На живот и смърт

58

Оуди чува шума от приближаваща се кола, която лениво трополи по неравностите и дупките на пътя. От кухненския прозорец наблюдава как стар пикап разплисква локвите, останали от бурята. Колата спира от подветрената страна на къщата, точно пред вратата на бараката за лодки.

Излиза възрастен мъж. Облечен е в гащеризон, работни ботуши и избеляла шапка на „Хюстън Ойлърс“[61]. Те напуснаха Хюстън през 1996 година, но за някои хора споменът никога няма да избледнее. Мъжът отключва бараката и издърпва покривалото на малка моторна алуминиева лодка, като сгъва платнището внимателно, преди да закачи куката на ремаркето отзад на пикапа си.

Навярно е съсед или приятел, който взема назаем лодката. Може би няма да се изкачи по стълбите. Може би няма ключ. Къде е Макс? В спалнята е, слуша музика на айпада си.

Старецът вади преносим мотор от багажника на пикапа си и го понася към лодката, където го прикрепя на борда и завинтва болтовете. После вади резервоар за гориво и куфарче с инструменти. Когато всичко е натоварено, отново сяда зад волана, но после поглежда към къщата и вижда вдигнатите кепенци. Почесва глава, излиза от пикапа и тръгва през моравата.

Оуди взема пушката и я държи отстрани на тялото си. Все още може да им се размине. Старецът ще реши, че бурята е отворила кепенците. Само да не провери вратата… Мъжът вече е най-горе на стълбите. Дървото скърца под тежестта му. Затваря кепенците и проверява пантите. Нищо не изглежда счупено или изкривено. Минава по верандата и се насочва към вратата. Все още е на четири крачки разстояние, когато вижда счупеното прозорче.

— Проклети хлапета — промърморва, пресяга се през счупената рамка и измъква резето. — Колко ли щети сте нанесли, малки непрокопсаници?

Бутва вратата и прекрачва вътре. Озовава се срещу двойната цев на пушка, насочена на сантиметри от челото му. Краката му омекват и той залита, пребледнява.

— Няма да те нараня — казва Оуди.

Старецът се опитва да каже нещо, но отваря и затваря уста, сякаш говори език, който само рибите разбират. В същото време започва да тупа с ръка по гърдите си, над сърцето, с глух тупащ звук.

Оуди сваля оръжието.

— Добре ли си?

Мъжът клати глава.

— Сърцето ли?

Кима.

— Имаш ли хапчета?

Още едно кимване.

— Къде?

— Пикапа.

— Таблото? Жабката? Чанта?

— Чанта.

Макс излиза от спалнята, като все още подрънква с дайрето между краката си. Вижда стария човек и спира.

— Човекът има сърдечни проблеми — казва му Оуди. — В пикапа има хапчета. Искам да отидеш и да ги донесеш веднага.

Макс не се поколебава. Дайрето дрънчи силно надолу по стълбите, през моравата, а после затихва. Оуди не вижда пикапа, защото кепенците са затворени.

Взима стол за стареца и го кара да седне. Лицето му е прежълтяло и влажно от пот и той се взира в Оуди, сякаш вижда призрака на миналите Коледи[62].

— Как се казваш?

— Тони — изграчва той.

— Това сърдечен удар ли е?

— Стенокардия.

Макс отваря вратата на пикапа и започва да търси, докато намира стара спортна чанта. Ключовете висят на стартера. Може би това е неговата възможност. Би могъл да хване кормилото и да е далеч, преди Оуди да успее да слезе по стълбите. Би могъл да сигнализира на кола на пътя или да намери телефон. Би могъл да се спаси сам и да стане герой. Може би тогава София Робинс ще иска да излезе с него.

Обмисля тези неща, докато рови в чантата, и напипва мобилен телефон. До него има пластмасово шишенце с хапчета. Макс хвърля поглед назад към къщата, отваря телефона и пише съобщение на баща си:

„Аз съм Макс. Добре съм. Къща на плажа. На изток от Саржънт, между залива и канала. Синя къща. Дървен покрив. С веранда и барака за лодки.“

Изключва телефона и го затъква в ластика на бельото си. Взема хапчетата и затваря вратата, като хвърля поглед към плажа. На около осемстотин метра на запад вижда джип да прави кръгчета в пясъка.

— Намери ли хапчетата? — вика Оуди, застанал на верандата.

— Да, намерих ги.

Макс вдига нагоре шишенцето и го разтръсква над главата си.

— Донеси ми цялата чанта.

— Добре.

Оуди носи на Тони чаша вода. Отваря шишенцето.

— Едно или две?

Тони вдига два пръста. Оуди слага хапчетата в дланта му и гледа как той ги преглъща и пие вода.

— Той ще се оправи ли? — пита Макс.

— Мисля, че да.

— Може би трябва да извикаме линейка.

— Да му дадем минутка.

Тони отваря очи и изглежда почти спокоен, натъпкан с хапчетата, които помагат на сърцето му да бие нормално и спират болката му. Усмихва се на Макс и моли за още една чаша вода.

— Сърдечно заболяване — обяснява с все още натежали клепачи. — Казват, че имам нужда от байпас, но съм без здравна осигуровка, така че ще ми струва към сто и шейсет хиляди долара. Дъщеря ми пести, работи на две места, но аз ще съм мъртъв от двайсет години, преди тя да има възможност да плати операцията. — Избърсва лице с кърпичка, която изглежда почти като парцал. — Ходя да ловя риба, за да мога да сложа храна на масата. Вземам назаем лодката на семейство Халиган, за което те не знаят. — Поглежда към Оуди. — Предполагам, че не знаят и за теб.

Оуди не отговаря.

— Е, кой си и какво правиш тук?

Старецът изучава с поглед Макс и Оуди, спуска поглед и вижда дайрето между коленете на тийнейджъра. Просветва му и вдига вежди.

— Ти си онова момче, което търсят. Само за теб говорят по новините. — Мръщи се на Оуди. — А за теб казват, че си убиец.

— Грешат.

— В такъв случай какво ще правиш с мен?

— Още мисля.

— Явно няма да ходя за риба.

— Днес не. Кога очаква дъщеря ти да се прибереш у дома?

— Към залез-слънце.

— Имаш ли мобилен телефон?

Макс ги прекъсва:

— В чантата нямаше. — Поглежда към Тони и някакво негласно разбиране преминава между тях.

— Дъщеря ми все настоява да нося мобилен телефон със себе си — казва Тони, — но аз така и не се научих да ги ползвам.

— По-добре ли се чувстваш? — пита Оуди.

— Ще се оправя.

— Трябва да го заведеш в болницата — казва Макс.

— Ако стане по-зле, ще го заведа — обещава Оуди, проверява всички прозорци и затъква предпазителя на пушката.

— Ами дъщеря ми? — пита Тони. — Ще се притесни за мен.

Оуди поглежда часовника си.

— Няма да е преди залез-слънце.