се къдри от бриза, сякаш отдолу има нещо живо. Кляка, промушва ръка и прокарва пръсти по всяка гума в търсене на ключове. Бернадет му обеща. Може би си е променила решението. Отново поглежда, ляга по корем. Сребърен проблясък привлича вниманието му. Ключът лежи на асфалта зад гумата. Оуди пропълзява под шасито.

Зад себе си чува стъпки. Надига се на хълбок, очаква да види дузина оръжия, насочени към него. Мъжът от стълбите стои над него и скрива слънцето. Висок е, с дълъг нос и кичур косми под брадичката (сигурно е бил замислен като бакенбарди, но те са се превърнали в брада). Панталоните му са затъкнати в ботуши.

— Здрасти.

Оуди прави опит да се усмихне и кимва.

— Да не си изгубил нещо?

— Ключовете за колата.

Мъжът дърпа от цигарата си. Яркото й крайче припламва. Оуди не вижда очите му, но инстинктивно разбира, че са равнодушни и жестоки — виждал е такива очи у онези затворници в затвора, които никой не смее да приближи (освен без да иска и никога повече от веднъж).

Оуди започва да издърпва покривалото от колата: тойота камри, почти нова. Мъжът смачква цигарата под ботуша си.

— Хвърли ми ключовете.

— Защо?

— Някои неща трябва да станат. Не ги прави по-трудни. — Мъжът е сложил ръка в джоба на якето си. — Ако извадя това, ще го използвам.

Оуди му хвърля ключовете.

Мъжът отива до задницата на колата и отваря багажника. Капакът щраква отворен.

— Влизай.

— Не.

Другият вади ръката си, стиснал пистолет. Цевта е като малка празна черна тръба, насочена към гърдите на Оуди.

— Ти не си ченге.

— Влизай.

Оуди поклаща глава и вижда как оръжието се вдига от гърдите към челото му.

— Искат те жив или мъртъв, амиго. За мен е без значение.

Оуди се навежда към багажника, а онзи замахва с пистолета към главата му отзад. Оуди не вижда проблясваща светлина или фойерверки. В този кратък момент мракът се свежда до малка бяла точица и изчезва напълно, сякаш някой е изключил стар черно-бял телевизор.

Понякога Оуди си представя, че живее в чужд сън. Друг път обмисля съществуването на паралелна вселена, в която Белита живее в Калифорния, чисти къщата на Ърбан Кович и спи в леглото на господаря си. В тази паралелна вселена Карл поправя двигатели в гаража на татко им, цигарите не са канцерогенни, съпругът на Бернадет не е агресивен пияница, а Оуди е инженер, който работи в агенция за международна хуманитарна помощ и строи системи за водоснабдяване и канализация.

Хората казват, че има моменти (като затварянето точно пред теб на плъзгаща се врата или поемането по определен разклон на кръстопътя), заради които животът ни се стича по различен начин. И едва впоследствие, като погледнем назад, понякога виждаме, че всъщност сме имали избор. През повечето време сме жертви на обстоятелствата и затворници на съдбата.

Когато се връща назад, Оуди може да види точния ден, когато застана на кръстопът. Беше една сряда сутрин в средата на октомври, когато отиде да вземе Белита от голямата къща, а тя отиде до колата с тъмни очила и сламена шапка. Отвори й вратата. Тя седна. Тогава Оуди забеляза лявото й око, което беше подпухнало, наполовина затворено и вече променяше цвета си.

— Какво стана?

— Нищо.

— Удари ли те?

— Ядосах го.

— Не е имал право.

Белита му се усмихна съжалително, сякаш Оуди е малко момченце, което никога няма да разбере как се върти светът, никога няма да проумее какво е да си жена, да си Белита. Тя излезе от колата, за да седне отзад. Пътуваха в тишина, без лекотата помежду им, без топлината, без възможността Оуди да се отпусне и да се наслаждава на красотата й.

Дали Ърбан бе разбрал за връзката им? Наказал ли я беше? Или набил? Оуди усети как зрението му се замъглява и пожела да срине из основи света на Ърбан — да потроши всяка маса за хазарт, всеки джубокс, бутилка алкохол и овошка, които притежаваше.

