На живот и смърт

2

Сирените вият. Мос се опитва да се върне към съня, но тежки ботуши кънтят по металните стълби; ръце сграбчват железните решетки, прахът потреперва по стъпалата. Прекалено рано е. Сутрешното преброяване обикновено е в осем. Защо вие сирената? Вратата на килията се отваря, плъзга се настрани с тъп метален звук.

Мос отваря очи и простенва. Сънувал е жена си и боксерките му са издути. „Все още го мога“ — мисли си. Знае какво би казала Кристъл: „Ще го използваш ли, или само ще си го гледаш цял ден?“

Заповядали са на затворниците да излязат от килиите, а те чешат пъповете или топките си и чоплят гурели от очите си. Някои излизат доброволно, а други се налага да бъдат окуражени с бухалка. Килиите са на три нива и обграждат правоъгълен двор с обезопасителни мрежи, които предпазват хората от опити за самоубийство или от това да бъдат хвърлени от пътеките. На тавана има плетеница от тръби, които гъргорят и тропат, сякаш нещо зловещо живее в тях.

Мос става тромаво и се завлича навън. Бос. Изправя се на площадката с лице към стената. Грухти. Пърди. Той е огромен мъж, може да е поомекнал в коремната област, но е масивен в раменете благодарение на лицевите опори и набиранията на лост, които прави по десетина пъти на ден. Кожата му е с цвят на млечен шоколад, а очите му като че ли са прекалено големи за лицето, така че изглежда по-млад за своите четирийсет и осем години.

Мос поглежда вляво. Майския бръмбар е опрял главата си на стената и се опитва да спи прав. Татуировките му изпъкват и се зъбят от предмишниците и гърдите му. Бившият любител на метамфетамини има тясно лице и мустаци, оформени като широки криле, които се простират до средата на бузите му.

— Какво става?

Майския бръмбар отваря очи:

— Май има бягство.

Мос поглежда в другата посока. По продължението на площадката вижда десетки затворници, застанали пред килиите си. Вече всички са навън… Не, не всички. Мос се навежда надясно и се опитва да надникне в съседната килия. Пазачите идват.

— Хей, Оуди, ставай, мой човек — промърморва.

Тишина.

От горното ниво прогърмява глас. Някой спори. Разразява се схватка, докато нинджите се втурват нагоре по стълбите и потушават сбиването.

Мос пристъпва по-близо до килията на Оуди.

— Събуди се, мой човек.

Нищо.

Обръща се към Майския бръмбар. Погледите им се срещат, задават си безмълвно един и същ въпрос.

Мос прави две крачки вдясно, въпреки че пазачите може би го наблюдават. Взира се в тъмната килия на Оуди и вижда закованото за стената легло. Легена. Тоалетната. Вътре няма нито топло, нито студено тяло.

Пазач извиква отгоре:

— Всички са налице и преброени.

Втори глас идва отдолу:

— Всички са налице и преброени.

Шапките и бухалките приближават. Затворниците прилепят тела към стените.

— Тук горе! — крещи пазач. Ботушите го последват.

Двама от униформените претърсват килията на Оуди, сякаш има къде да се скрие — под възглавницата или зад дезодоранта. Мос рискува да обърне глава и вижда, че заместник-надзирателят Грейсън се появява най-горе на стълбите, запотен от изкачването. По-дебел е от анимационния герой Албърт, коремът му виси над излъскания кожен колан, а тройната му гуша е на път да скъса яката му.

Грейсън стига до килията на Оуди. Поглежда вътре и шумно си поема въздух. Разкопчава полицейската си палка, потупва по дланта си с нея и се обръща към Мос:

— Къде е Палмър?

— Не знам, сър.

Палката се врязва в коленете на Мос и го поваля като отсечено дърво. Грейсън се надвесва и пита:

— Кога го видя за последно?

Мос се поколебава, опитва се да си спомни. Палката се забива отдясно, точно под ребрата му. Светът се завърта бясно пред очите му.

— По време на храненето — изпъшква.

— Къде е сега?

— Не знам.

Лъскавината сякаш се изпарява от лицето на Грейсън.

— Заключете всички. Искам затворникът да бъде намерен.

— Ами закуската? — пита един офицер.

— Могат да почакат.

