Накарай ме

3

Закусвалнята беше чиста, приятна и обзаведена с вкус; място за възможно най-бърза и ефективна размяна на калории срещу пари. Ричър се насочи към маса за двама в дъното на помещението от дясната страна на вратата и седна с гръб към ъгъла, така че цялото заведение да бъде пред очите му. Приблизително половината от масите бяха заети, най-вече от хора, които явно се зареждаха с храна в началото на поредния дълъг работен ден, изпълнен с физически труд. Сервитьорката, която дойде да вземе поръчката му, изглеждаше уморена, но преливаща от професионално търпение и Ричър си поръча обичайната закуска — палачинки, яйца и бекон, и най-вече кафе, винаги и на първо място.

Сервитьорката го уведоми, че в заведението се долива допълнително кафе без доплащане.

Ричър приветства тази новина.

Беше на втората си чаша, когато в закусвалнята влезе жената от гарата, сама.

Тя се поколеба за секунда, после се огледа, видя го и се отправи към него. Настани се на празния стол от другата страна на масата. Отблизо и на дневна светлина изглеждаше по-добре, отколкото предишната вечер. Имаше тъмни живи очи и по лицето ѝ се четяха решителност и интелигентност. Но и някаква тревога.

— Благодаря ти, че почука на вратата на стаята ми — каза жената.

— Моля — ухили се Ричър.

— Моят човек не пристигна и със сутрешния влак — заяви тя.

— Защо ми казваш това? — попита той.

— Защото знаеш нещо.

— Така ли?

— Защо иначе ще слизаш от влака?

— Може би живея тук.

— Не живееш тук.

— Може би съм фермер.

— Не си.

— Бих могъл да бъда.

— Не смятам така.

— Защо не?

— Защото не носеше чанта, когато слезе от влака. А това е горе-долу пълната противоположност на човек с корени на същото парче земя, на което са живели няколко поколения от предците му.

Ричър помълча малко и попита:

— Коя си ти всъщност?

— Няма значение коя съм аз. Важното е кой си ти.

— Аз просто минавам оттук.

— Ще се наложи да отговориш по-подробно на въпроса ми.

— Тогава ще се наложи да ми кажеш кой го задава.

Жената не отговори. Сервитьорката му донесе чинията със закуската. Палачинки, яйца и бекон. На масата имаше кленов сироп. Сервитьорката допълни чашата му с кафе. Ричър взе приборите си.

Жената от гарата сложи на масата визитна картичка. После я побутна към него по лепкавата дървена повърхност. На визитната картичка имаше държавен герб. В синьо и златно.

„Федерално бюро за разследване. Специален агент Мишел Чан“.

— Това си ти, така ли? — попита Ричър.

— Да — отговори тя.

— Приятно ми е да се запознаем.

— На мен също — каза тя. — Надявам се.

— Защо ми задават въпроси от ФБР?

— Вече не — каза тя.

— Как така?

— Вече не съм агент на ФБР. Визитната картичка е стара. Когато напуснах, си взех няколко за всеки случай.

— Разрешено ли е?

— Вероятно не е.

— Но въпреки това ми я показа.

— За да ми обърнеш внимание. И да ми повярваш. Сега съм частен детектив. Но не от онези, които снимат изневеряващи съпрузи по хотелите. Трябва да го имаш предвид.

— Защо?

— Защото трябва да ми кажеш какво правиш тук.

— Губиш си времето. Какъвто и да е твоят проблем, аз съм просто съвпадение.

— Трябва да ми кажеш дали си дошъл по работа. Защото може да се окаже, че сме на една и съща страна. Може би и двамата си губим времето.

— Не съм дошъл по работа. И не съм на страната на никого. Просто минавам оттук.

— Сигурен ли си?

— Сто процента.

— Защо да ти вярвам?

— Не ме интересува дали ми вярваш.

— Погледни го от моя ъгъл.

— Къде работеше, преди да отидеш във ФБР? — попита Ричър.

— В щатската полиция в Кънектикът — отговори Чан. — Патрулен полицай.

— Добре. Защото аз бях военен полицай. По една случайност. Така че двамата сме колеги. Един вид. Можеш да ми вярваш, когато ти давам думата си. Наистина съм просто съвпадение.

— Къде беше военен полицай?

— В армията, в сухопътните сили — отговори Ричър.

— С какво се занимаваше там?

— Предимно с това, което ми заповядваха. По малко от всичко. Най-вече с криминални разследвания. Измами, кражби, убийства и държавна измяна. Всички неща, които обичат да правят хората, ако им позволиш.

— Как се казваш?

— Джак Ричър. Уволних се с чин майор. Последното ми назначение беше в Сто и десета специална част на Военната полиция. И мен ме съкратиха.

Чан бавно кимна веднъж и сякаш се успокои малко. Но не съвсем.

— Сигурен ли си, че не си дошъл по работа? — попита отново тя, но по-тихо.

— Напълно — отговори Ричър.

— С какво се занимаваш сега?

— С нищо.

— Какво означава това?

— Точно това, което казах. Пътувам. Местя се. Виждам разни неща. Ходя, където поискам.

— Непрекъснато?

— Така ми харесва.

— Къде живееш?

— Никъде. По света. Днес съм тук.

— Значи нямаш дом?

— Няма смисъл. Нямаше да си стоя в него.

— Идвал ли си преди в Мадърс Рест?

— Не, никога.

— Тогава защо дойде точно сега, ако не си по работа?

— Просто минавах оттук. И ми стана интересно, заради името.

Чан помълча малко, после изведнъж се усмихна с малко копнеж.

— Така е, нали? — каза тя. — Представям си филма. Последният кадър е близък план към разкривен кръст, забит в земята — просто две дъски, сковани една за друга, а името е прогорено с ръжена от лагерния огън. А зад кръста се вижда как керванът от фургоните на заселниците се отдалечава към хоризонта. И после започват надписите.

— Значи си представяш, че тук е починала някоя старица?

— Така го разтълкувах.

— Интересно — каза Ричър.

— А ти как го разтълкува?

— Не бях сигурен. Може да е била и по-млада жена, която е спряла тук, за да роди бебето си. Може да си е отдъхнала от раждането за един месец и да е продължила. А детето ѝ да е станало сенатор или нещо подобно.

— Интересно — каза Чан.

Ричър набоде един жълтък на вилицата си и се зае със закуската.

На десет метра от тях служителят зад щанда набра един номер на телефона, монтиран на стената, и каза:

— Тя се върна сама от гарата и отиде направо при онзи от снощи, а сега двамата си говорят. И мен ако питаш, са намислили нещо.