Накарай ме

12

Листчето беше твърдо, бяло, квадратно, със страна около десет сантиметра и лепкаво ръбче. Беше от бележник или кубче с лепящи листчета. Ричър беше виждал такива. Беше сгънато на четири и беше прекарало поне един месец в нечий джоб. Ръбовете на сгъвките бяха износени, ъгълчетата се бяха смачкали, а повърхността на хартията беше изтъркана. Ричър предположи, че някой го е хвърлил по посока на кошчето — може би с два пръста, като карта за игра, — но полетът му го беше отнесъл твърде надалече и то се беше приземило на пода в ничията земя отзад.

Той го разгъна и го приглади. Външната страна на листчето, ако можеше да се нарече така, беше празна. Виждаха се само мръсотия и бледи сини следи от боядисан плат, най-вероятно деним. Ричър предположи, че някой го беше носил в задния джоб на джинсите си.

Той го обърна.

От вътрешната страна на листчето, ако можеше да се нарече така, беше написано нещо. С химикалка, набързо. По-скоро беше надраскано. Имаше телефонен номер и думите „200 смъртни случая“.

— Това почеркът на Кийвър ли е? — попита Ричър.

— Не знам — отвърна Чан. — Никога не съм виждала почерка на Кийвър. А и това листче не е много добър образец. Така че не можем да бъдем сигурни. Мисли като адвокат на защитата. Това листче не може да бъде прието за неоспоримо веществено доказателство. Може да го е оставил всеки друг. По всяко време.

— Естествено — каза Ричър. — Но да предположим, че е останало от Кийвър. Какво би могло да представлява?

— Да представлява? Бележка, вероятно записана по време на разговор по телефона. Проведен в неговия офис. Или поне в стаята му за гости. Може да е първоначален контакт, а може и да е последващо обаждане. Става дума за нещо сериозно, свързано с двеста смъртни случая, и има телефонен номер. Може да е на клиента или на независим източник, който да потвърди информацията. Или на източник, от когото може да се получи допълнителна информация.

— Защо го е изхвърлил?

— Защото по-късно си е записал всичко по-подробно и това листче вече не му е трябвало. Може би е застанал пред огледалото, за да се огледа, както правят хората. Може да е изхвърлил старите си салфетки и да си е взел нови и тогава да е решил да провери и останалите си джобове. Или отдавна да не е носил този панталон.

Телефонният номер започваше с код 323.

— Това е Лос Анджелис, нали? — каза Ричър.

Чан кимна и отговори:

— Да, но може да е както на мобилен, така и на стационарен телефон.

— Двеста смъртни случая. Това определено може да се смята за сериозна заплаха.

— Ако листчето изобщо е на Кийвър. И ако е свързано с настоящия случай. Но то може да е на всеки друг за всяко друго нещо.

— Кой друг би минал през тази стая, докато в главата му се върти нещо свързано с двеста смъртни случая?

— А кой казва, че е така? Дори да е на Кийвър, може да е свързано с някой стар клиент. Или с друг актуален случай. Или е останало от някой адвокат, който работи с жертви на трудови злополуки и се опитва да спечели от застраховките. А и как изобщо е възможно на това място да има двеста смъртни случая? Това са двайсет процента от населението на градчето. Щеше да направи впечатление. Нямаше да има нужда от частен детектив.

— Да позвъним на този номер — каза Ричър. — Да видим кой ще вдигне.

Ричър заключи стаята и двамата слязоха по металното стълбище. Едноокият мъж излезе от рецепцията и бързо закрачи към тях, като размахваше притеснено ръце.

Когато ги доближи, той заяви рязко:

— Много се извинявам, но вие не сте регистриран в стая двеста и петнайсет.

— Тогава си оправи регистъра — отговори Ричър. — Стаята е предплатена от нашия колега и аз ще я използвам вместо него, докато се върне.

— Това е забранено.

— Не знам какво означава тази дума.

— Откъде взе ключ за стаята?

— Намерих го под един храст. Явно имам късмет.

— Не е разрешено.

— Тогава се обади в полицията — каза Ричър.

Мъжът не отговори. Изсумтя, завъртя се и тръгна обратно към рецепцията, без да каже нищо повече.

— Ами ако наистина се обади в полицията? — каза Чан.

— Няма — отговори Ричър. — Ако се канеше да го направи, щеше да ни заплаши, а той не каза нищо. А и полицията сигурно е на сто километра от тук. Или дори на двеста. Няма да дойдат само заради една стая, която вече е предплатена. Ако тези хора имат какво да крият, в никакъв случай няма да се обадят на ченгетата.

— Тогава какво ще направи?

— Не се съмнявам, че ще разберем.

Двамата излязоха на широката улица и минаха покрай закусвалнята на път за смесения магазин. Слънцето беше високо в небето и градчето беше притихнало. Не се случваше нищо особено и не се виждаха много хора. На петдесет метра пред тях очукан пикап зави в една пресечка. Рошаво хлапе подхвърляше топка за тенис срещу стената и я удряше с пръчка, когато отскочеше обратно към него. Все едно се упражняваше да играе бейзбол. Беше доста сръчно. Може би трябваше да публикуват неговата снимка в някое спортно списание. Един камион на куриерската компания „ФедЕкс“ прекоси релсите по стария маршрут на заселниците и влезе в градчето.

Смесеният магазин се помещаваше в стара постройка с равен покрив, фасада към улицата и украсени фронтони, боядисани в тъмночервено. На фасадата имаше и табела с изрисувани златни букви: „Смесен магазин Мадърс Рест“. Магазинът имаше само един вход и един-единствен прозорец, който беше малък и явно се използваше за осветление на вътрешността, а не за витрина за излагане на стоките. Стъклото на прозореца беше облепено с рекламни винетки, но Ричър не знаеше нито едно от имената върху тях. Предположи, че са търговски марки на производители на стоки, които бяха от първа необходимост за земеделието, но бяха непознати за всички останали купувачи.

Зад вратата имаше малко антре с телефон, монтиран на стената. Телефонът нямаше навес, който да изолира външните шумове. На стената беше единствено самият апарат, който беше изработен изцяло от метал — дори кабелът на телефона беше обвит в метална пружина. Чан пусна няколко монети в процепа и набра номера. Заслуша се, после върна слушалката на мястото ѝ, без да каже нищо.

— Включи се гласова поща — каза тя. — Стандартното съобщение от телефонната компания. Не беше записано от абоната. Не казаха име. Само номера, с който съм се свързала. Звучеше като мобилен телефон.

— Трябваше да оставиш съобщение — каза Ричър.

— Нямаше смисъл. Тук няма покритие, така че не могат да ми върнат обаждането.

— Опитай се пак да се свържеш с Кийвър. За всеки случай.

— Не искам. Не искам да чуя как няма да ми вдигне.

— Той или е добре, или не е. Няма значение дали ще му се обадиш.

Тя извади мобилния си телефон, за да провери номера, но след това го набра на по-старото устройство. Както и преди, Чан се заслуша за малко и прекъсна връзката, без да каже нищо. След това опита с друг номер. Резултатът беше същият.

Тя поклати глава.

— Не вдига.

— Ще трябва да отидем до Оклахома Сити — заяви Ричър.