Завличат Мос в килията му. Вратите се затварят. В следващите два часа той лежи на леглото, слуша вибрациите из сградата на затвора и стене. Сега са в работилницата. Преди бяха в пералното помещение и в библиотеката.

От съседната килия чува как Майския бръмбар потропва по стената.

— Хей, Мос!

— Какво?

— Мислиш ли, че се е измъкнал?

Мос не отговаря.

— Защо би направил подобно нещо през последната си нощ тук?

Мос продължава да мълчи.

— Винаги съм казвал, че кучият син е луд.

Пазачите отново идват. Майския бръмбар се връща на леглото си, Мос продължава да слуша напрегнато. Ботушите спират пред неговата килия.

— Ставай! С лице към отсрещната стена! Разтвори крака!

Влизат трима мъже. Оковават китките и глезените на Мос, така че той може само да се тътри. Панталоните му са разтворени и няма време да закопчее копчетата. Трябва да ги придържа с ръка да не се свлекат. Затворниците подвикват от килиите си и крещят разни неща. Мос върви през снопове светлина и зърва полицейски коли отвъд главните порти, чиито излъскани повърхности отразяват слънцето.

Когато стига до административното крило, го карат да седне. Пазачите от двете му страни не казват нищо. Мос вижда профилите им, шапките с козирка, очилата и тениските в телесен цвят, тъмнокафявите им пагони. Чува и гласове в съседната стая. От време на време един глас се извисява над другите. Отправя обвинения. Разпределя вина.

Пристига храна. Мос усеща как стомахът му се присвива, а устата му се пълни със слюнка. Минава още час. По-дълъг. Някои си тръгват Ред е на Мос. Той се дотътря в стаята със ситни стъпки, свел поглед към земята. Главен надзирател Спаркс е облечен в тъмен костюм, вече смачкан на места. Той е висок мъж със сребриста коса, дълъг тънък нос и се движи, сякаш балансира книга на главата си. Прави знак на офицерите да се оттеглят и те заемат позиции от двете страни на вратата.

По продължението на едната стена има маса, отрупана с чинии недоядена храна: пържени раци с мека черупка, свински ребърца, пържено пиле, картофено пюре и салата. Печените царевични кочани лъщят от масло и имат черни следи от тиган. Надзирателят вдига свинско ребро, оглозгва месото от костта и бърше пръсти с мокра кърпичка.

— Как се казваш, синко?

— Мос Джеремая Уебстър.

— Що за име е Мос?

— Ами, сър, мама не знаела как да напише „Мойсей“ в акта ми за раждане.

Един от пазачите се изсмива. Надзирателят пощипва горната част на носа си.

— Гладен ли си, Уебстър? Вземи си чиния.

Мос поглежда към пиршеството, стомахът му къркори.

— Да не се каните да ме екзекутирате, сър?

— Защо мислиш така?

— Такова ядене може да е последното на човек.

— Никой няма да те екзекутира… поне в петък.

Надзирателят се смее, но Мос не смята, че шегата е забавна. Не помръдва.

„Може би храната е отровна. Надзирателят я яде. Може би знае от кои части да яде. Мамка му, не ми пука!“

Мос започва да трупа храна в пластмасовата чиния, слага си доста ребра, щипки от раци и картофено пюре, опитва се да закрепи царевичен кочан на върха. Яде с две ръце, наведен над чинията, соковете омазват бузите му и се стичат по брадичката му. Междувременно надзирател Спаркс си взема още едно свинско ребро и сяда срещу него, видимо отвратен от затворника.

— Изнудване, измама, пласиране на наркотици — заловили са те с марихуана за два милиона долара.

— Беше само трева.

— После си пребил до смърт мъж в затвора.

Мос не отговаря.

— Заслужаваше ли си го?

— Тогава така си мислех.

— А сега?

— Бих направил доста неща различно.

— Колко време мина?

— Петнайсет години.

Мос поглъща храната твърде бързо. Парче месо му присяда. Удря с юмрук по гърдите си, веригите му дрънчат. Началникът му предлага нещо за пиене. Мос поглъща цяла кутийка с безалкохолно от страх, че може да му я вземат. Избърсва уста. Оригва се. Отново яде.

Началник Спаркс е оглозгал напълно свинското ребро. Навежда се и оставя костта в картофеното пюре на Мос, където тя стърчи нагоре като оголен пилон за знаме.

