Накарай ме

13

С влака щяха да пътуват по-бързо, но той тръгваше чак след осем часа, така че двамата потеглиха с колата под наем, която беше взела Чан. Беше компактен зелен джип форд. Отвътре изглеждаше безличен и без отличителни белези, носеше се силна миризма на шампоан за тапицерия. След минута вече караха извън града по стария маршрут на заселниците, а след това завиха на юг, на запад и отново на юг през необятната шахматна дъска на безкрайните златни поля, докато не излязоха на едно провинциално шосе, което водеше към магистралата на триста и двайсет километра от там.

Шофираше Чан, по тениска. Ричър беше дръпнал седалката си по-назад, за да се облегне удобно, и я наблюдаваше. Чан караше с една ръка ниско на волана, а другата беше отпуснала в скута си. Очите ѝ не спираха да се движат — напред към пътя, към огледалата за обратно виждане и отново напред към пътя. Понякога се усмихваше за кратко, а после се намръщваше сякаш в отговор на мислите в главата си. Беше привела рамене малко напред, така че беше леко прегърбена. Ричър го разтълкува като желание да изглежда по-дребна, отколкото беше в действителност. Самият той не одобряваше това желание. На него му изглеждаше точния размер. Имаше дълги крайници и изглеждаше солидна, но не и на неподходящите места.

„Смятам се за приятен човек, но съм сигурна, че не аз съм причината.“

Той не каза нищо. Тя отново погледна в огледалото.

— Зад нас кара един пикап.

— На какво разстояние? — попита той.

— Около сто метра.

— Откога е там?

— От километър и половина.

— Шосето е за всички — сви рамене Ричър.

— Отначало ни настигна много бързо, но сега се държи на разстояние. Все едно ни търсеше и вече ни е намерил.

— Само една кола ли е?

— Не виждам друга.

— Не е кой знае каква сила.

— Мисля, че са двама мъже. Шофьорът и един пътник до него.

Ричър не искаше да се обръща, за да погледне. Не искаше някой да зърне бледото петно на нечие разтревожено лице през задното стъкло на колата. Затова се приведе малко и се отмести встрани, за да види отражението на колата в страничното огледало на Чан. Пикапът се движеше на около сто метра зад тях. Заприлича му на форд. Беше голяма и сериозна машина, която ги следваше, без да се крие. Беше тъмночервена, като смесения магазин. В нея седяха двама мъже — един до друг, но на голямо разстояние заради екстравагантната ширина на автомобила.

Ричър отново се изправи и погледна напред. Отдясно се виждаше само пшеница, отляво също, а шосето беше изпънато като конец чак до далечния хоризонт. От двете страни имаше банкети с чакъл, за да се оттича водата, но нямаше канавки. Нито място за обръщане. Полята изглеждаха безкрайни. Почти буквално. Може би нивите с пшеница продължаваха чак до изхода на магистралата. На триста и двайсет километра от тук. Изглеждаше му напълно възможно.

Наоколо не се виждаше друга кола.

— Тренирала ли си за това в школата на ФБР в Куонтико? — попита той.

— Донякъде — отговори тя. — Но беше много отдавна. И обучението беше в друга обстановка. Предимно в градски условия. Със светофари, кръстовища и еднопосочни улици. Тук не разполагаме с много възможности. Ти преминавал ли си такова обучение?

— Не, никога не ме е бивало в шофирането.

— Да ги оставим ли да направят първия ход?

— Първо трябва да разберем какво са им наредили да направят. Ако само ни наблюдават, можем да ги закараме чак до Оклахома Сити и да ги изгубим, след като влезем в града. Единствените битки, които наистина печелиш, са онези, в които не участваш.

— А ако са им наредили нещо друго?

— Тогава ще го направят така, както става по филмите. Ще ни ударят в движение.

— За да ни сплашат? Или нещо по-лошо?

— Би било много сериозен ход от тяхна страна.

— Ще го направят така, че да прилича на случаен инцидент. Някаква туристка е заспала на волана на това дълго право шосе и е катастрофирала. Сигурна съм, че непрекъснато стават такива неща.

Ричър не отговори.

— Не можем да им избягаме — каза Чан. — Не и с тази кола.