С Белита си размениха само няколко думи този ден. Тя събра парите, попълни разписките и написа депозитните квитанции. До три часа се бяха върнали в къщата. Оуди й отвори вратата и й протегна ръка. Тя го пренебрегна. После забеляза, че във вида й има нещо различно. Вместо малкото сребърно кръстче, което обичайно висеше от верижка на шията й, тя носеше висулка, която приличаше на изумруд.

— Откъде го взе?

Белита не отговори.

— Той ли ти го даде? Преди или след като те удари?

Тя отказа да го слуша.

— Изчука ли те първо?

Белита се завъртя и го зашлеви през лицето. Щеше да го удари пак, но той хвана ръката й и се опита да я притегли към себе си. Да я целуне. Тя започна да се бори. Оуди изкрещя въпроса си към нея:

— Защо?

— Той ме спаси.

— Аз също мога да те спася.

— Ти не можеш да спасиш дори себе си!

Белита изблъска ръцете му и изчезна в къщата. През следващите четири седмици го държеше на разстояние. Положи капани, опъна бодлива тел, отрови разговорите им. Ако искаше пространство, щеше да й го даде, казваше си Оуди, но сърцето му бе на друго мнение. Виждаше Белита навсякъде… във всичко. И при мисълта, че някой друг може да я има, бузите му горяха, гърдите го боляха и той се чувстваше така, сякаш смисълът на живота му се изпарява в нищото.

Една събота в къщата на Ърбан сред хълмовете Оуди се съблече до кръста и започна да поправя фонтан, който не работеше от няколко седмици. Нагази във водата с цвят на нечистотии и стигна до статуя на нимфа, която имаше гърди с големина на ябълки, широки бедра и венец около главата.

Плочките бяха яркосини, на места липсваха. Оуди почна да изстъргва наслагванията от каналите за оттичане с острието на ножчето си. Белита го гледаше от верандата. Каза му да си сложи риза, за да не получи слънчево изгаряне — за първи път от цял месец отчиташе присъствието му.

Острието се изплъзна и се вряза в ръката му. Оуди погледна порязаното. Вдигна ръка. По китката му потече кръв.

— Идиот такъв! — извика на испански Белита.

Мигове по-късно се появи с аптечка за първа помощ. Бинтове. Дезинфектант.

— Може да имаш нужда от шевове.

— Ще се оправя.

Белита почисти раната и спря кървенето.

— Ядосана ли си ми? — попита я Оуди.

Не му отговори.

— Какво толкова направих, за да те засегна така?

— Пази го да не се намокри.

— Обичаш ли ме?

— Не ме питай.

— Искам да се оженя за теб.

— Спри! Не го казвай.

— Защо?

— Един ден ще ме пратят обратно.

— Какво означава това? Кажи ми. Защо си толкова изплашена?

— Веднъж вече изгубих всичко, не мога да позволя да се случи пак.

И тогава Белита му разказа историята си. Описа как земята се разтресла и надигнала, а хората се катурвали по гръб като костенурки, без да могат да станат, сградите се сривали като бисквити, а звукът бил като рев на локомотив, втурнал се през тунел. Четирийсет секунди. Толкова било нужно на планината, за да се спусне надолу по хълма и да отнесе четиристотин къщи в Лас Колинас. Загиналите били много, защото повечето хора спели по това време.

Съпругът на Белита я извлякъл навън. Върнал се за брат й. И трети път — за сестра й, но никой от двамата не излязъл. Вместо това четири етажа бетон се сгънали като хармоника, превърнали се в отломки и облак прах. Копали в продължение на осем дни, от време на време вадели по някой оцелял от различни сгради, но предимно мъртви тела. Ровили с голи ръце, докато тротоарите се покрили с трупове, а миризмата била отвратителна. Извадили осемгодишно момиченце от мазе. Двойка старци били намерени прегърнати, потънали в кал, сякаш бронзова отливка.

И двамата родители на Белита загинали. Съпругът й, сестра й, съседите… всички били пометени. От цялото семейство останали само Белита и брат й. Оскар бил на шестнайсет. Тя — на деветнайсет и бременна. Булдозерите все още разчиствали отломките, когато двамата решили да заминат на север, към САЩ. Какво друго им оставало? Били бездомни. Бедстващи. Ограбени.