— Да започнем отначало. С Оуди Палмър сте приятели, нали така?

— Познавам го.

— Кога го видя за последно?

— Снощи, по време на хранене.

— Седял си с него.

— Да, сър.

— За какво си говорихте?

— Обичайните неща.

Началникът чака с безизразен поглед. Мос усеща как маслото от запечената на тиган царевица облива езика му.

— Хлебарки.

— Какво?

— Обсъждахме как да се отървем от хлебарките. Казах на Оуди да сложи паста за зъби „Хамър фреш“ в процепите на стените. Хлебарките не обичат паста за зъби. Не ме питайте защо, просто не обичат.

— Хлебарки.

Мос говори между хапките, яде от храната около картофеното пюре.

— Чух история за една жена. Докато спяла, хлебарка пропълзяла в ухото й. Снесла си бебета, които се заровили директно в мозъка й. Един ден намерили жената мъртва, с хлебарки, излизащи от носа й. Ние водим война с тях. Някои братлета ще ви кажат да ползвате крем за бръснене, но тоя боклук засъхва още през нощта. „Хамър фреш“ е най-доброто.

Началник Спаркс се втренчва в него.

— В моя затвор няма проблем с контрола над вредителите.

— Не знам дали това известие е стигнало до хлебарките, сър.

— Дезинфекцираме два пъти годишно.

Мос знае всичко за мерките против вредителите. Охраната идва, заповядва на затворниците да легнат на леглата си, докато килерите им се пръскат с химикал с токсична миризма. От него на всички им става лошо, но пък има нулев ефект върху хлебарките.

— Какво стана след храненето? — пита Спаркс.

— Върнах се в килията си.

— Видя ли Палмър?

— Той четеше.

— Четеше ли?

— Книга — добавя Мос, в случай че има нужда от пояснение.

— Каква?

— Дебела, без картинки.

Спаркс не вижда хумор в ситуацията.

— Знаеше ли, че щяхме да освободим Палмър днес?

— Да, сър.

— Защо някой ще бяга в навечерието на освобождаването си?

Мос избърсва мазнината от устните си.

— Нямам представа.

— Сигурно ти хрумва нещо. Този мъж е прекарал десет години на топло. Още един ден и щеше да бъде свободен, но вместо това се превръща в беглец. Когато го заловят, ще го пратят на съд и ще го признаят за виновен. Ще му дадат още двайсет години.

Мос не разбира какво искат от него.

— Чуваш ли ме, синко?

— Да, сър.

— Не ми казвай, че с Оуди Палмър не сте близки. Дори не си го помисляй. Аз не съм вчерашен и знам, когато някой ми бяга по тъч линията.

Мос мига срещу него.

— Живели сте в съседни килии… колко — седем години? Сигурно ти е казал нещо.

— Не, сър, кълна се в бога, нито дума.

Мос има киселини. Оригва се. Главният началник продължава да говори.

— Моята работа е да държа затворниците под ключ, докато федералното правителство реши, че е време да ги освободи. Палмър трябваше да бъде освободен днес, но е решил да си тръгне по-рано. Защо?

Мос свива рамене.

— Предположи.

— Не знам какво означава това, сър.

— Дай ми своето мнение.

— Искате мнението ми ли? Ще ви кажа тогава, че Оуди Палмър е по-тъп от лайно върху бисквита, задето го е сторил.

Мос прави пауза и поглежда към неизядената храна в чинията си. Началник Спаркс вади снимка от джоба на сакото си и я слага на масата. На нея е Оуди Палмър — същите очи на жално кутре и небрежен перчем. Изглежда като пращящ от здраве човек.

— Какво знаеш за обира на бронирания камион в Дрейфъс Каунти?

— Само каквото съм чел.

— Оуди Палмър все нещо ти е разказал.

— Не, сър.

— И ти не си го питал?

— Разбира се, че съм го питал. Всички го питаха. Всеки пазач. Всеки пандизчия. Всеки посетител. Семейство. Приятели. Всеки кучи син тук искаше да знае какво е станало с парите.

Мос няма причина да лъже. Съмнява се, че съществуват хора или даже животни в този затвор, които не знаят за обира — не само заради изчезналите пари, но и защото четирима души бяха загинали на този ден. Един беше избягал. А друг — заловен.

