На живот и смърт

11

Двама пазачи довличат Мос до леглото му и го карат да коленичи полугол на студения бетонен под. Един от тях го удря с палка по гърба — причина няма, освен отмъстителност, злоба или онази садистична жилка, която се заражда у някои мъже, оправомощени да отговарят за затворници.

Изправят на крака Мос и набутват вързоп с дрехи в ръцете му, преди да го прекарат през площадката, през две врати и надолу по стълбите. Евтините му памучни боксерки губят еластичността си и той трябва да ги придържа с ръка, за да не се свлекат. Защо никога не носи прилично бельо, когато се случи да го поканят навън?

Един пазач му казва да се облече. Китките и глезените на Мос са оковани и скачени с веригата около кръста му. Без никакво обяснение го водят долу по рампата към централния двор, където е паркиран затворнически автобус. Няколко други затворници вече са качени в него, изолирани един от друг с решетки. Прехвърлят го другаде. Винаги става така — правят го посред нощ, когато шансът да възникне проблем е по-малък.

— Къде отиваме? — обръща се Мос към друг затворник.

— Някъде другаде.

— За това се сетих и сам.

Вратата се затваря. Осем затворници, изолирани в тежки метални клетки със сифон на пода, камери за наблюдение и странични седалки. Един шериф, хванал ловджийска пушка, седи с гръб към кабината на шофьора.

— Къде отиваме? — вика Мос.

Няма отговор.

— Имам права. Трябва да съобщите на жена ми.

Тишина.

Автобусът излиза от портите и се насочва на юг. Другите затворници дремят. Мос гледа пътните табели и се опитва да разбере къде го водят. Нощните премествания обикновено са междущатски. Може би това е наказанието му. Ще го изпратят в някой лайнян затвор в Монтана, на две хиляди и петстотин километра от дома. Час по-късно автобусът спира в базата за прехвърляне „Уест Газа“, близо до Бийвил. Изкарват навън всички с изключение на Мос.

Автобусът отново тръгва. Мос е единственият задържан. Шерифа го няма и единственият друг човек в автобуса е шофьорът, чийто силует се очертава зад мръсното пластмасово стъкло. Пътуват на североизток в продължение на няколко часа и достигат покрайнините на Хюстън, след което обръщат на югоизток. Ако искат да го прехвърлят извън щата, ще го закарат на летището. Има нещо гнило в цялата работа.

Точно преди изгрев автобусът излиза от четирилентовия път и прави няколко завоя, преди да спре на изоставена спирка за почивка. Мос наднича през стоманената мрежа, но не вижда сенките от дърветата. Няма светлини от затвор, охранителни кули или огради от бодлива тел.

Униформеният шофьор се задава по централната пътека на автобуса и спира пред клетката.

— Изправи се.

Мос се обръща към прозореца. Слуша как ключът се обръща в катинара, а резето се плъзга и отваря. Върху главата му нахлузват торба от зебло. Мирише на лук. Изблъскват го напред, избутват го с палка или с цев на пистолет. Мос се препъва надолу по стълбите, пада на ръце и колене. В дланите му се забива чакъл. Въздухът мирише свежо и хладно, сякаш всеки миг ще се роди новият ден.

— Стой тук. Не мърдай.

— Какво става?

— Млъквай!

Чува заглъхващи стъпки, звуци от насекоми и пулсирането на собствената си кръв в ушите си. Следващите минути му се струват като часове. Мос успява да различи неясни очертания през рехавата тъкан на торбата. Преминават фарове на кола. На две коли. Заобикалят автобуса и спират на разстояние.

Врати се отварят и затварят. Двама мъже вървят по чакъла. Застават пред него. Мос вижда очертанията им. Единият носи излъскани черни обувки. Официални дрехи. С наднормено тегло е, но когато стои изправен, прави впечатление на по-стегнат мъж. Партньорът му е по-слаб, а вероятно и по-млад, носи каубойски ботуши и кафяви панталони. Изглежда, никой от двамата не бърза да заговори.

— Ще ме убиете ли? — пита Мос.

— Не съм решил — казва по-възрастният мъж.

— Аз имам ли право на глас?

— Зависи.

Мос чува звук от измъкване на пушка и от щракане на предпазител.

— Да не си гъкнал, освен ако не ти зададем директен въпрос, ясно?

Мос не отговаря.

— Това беше директен въпрос.

— О, да, ясно ми е.

— Къде е Оуди Палмър?

— Не знам.

— Много жалко. Надявах се, че с теб бихме могли да правим бизнес.

Опират оръжие в главата на Мос и го забиват зад дясното му ухо.

— Аз мога да правя бизнес — казва той.

— Издай Оуди Палмър.