Прекосили хиляди километри джунгла, планини, реки и пустиня в ремаркетата на камиони, с автобус или пеша. В Мексико платили на двама „койоти“ — контрабандисти, да ги прекарат през границата и да ги преведат тайно през пустинята в Аризона. Вървели през нощта, носели си бутилирана вода, раздирали слепешком кожата си на огради бодлива тел и бодливи храсти. Опитали се да избягат от граничната полиция, но ги хванали. Завързали ги. Хвърлили ги във фургон и ги отвели в затвора, където спали на голия под три нощи, преди да ги върнат с автобус в Мексико.

Втория път се опитали да се справят сами, но докато чакали да се промъкнат през дупка в оградата, ги хванали бандити. Съблекли ги голи и им отнели всички вещи. Белита се опитала да прикрие гърдите си и да скрие издутия от бременността корем. Мъжете обсъждали дали да я изнасилят.

— Тя е бременна, човече.

— Бременните са най-добри — отвърнал другият. — Чукат се като диви, защото искат да си намерят татенце за детето. — Докоснал корема й.

Оскар се хвърлил между тях. Умрял, преди да успее да нанесе удар.

— Мамка му, човече, виж какво направи!

Оскар лежал на земята, от носа му се стичала кръв. Белита коленичила в калта до него, люлеела се напред-назад над тялото му. Бандитите я оставили. Погледнала към дупката в оградата и пустинята зад нея. Погледнала назад към пътя, по който дошла. Като навлякла дрехите си, пропълзяла през процепа и решила, че тази нощ ще умре.

Най-мрачните й часове били, когато прекосявала пустинята без храна и вода, борела се с нощния студ, насекомите, острите камъни; мятала се в ровове, когато минавали гранични патрули. Вървяла до изгрев-слънце, а после и до обед, когато един шофьор на камион й дал вода и я закарал до Тусон. Две нощи спала в изоставена кола. Още една нощ прекарала в купчина дървени стърготини, която открила в склад за дървени материали, а следващата — в товарен вагон на железопътен коловоз. Яла храна за кучета и ровела в кофите за боклук. На стоп и пеша стигнала до Сан Диего.

Братовчед й бил казал, че предлагали работа за берачи на плодове, но малцина бригадири искали да наемат бременна тийнейджърка. Перяла дрехи и готвела в лагера на берачите, докато един ден водите й изтекли и родила в коридора на болницата, докато чакала да й дадат легло.

Случило се преди три години. Оттогава работела като берачка, перяла дрехи, чистела подове и по-лоши неща, винаги sin papeles. Без документи. Без регистрация. Невидима.

Белита разказа на Оуди историята си без сълзи. Не търсеше съчувствието му, нито се опитваше да го шокира. И дори когато разказа за деня, в който двама мъже я взели от полето, завързали очите и запушили устата й и я заплашили със смърт, ако не се съгласи да работи в бордей, тя не се гневеше на несправедливостта. Миналото беше част от живота й, не беше притча и не беше по-различно от съдбата на хиляди други незаконно пребиваващи хора, тормозени от бедност и разкъсвани от надежда.

Оуди се застави да стои неподвижен, докато Белита говореше. Страхуваше се, че тя ще спре да разказва, но и от това, което би могла да каже. Оставил бе ръката си да лежи до нейната, но беше прекалено натежала, за да я повдигне и да хване пръстите й в своите. И така, Белита продължаваше да говори с широко отворени очи, изпълнени с ужасяваща тегоба; продължаваше да го увлича в една история, която не бе негова, и все пак той изцяло бе потопен в нея.

Белита приключи.

От устните на Оуди се откъсна стенание, но той не разпозна гласа си.

— Къде е синът ти?

— Братовчедка ми се грижи за него.

— Къде?

— В Сан Диего. — Прокара пръст по бинтованата ръка на Оуди. — Виждам го всяка неделя.

— Имаш ли снимка?

Белита го заведе в спалнята си, отвори чекмедже и му показа снимка в малка сребриста рамка на малко момченце, сгушено в скута й. Опряла бе брадичка в главата му, косата му падаше над очите, които бяха наситенокафяви точно като на майка му. Някой бе надраскал послание в долния край на снимката: „Животът е кратък. Любовта е необятна. Живей, сякаш утре няма да те има!“

Белита прибра снимката и не каза нищо повече. Разказала бе историята си. Сега той знаеше.