— И какво казваше Палмър?

— Нито дума.

Началник Спаркс изпълва бузите си с въздух, сякаш надува балон, а после бавно го изпуска.

— Затова ли му помогна да избяга? Обещал ти е част от парите?

— Не съм помагал никому да избяга.

— Ти занасяш ли ме, синко?

— Не, сър.

— Значи искаш да повярвам, че най-добрият ти приятел е избягал от затвора, без да ти каже и дума?

Мос кима, насочил блуждаещ поглед в празното пространство над главата на началника.

— Оуди Палмър имаше ли си гадже?

— Докато спеше, бълнуваше за някакво момиче, но мисля, че отдавна го е напуснала.

— Семейство има ли?

— Майка и сестра.

— Всички имаме майки.

— Тя му пише редовно.

— Някой друг?

Мос свива рамене. Разкрива само неща, които началникът може да намери в досието на Оуди. И двамата мъже знаят, че от този разговор няма да излезе нищо смислено.

Спаркс става и започва да крачи, обувките му скърцат по балатума на пода, а Мос го следи с поглед.

— Уебстър, искам да ме чуеш много добре. Ти имаше някои проблеми с дисциплината, когато пристигна тук, но те бяха просто засечки и ти ги преодоля. Спечели си привилегии. Сдоби се с тях по трудния начин. Затова знам, че съвестта те гризе и ще ми кажеш къде се дяна Палмър.

Мос го гледа безизразно. Началникът спира да крачи и се подпира с две ръце на масата.

— Обясни ми нещо, Уебстър. Мислиш, че постигате нещо с този обет за мълчание, който съществува между хора като вас? Живеете като животни, мислите като животни, държите се като животни. Хитри. Агресивни. Егоистични. Крадете един от друг. Избивате се един друг. Чукате се един друг. Формирате банди. Какъв е смисълът да спазвате каквито и да било обети?

Мос си повтаря мислено, че трябва да си държи езика зад зъбите, но пренебрегва собствения си съвет и заявява:

— Това е второто, което ни обединява.

— И кое е първото? — пита началникът.

— Мразим хора като вас.

Главният началник обръща масата и запраща чиниите с храна с дрънчене на пода. Сос и картофено пюре се стичат по стената. Пазачите чакат сигнала. Издърпват на крака Мос и го изблъскват през вратата. Затворникът опитва да се тътри бързо, за да не падне. Почти го носят два етажа стълби надолу и през половин дузина врати. Не го връщат в килията му. Водят го към Отдела за специално настаняване. Карцера. Дупката.

Пъхат още един ключ в ключалка. Пантите почти не изскърцват. Двама нови пазачи поемат Мос. Заповядват му да се съблече. Обувки. Панталони. Риза.

— Защо си тук, задник?

Мос не отговаря.

— Подпомогнал е бягство — казва другият пазач.

— Не съм правил нищо такова, сър.

Първият пазач посочва брачната халка на Мос.

— Сваляй я.

Мос премигва срещу него.

— В правилата пише, че мога да я задържа.

— Свали я, за да не ти счупя пръстите.

— Тя е всичко, което имам.

Мос стиска юмрук. Пазачът го удря два пъти с палката. Викат подкрепление. Придържат затворника към земята и продължават да го бият — ударите звучат странно приглушено, а на подутото му лице е изписано удивление. Мос се свлича под ударите, стене и храчи кръв, докато нечий ботуш притиска главата му към пода, където може да помирише слоевете лак и пот. Стомахът му се гърчи, но ребърцата и картофеното пюре остават вътре.

Когато всичко приключва, го хвърлят в малка килия от плетена стоманена мрежа. Докато Мос лежи неподвижно на цимента, от гърлото му се изтръгва влажен звук. Мъжът избърсва кръвта от носа си и я разтрива между пръстите си — като олио е. Чуди се какъв урок се предполага, че трябва да научи.

После си мисли за Оуди Палмър и за липсващите седем милиона долара. Надява се, че Оуди е отишъл да вземе парите. Надява се, че ще прекара остатъка от живота си в пиене на коктейли в Канкун или Монте Карло. Да го духат копелетата! Най-доброто отмъщение е да живееш добре.