— Тогава да ги оставим да ни настигнат, да влезем в насрещната лента и да ударим спирачките. Така ще ни изпреварят.

— Кога да го направим?

— Не ме питай — отговори Ричър. — Аз се провалих на курса по тактическо шофиране. Не изкарах и един ден. Накараха ме да завърша друг курс вместо него. Предполагам, че трябва да го направиш, когато започнат да ти изглеждат големи в огледалото за обратно виждане.

Чан продължи да шофира. Вече държеше волана с две ръце. Мина една минута. После две.

— Искам да видя как карат — обади се тя. — Трябва да ги принудим да направят първата крачка.

— Сигурна ли си?

— Те са домакините в този мач. Трябва да ги изненадаме.

— Добре. Ускори малко.

Тя натисна газта, а Ричър се обърна и погледна през задното стъкло. Бледо петно, разтревожено лице.

— По-бързо — каза той.

Малкият зелен форд подскочи и се откъсна на почти двеста метра напред, но след това пикапът реагира. Решетката му се надигна над шосето и се втурна към тях.

— Кажи ми колко им остава в реално време — нареди Чан. — Не мога да преценя, като ги гледам в огледалата.

— Сега са на осемдесет метра зад нас — отговори Ричър. — Значи имаме осем секунди.

— По-малко, защото ще намаля. Колата може да се преобърне от тази маневра.

— Шейсет метра.

— Добре, пред нас няма никой.

— Зад нас също. На шосето сме само ние и те. Четирийсет метра.

— Продължавам да намалявам скоростта. Не можем да го направим с повече от сто километра в час.

— Двайсет метра.

— Ще го направя, когато се доближат на десет.

— Добре, сега! Направи го сега.

И тя го направи. Зави рязко наляво, скочи на спирачките и пикапът профуча на няколко сантиметра от задния десен ъгъл на тяхната кола, но не ги закачи, а продължи напред с голяма скорост, така че измина голямо разстояние, преди на свой ред да спре. Междувременно малкият зелен форд продължи да се клати и да се разтърсва още известно време, но най-сетне спря, след което се върна обратно в правилната лента на сто метра зад пикапа. В рамките на няколко шумни секунди двете коли бяха разменили местата си.

— Добре, сега очевидно следва въпросът какво да правим — обади се Чан. — Ако завием обратно, и те ще завият обратно. И ще продължат да ни преследват.

— Карай право към тях — каза Ричър.

— И какво, да ги блъснем?

— Това винаги е възможен вариант.

Но пикапът се раздвижи пръв. Колата направи обратен завой на шосето и потегли обратно към тях, но много бавно, почти с пълзене, все едно караше на първа. Ричър го разтълкува като послание. Като бяло знаме.

— Искат да говорят с нас — каза той. — Искат да го направят лице в лице.

Пикапът спря на десет метра от тях и двете врати се отвориха едновременно. От колата слязоха двама мъже. Бяха едри екземпляри — и двамата бяха високи около метър и осемдесет и тежаха около сто килограма, и двамата бяха към средата на трийсетте, и двамата носеха огледални тъмни очила и тънки памучни якета върху тениските си. Изглеждаха предпазливи, но самоуверени. Приличаха на хора, които знаят какво правят. Приличаха на представители на домакините.

— Сигурно са въоръжени — каза Чан. — Иначе нямаше да го направят по този начин.

— Възможно е — каза Ричър.

Двамата мъже заеха позиция по средата на ничията земя между двете коли. Единият застана отляво на осовата линия, а другият — отдясно. Стояха спокойно и чакаха с отпуснати ръце.

— Прегази ги — каза Ричър.

— Не мога да направя такова нещо.

— Добре, тогава ще отида да видя какво искат. Ако възникне проблем, продължавай без мен към Оклахома Сити. Пожелавам ти успех.

— Не, недей да слизаш от колата. Опасно е.

— За мен или за тях? Това са просто две момчета от провинцията.

— Налага се да приемем, че са въоръжени.

— Временно.

— Ти си луд — каза тя.

— Може би — отговори Ричър. — Но не забравяй, че Чичо Сам ме е направил такъв. Шофирането беше единственият курс, който не съм издържал.

Той отвори вратата на колата и излезе навън.