Мос чува как спусъкът се запъва назад.

— Не мога да ви кажа нещо, което не знам.

— Вече не си в затвора. Нямаш причина да се правиш на корав.

— Ако знаех, щях да ви кажа.

— Може би просто си лоялен.

Мос поклаща глава. Пред очите му танцуват цветове. Може би тях имат предвид хората, когато казват, че са видели светлината или че животът им е минал пред очите, мигове преди да умрат. Разочарован е. Къде са жените, купоните и хубавите времена? Защо не може да види тях вместо това?

По-младият мъж се извръща и забива юмрук в стомаха на Мос. Дълбоко и неочаквано. Ударът се врязва в мекото място под гръдната му кост.

Мос затваря уста. Изкарали са му въздуха. Може би никога няма да диша отново. Някой забива ботуш в гърба му, той полита напред и забива нос в килима от листа. По брадичката му капе слюнка.

— Колко дълга е присъдата ти?

— Целодневна.

— Доживотна, а? Колко години са минали?

— Петнайсет.

— Шансове за условно освобождаване?

— Живея с тази надежда.

По-възрастният мъж клечи до Мос с мощните си бутове. Гласът и дикцията му са мелодични и почти хипнотизиращи. Южняшки джентълмен. От старата школа.

— Ще ти предложа сделка, Уебстър. Добра сделка. Такава, която ти пада веднъж в живота, защото алтернативата е от очната ти ябълка да излезе куршум.

Следва дълга пауза. Торбата се е набрала нагоре и Мос вижда няколко сантиметра трева. Гъсеница пълзи към устата му.

— Каква е сделката? — пита Мос.

— Давам ти време да си помислиш.

— Но аз не знам за какво става дума.

— Петнайсет секунди.

— Не сте ми казали…

— Десет, девет, осем, седем, шест, пет…

— Съгласен съм!

— Добро момче.

Повдигат Мос така, че да седне. Миризма на урина изпълва ноздрите му и той усеща лепкавата влага, напоила предната част на панталона му.

— Когато си тръгнем, ще преброиш до хиляда, преди да свалиш тази торба от главата си. Ще намериш пикап, паркиран ей там. Ключовете са в стартера. В жабката ще намериш хиляда долара, мобилен телефон и шофьорска книжка. Мобилният телефон има проследяващо устройство. Ако го изключиш или го изгубиш, или някой друг вдигне този телефон, когато звъни, местната полиция ще информира ФБР за бягството ти от затворническата ферма „Дарингтън“ в Бразория Каунти. Освен това ще изпратя шестима мъже в дома на жена ти — да, знам къде живее тя — и те ще си играят на семейство с нея така, както ти не си имал възможност през последните петнайсет години.

Мос не отговаря, но усеща, че е свил юмруци. Мъжът в костюма отново е клекнал. Маншетите на панталона му се вдигат и разкриват бледи глезени без косми над черни чорапи. Дори без да вижда очите му, Мос знае, че те са вперени в него с такова напрежение, сякаш мъжът е бейзболен кетчър, готов за всичко.

— В замяна на свободата си ще откриеш Оуди Палмър.

— Как?

— Използвай връзките си в подземния свят.

Мос си налага да потисне смеха си.

— В затвора съм от петнайсет години.

Коментарът му спечелва внезапен ритник. На Мос започва да му писва от тези удари.

— Заради парите ли е всичко? — пита, докато се бори с болката.

— Можеш да ги задържиш. Интересува ни само Оуди Палмър.

— Защо?

— Заради него умряха хора. Обвинението в убийство му се размина само защото получи куршум в главата.

— А ако го намеря, какво да правя?

— Свържи се с нас. Номерът е записан в телефона.

— Какво ще стане с Оуди?

— Не е твоя грижа. Замахна три пъти и пропусна. Сега имаш възможност да стъпиш на плочата и да се върнеш в играта[22]. Намери Оуди Палмър и ще се погрижа присъдата ти да бъде отменена. Ще бъдеш свободен човек.

— Откъде да знам, че мога да ви вярвам?

— Синко, току-що се погрижих да те прехвърлят от федерален затвор в щатска затворническа ферма, която дори не знае, че отиваш там. Замисли се какво още бих могъл да направя. Ако не успееш да намериш Палмър, ще излежиш остатъка от мизерния си живот в най-строгия, най-свирепия затвор в Тексас. Разбра ли?

Мъжът се накланя по-близо и хвърля мокрия край на незапалена пура близо до лицето на Мос.

— Имаш само един избор, Уебстър, и колкото по-рано го осъзнаеш, толкова по-лесно ще бъде. Помни какво ти казах за мобилния телефон. Изгубиш ли го, веднага ще бъдеш обявен за издирване.